Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
Тя се придвижи рачешката към лявата му част в търсене на ръб. Пръстите ѝ напипваха само гладък камък. Още няколко стъпки. Нищо. Насили се да забави дишането си в опит да запази ограничения си въздух.
Господи, ами ако египтяните бяха построили лабиринт? Ами ако попадне в задънен край…
Трябваше да има изход. Ако строителите са искали никой да не стигне до гробницата на Озирис, са щели да запълнят всички тунели. „Правилните” хора, свещениците, които бяха превърнали краля в бог, са знаели пътя. Тя трябваше да го намери.
Бързо. Много бързо.
Йероглифите…
Като сдържаше дъха си, тя потопи глава във водата. Маркировките по пода блещукаха, осветени от адската светлина на повърхността. Тя нямаше представа какво пише там, но Окото на Озирис беше повтарящ се символ, който се взираше безизразно в нея с тъмния си ирис.
С изключение на един.
Този ирис гледаше вляво, по дължината на каменната плоча.
Тя тръгна в тази посока, протегнала напред ръце. Дръжката вече пареше болезнено. Нина размърда пръсти, опитвайки се да отдалечи момента, в който вече нямаше да издържа.
Другата ѝ ръка продължаваше да опипва стената, отивайки все по-напред и по-напред…
Ъгъл!
Тя се хвана за ръба и се издърпа напред. Погледна надолу и видя още едно Око на Озирис, което този път гледаше към края на камерата. Запъти се натам, ускорявайки крачка. Видя второ гледащо нагоре око, после друго, което я насочи надясно.
Пушекът от горящия петрол се издигаше през комина, но температурата в залата се покачваше. Скрил лице зад вдигнатите си ръце, Еди следеше плъзгащото се сред пламъците кълбо, което като че ли се луташе без посока. Беше преминала половината път, но едва ли имаше още много въздух.
Нина вече не отместваше поглед от очите. Въздухът имаше странен вкус и беше започнал да се сгорещява.
Още едно око. Напред. Пръстите започнаха да я болят. Още колко ли имаше? Въздухът започна да не стига, тя усети замайване.
Поредното око, което я упъти надясно. Пръстите ѝ пламтяха, треперещата ѝ ръка клатеше шлема. Изпод ръба му изскочи мехурче въздух и водата нахлу, за да заеме мястото му.
Следващото око гледаше нагоре - и тя зърна сянка.
Другия тунел!
Отново придърпа шлема под повърхността и се наведе максимално, за да мине през ниския тунел. Шлемът се удари в камъка и издрънча като камбата. Само още няколко стъпки…
Когато Нина излезе от тунела, въздухът в кълбото го издигна рязко нагоре и попарените ѝ пръсти изпуснаха дръжката. Застоялата вода я блъсна в лицето. Тя се закашля и се опита да се изправи. Краката ѝ бяха омекнали. Тя залитна към едната стена на малкия басейн и се опита да се хване за ръба му.
Пръстите ѝ го откриха. Тя се издърпа нагоре и излезе на сухо, дишайки тежко.
- Успя! - извика Мейси.
- Слава Богу - рече Еди. - Нина, добре ли си?
Нина се опита да надвика грохота и пукането на пламъците.
- Страхотно! - изграчи тя, вдигайки палци. - На дъното на басейна има пътека. Очите на Озирис показват пътя, който трябва да следвате!
Еди разтърка ухото си.
- Разбра ли какво каза?
- Да следваме посоката, в която гледат очите на Озирис от дъното - перифразира Мейси. - Не я ли чуваш?
- Ушите ми са позаглъхнали - призна си той. - Твърде много експлозии. - Той огледа басейна. Пътеката, по която беше минала Нина, се виждаше ясно, криволичеща линия от разбъркан петрол. - Аз тръгвам пръв. - Той подаде на Мейси единия от шлемовете. - Ти ще вървиш след мен и ще се държиш за якето ми.
Той влезе в басейна, пое си няколко пъти дълбоко дъх, за да насити дробовете си с кислород, след което се потопи и тръгна към късия тунел. Мейси се поколеба, но се плъзна след него и се хвана за пешовете на якето му.
Тъй като знаеха какво да търсят, преминаха по-бързо от Нина - макар че дръжката в шлема на Еди пареше болезнено, когато стигна до другия басейн. Той се изправи и хвърли шлема настрани, като дишаше тежко, докато Нина му помагаше да излезе.
- Ох, по дяволите - рече той, потапяйки попарените си пръсти във водата. - Тази ръка я използвам и за други неща.
- О, Еди - пропя Нина. - Нищо де, ще се наложи да се задоволиш с мен.
- Готово, имаме си огън, трябва ни само едно одеяло.
Мейси изскочи от водата.
- О, Боже! - изпъшка тя, поглеждайки към огненото езеро. По-голямата част от плаващия петрол беше изгоряла и пламъците постепенно утихваха. - Що за извратен мозък би измислил такова нещо?
