Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характерен шум.
На вода.
- По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бликаше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.
- Не разбирам - рече Нина. - Това не може да нарани никого.
- Не това е капанът - обади се разтревожено Еди и посочи надолу по коридора. - А това!
Тя забеляза как пукнатините на пода бързо се разширяват, докато водата се стичаше по тях.
- О, по дяволите! Няма да я караме по-бавно - бягайте!
Веществото, което слепваше блоковете, не беше хоросан или цимент. Беше смесица от пясък и фино стрит варовик, който едва крепеше всичко на мястото му… и сега водата бързо го измиваше. Камъните се размърдаха, започнаха да се удрят един в друг, да потъват под краката на тримата…
И да падат.
С изчезването на крехкото лепило подът също започна да изчезва. Камъните падаха в дълбоката яма отдолу.
И с падането на всеки камък, коридорът ставаше все по-нестабилен.
Еди осъзна, че канавките не помръдват, но те бяха твърде тесни, за да се върви по тях - камо ли да се бяга.
- Минете пред мен! - извика той. Беше най-тежкият от групата - ако пропаднеше в пода, всички щяха да го последват.
- Не мога! - извика Нина зад него.
- Просто го направи, тръгвай!
С колосален гърмеж цялата горна част на рушащия се коридор се свлече в ямата. Пороят се превърна във водопад, но вредата беше сторена. Останалите камъни летяха един след друг в бездната и разкъсването бързо догонваше бягащите фигури.
- Натам! - извика Еди. Водата се спускаше по склона, беше оголила последните разхлабени камъни - а отвъд тях подът изглеждаше твърд. - Само още няколкостотин метра, тичайте!
Камъните под краката му се размърдаха и той се хвърли напред, приземявайки се на ръба на срутващата се секция. Нина също скочи напред, като едва успя да се задържи на крака, сблъсквайки се със съпруга си.
Зад нея Мейси се засили да скочи…
Но последният камък под краката ѝ падна.
Тя изкрещя - но крясъкът ѝ секна рязко, когато тя се стовари върху току-що разкрилия се ръб на ямата.
Фенерчето ѝ се търкулна по коридора, а тя задрапа по мокрия под, опитвайки се да намери място, където да се захване. Лактите ѝ се плъзнаха по ръба, после китките…
Еди я сграбчи за ръката точно преди да полети надолу.
- Нина! - изпъшка той, когато тежестта на Мейси го повлече напред и той ожули кокалчетата на пръстите си в стената. - Хвани я за другата ръка.
Нина се изкатери обратно по склона и видя Мейси да се люлее отдолу. Тя се протегна към другата ѝ ръка.
- Мейси! Насам!
Младата жена я погледна с ужас в очите.
- Моля ви, не ме оставяйте да падна!
- Няма да паднеш - обеща ѝ Нина. Пръстите им се докоснаха - но се изплъзнаха.
Еди също я изпускаше.
- Нина, хайде - рече умолително той.
Нина се отпусна на колене, наведе се над бездната и се протегна.
Този път успя да хване китката на Мейси. Почти на ръба, тя успя да я придърпа към себе си - отслабвайки достатъчно натиска върху Еди, за да може той да протегне и другата си ръка.
- Хванах я! - излая той. - Дърпай!
Нина се изви назад и напрегна всички сили. Еди се изправи и я дръпна нагоре. Момичето изскочи над ръба и тримата се стовариха един върху друг. Мейси се озова върху Еди.
Нина седна.
- Добре ли си? - попита тя Мейси, която кимна утвърдително. - Хубаво. Сега слез от съпруга ми.
Гърдите на Мейси се намираха точно върху лицето на Еди.
- На мен не ми пречи - пошегува се той с приглушен глас, преди да ѝ помогне да се изправи.
- Благодаря - прошепна тя, разтреперана цялата.
Нисък, пукащ тътен ги накара да погледнат нагоре.
- Не бързай да ни благодариш - каза Нина. Тя насочи фенерчето си към тавана и видя как от новите пукнатини над главите им се процежда още вода. - Да тръгваме!
Те хукнаха надолу по коридора.
Върху мястото, където бяха стояли до преди миг, се стовари цяла секция от тавана - последваха я десетки хиляди литри вода, остатъците от съдържанието на басейна. Потопът се устреми по коридора към тях.
Нямаше как да го надбягат…
Разпененият водовъртеж събори Мейси, блъсна я в Нина и Еди, и повлече тримата надолу по коридора. Те се блъскаха болезнено в стените и пода, удряха ги парчета от начупените камъни.