- Да му се чуди човек - отвърна Нина, докато проверяваше дали водоустойчивото ѝ фенерче все още работи. - Но знаеш ли какво всъщност ме притеснява?
- Какво?
- Че трябва да преминем през още пет арита.
- Чакам ги с нетърпение - отбеляза саркастично Еди, прокарвайки ръце по дрехите си, за да ги поизцеди. - Какво следва?
- Господарката на дъждовните бури - отговори Мейси, която последва примера му
- Страхотно. Сякаш не преживяхме достатъчно. - Мокри до кости, те започнаха да се изкачват по следващия коридор.
23.
Тунелът продължи да се спуска спираловидно в пирамидата. Още египетски богове украсяваха стените, предупреждавайки нарушителите, че ги очаква сигурна смърт.
Нина се страхуваше повече от физическите, отколкото от свръхестествените заплахи. Беше научила от първа ръка, че колкото по-грандиозни и важни са древните сгради, толкова по-садистично гениални са капаните в тях.
А пирамидата на Озирис беше много грандиозна и важна.
Фенерчетата им осветиха колоните, които стояха пред следващия арит - но зад тях не се забелязваше друга камера, стръмният коридор продължаваше.
- Току-що осъзнах нещо - обади се Еди. - Този коридор ще ни отведе точно под залата, от която излязохме преди малко.
Нина си представи пътя, по който бяха дошли.
- Смяташ ли, че ще представлява проблем?
- Ами нали следващият капан е свързан с дъждове, а горе имаше доста голям басейн с вода.
- Много си прав. - Тя насочи фенерчето си към тавана. За разлика от боядисаните стени, той представляваше просто гол камък. - Не виждам никакви дупки.
Еди също проведе разследване.
- Таванът изглежда наред… но това е нещо ново. - Той плъзна лъча на фенерчето по пода. Покрай стените имаше вдлъбнати канали с ширина около десет метра и също толкова дълбоки.
- Приличат на канавки - отбеляза Мейси.
- Тук няма нищо такова - каза Еди, оглеждайки колоните. - Да, мисля, че пак ще се намокрим.
- Но какво ли ще стане? - попита Нина. - Ще превърнат мястото в гигантски смъртоносен водопад?
- Не им подхвърляй идеи - обади се Мейси, поглеждайки нервно към наблюдаващите ги богове.
- Това е единственият път надолу - обяви Еди, - така че рано или късно ще разберем. Освен ако не искаш да се върнем… О, кого заблуждавам? Нямаше смисъл дори да питам.
- Защо тогава въобще сме си правили труда да стигнем дотук? - посочи Нина с усмивка. - Освен това първият капан беше счупен, а през втория минахме сравнително лесно.
- О, да - изсумтя той, показвайки почервенялата си ръка, - преминаването през огненото езеро беше фасулска работа!
- Добре де, беше трудно. Но сме се справяли с по-големи трудности. Докато главите ни са на раменете, всичко ще бъде наред!
Мейси вдигна показалец.
- Нали не сте забравили, че последният капан се нарича Онзи, който реже глави?
- Значи ще се наведем! - Тя насочи фенерчето си надолу Коридорът продължаваше по права линия още известно време. - Просто трябва да сме много внимателни и да не прибързваме.
Еди сложи ръка на мокрото ѝ рамо.
- Добре, тиквичке. Но този път аз ще вървя пръв, става ли?
- Води, тиквичке - отвърна гя и го плесна по задника.
- Я си намерете стая - промърмори Мейси. - Или гробница!
- Ха! - изсумтяха в един глас Нина и Еди.
- Какво? Само той ли може да си прави шеги?
- Ама моите са забавни - каза Еди и започна да се спуска по коридора.
Нина тръгна след него.
- Въпрос на вкус, скъпи.
Лицето му ставаше все по-сериозно, докато осветяваше последователно тавана и пода. Нещо привлече погледа му и той спря.
- Опа! - Той посочи към тавана. - Процепите между блоковете стават по-големи.
Нина прокара пръст по тях. Посипа се фин прах.
- Хоросанът се троши.
Мейси прехапа устни.
- Точно каквото ни трябва, когато над главите ни са надвиснали гигантски каменни блокове, а?
- Със сигурност трябва да я караш по бавно - рече Нина, когато Еди отново тръгна напред.
Той кимна, забелязвайки, че целият таван е направен все тъй калпаво - както и пода.
- Каквото и да прави Господарката на дъждовните бури - каза той, - мисля, че всеки момент ще се стовари…
Павето под крака му леко хлътна.
Всички замръзнаха. Иззад стените се разнесе тихо щракане, докато ефектът на доминото се приближаваше към завършека си…
Чу се глух удар на дърво в метал, последван от характерен шум.
На вода.
- По дяволите - едва успя да каже Еди, преди водата да плисне върху главите им от пукнатините на тавана. Пороят бликаше от една деветметрова цепнатина на тавана и постепенно се засилваше - но недостатъчно, че да ги повлече по склона.