Изведнъж през гръмотевичното боботене се чу нов звук -ритмични удари, които ставаха все по-силни…
Фенерчето на Мейси беше подхванато от водещата вълна и лъчът му осветяваше пътя им. Еди забеляза някакво движение, нещо се надигна покрай поредния чифт колони - след това светлината изчезна, размазана от обекта, който се стовари с гръмотевичен трясък.
- Мамка му! - изкрещя той, докато водата ги понесе право към него. - Дръжте се за мен!
Нина се вкопчи в ръката му, Мейси в единия му крак, а той заклещи другия в канавката. Силата на потока беше твърде силна, за да може Еди да ги спре, но все пак успя да ги забави достатъчно, за да минат между колоните, докато трошачката се издига нагоре.
Ако само знаеше след колко време ще се спусне…
Разнесе се нов удар. Той вдигна крак…
Те профучаха между колоните и се стовариха върху равния под. Нещо грамадно се спусна върху главата на Еди…
Водата го отнесе в съседната зала и трошачката се заби в земята на няколко сантиметра зад главата му. Залата беше много по-широка от коридора, вълната бързо се разля и изгуби силата си. Тримата неволни слайдъри бяха захвърлени на пода, кашлящи и пляскащи с ръце като изхвърлена на брега риба.
Трошачката не спираше да трака, но скоростта ѝ се забавяше. Нина извади фенерчето си и освети източника на шума. Това беше каменен блок, върху който беше нарисувана жена, която вдигаше крак, сякаш за да смачка мравка. Канавките бяха вкарали водата в две водни колела; те не бяха достатъчно големи, за да задвижат самата трошачка, но бяха задействали някакъв механизъм.
- Предполагам, че това е Господарката на силата. - Нина отметна мократа коса от лицето си. - Тя наистина се опита да стъпче „онези, които не трябва да бъдат тук”.
- Не си падам по жени с големи крака - отвърна уморено Еди. Тежките уреди в раницата му бяха натъртили гърба му. - Всички ли сме здрави?
Мейси се изправи след утихването на трошачката.
- Не се чувствам много добре - призна тя. Хвана ръцете си, неспособна да спре треперенето им. - О, Господи, мисля, че ще повърна.
Еди се изправи пред нея и сложи ръце на раменете ѝ.
- Хей, всичко е наред. И няма да повърнеш. Знаеш ли защо?
Тя го погледна несигурно в очите.
- Не.
- Защото ще повърнеш върху мен! А после ще трябва да се разправяме и ще стане лошо. Затова ще се оправиш. - Той се усмихна. Минаха няколко мига, преди Мейси да успее да реагира със слаба, но искрена усмивка.
Нина също се усмихна.
- Всичко е наред, Мейси. Победихме и този капан - всъщност бяха два.
- Да, но ни чакат още три - напомни им тъжно тя.
- Засега водим с четири на нула - рече Еди, оглеждайки се за изхода. Надолу водеше нов коридор, този път със стъпала. - На бас, че ще ги направим седем на нула. Този тип Озирис може да си завре капаните в мумифицирания задник! - Този път Мейси се ухили широко.
- Така, следващият арит е Богинята със силния глас, нали? - попита Нина. Мейси кимна. - Да видим дали ще успеем да я накараме да млъкне.
*
Пред входа на обърнатата пирамида не помръдваше нищо, освен пясъка, подухван от вятъра. Ленд роувърът чакаше мълчаливо завръщането на пътниците си, нищо не смущаваше покоя на пустинята.
Изведнъж от североизток се разнесе шум.
Който ставаше все по-силен.
На хоризонта се появи облак прах, който се вихреше на фона на блещукащата мараня. Но това не беше пясъчна буря. Беше твърде малко - и се движеше с цел. Право към руините.
Постепенно във вихъра започна да се оформя черна, прилична на камък фигура. Боботенето се засили, започнаха да се различават рев на мощни двигатели и стържене на въртящи се перки.
Но това не беше самолет.
Себак Шабан погледна през прозореца на огромния боен ховъркрафт клас „Зубр”, създаден да превозва танкове и други бронирани коли през всякакъв терен. След като бяха станали свидетели на способностите на четирите ховъркрафта, купени от гръцкия флот, египтяните бяха решили да последват примера на приятелите си-съперници от другата страна на Средиземно море и да купят от Русия две от тези огромни машини.
Официално с този „Зубр” все още се водеха изпитания, преди да поеме редовна служба. Това, че ховъркрафтът се намираше на почти сто километра от мястото, където се провеждаха изпитанията, се дължеше на един от останалите мъже на мостика.
- Много ми харесва тази машина - каза Шабан на генерал Тарик Халил. - Когато планът ни се увенчае с успех, може би ще дадете под наем една такава на Храма. Макар да не съм съвсем сигурен къде ще я паркираме.
