Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
Мейси се изкиска, след което отново се обърна към стената.
- Онова, което не мога да разбера е, че другите текстове са всъщност молитви, които обясняват как да се мине през всеки арит, всяка земя на Подземното царство. Нещо като инструкции - ако не сте съгрешили и правите каквото пише в текстовете, ще преминете през препятствията и ще се изправите пред Озирис. Но това тук е по-различно.
- В какъв смисъл? - попита Нина.
Мейси посочи един откъс.
- Тук се говори за първия арит от Дома на Озирис. Когато влезете вътре, трябва да се изправите срещу Господарката на вибрациите, една от пазителките на Подземния свят. Но тук всъщност пише, че тя била нещо страшно, “Господарка на унищожението”. В “Книгата на мъртвите” също така пише, че тя спасява от унищожение хората, които минават през Подземния свят, но само ако те правят всичко както трябва - помня го, защото ми хареса името “Господарка на унищожението”. Много метълски звучи.
Еди смушка Нина.
- Ти се справяш много добре като господарка на унищожението, нали?
Тя изсумтя.
- Само от време на време. Но втората част не е в този текст?
- Не я виждам - отвърна Мейси. - Това е повече като предупреждение, отколкото като молитва. Не пише нищо за това как да се мине през арита.
- О, Боже! - оплака се Нина, поглеждайки към Еди. - Нали се досещаш какво означава това?
- Капани - произнесоха двамата в един глас.
Нина притисна ръце към лицето си.
- Поне веднъж, дявол да го вземе, поне веднъж - проплака тя. - Искам поне веднъж да направя някакво невероятно археологическо откритие, в което да не гъмжи от смъртоносни капани. Много ли искам? Да няма срутващи се тавани, унищожаващи уреди или проклети херувими, които да размахват мечове срещу мен!
Мейси я погледна заинтригувана.
- Херувими ли? Ангели?
- Дълга история - рече Еди. - Така, значи трябва да минем покрай Господарката на вибрациите. Какво друго?
Мейси продължи да разглежда йероглифите.
- Огненото езеро - или Погълнатия от огън, става въпрос за едно и също нещо - обяви тя. - Господарката на дъждовните бури, Господарката на силата, която „стъпква онези, които не трябва да бъдат тук”, Богинята със силния глас…
- Нина, и теб те споменават тук - намеси се Еди.
- Ами да. Аз съм богиня.
- Ако искате, мога да изляза - обади се заядливо Мейси, преди да се обърне отново към древния текст. - Значи имаме Богинята със силния глас, Окървавения резач на парчета, и последно, преди да се изправим пред Озирис, Онзи, който реже глави. Много изтънчено. Има ги и в “Книгата на мъртвите”, но тук имената им са доста променени.
- Всъщност е обратното - каза замислено Нина. - Молитвите в “Книгата на мъртвите” произлизат оттук - това е техният източник. Капаните, направени, за да защитят гробницата на Озирис, накрая се превръщат в част от религията.
- Ще ни трябва нещо повече от молитви, за да можем да минем покрай нещо, наречено Резача на глави - рече Еди, осветявайки с фенерчето си спускащия се коридор. - Няма ли нещо, което да ни помогне?
- Като че ли няма - отвърна Мейси. - Останалата част от текста се състои предимно от хвалби от типа „Озирис е страхотен!”. Има и много проклятия. „Който оскверни гробницата на Озирис, ще изпита хиляда агонизиращи смърти”, ала бала и така нататък.
- Не ми се ще да изпитам дори една агонизираща смърт, камо ли хиляда - рече Нина, приближавайки се до Еди. Коридорът също беше украсен, от стените още египетски богове гледаха зловещо онези, които се осмеляваха да минат оттук. - Смяташ ли, че ще успеем да преминем?
- Зависи в какво състояние са капаните - отговори Еди.
- Не ми се струва, че преди нас тук е идвал някой, така че няма шанс Инди или Лара вече да са ги потрошили - но след толкова много време може пък вече да не работят.
- Да, като че ли някога сме вадили тоя късмет. - Нина погледна назад към Мейси. - Ти какво мислиш?
Мейси изглеждаше изненадана, че я питат.
- Аз ли? Не знам, вие решавате.
- Животът си е твой - възрази Нина.
Мейси се замисли.
- Стигнах дотук - каза тя. - А и вие успяхте да ме опазите цяла, така че да действаме! - Тя понечи да тръгне надолу по стълбите, но Еди я хвана за ръката.
- Само още нещо - каза той, като я дръпна назад. - Ще вървиш след нас, става ли?
*
Проходът се спускаше към вътрешността на обърнатата пирамида, правейки два завоя на деветдесет градуса, преди да стигне до две украсени колони, които отбелязваха входа към втора камера.
- Това е първият арит - каза нервно Мейси.
Еди насочи лъча на фенерчето си към тъмнината.
- Голямо е - каза той. - И дълбоко.
- Шахта ли е? - попита Нина.
- Точно така. - Той внимателно се приближи до ръба ѝ. Таванът на шахтата се намираше на около десет метра над главите им, а дъното на шахтата беше извън обсега на лъча. Две големи тръби, направени от изчукани на ръка листи окислена мед се спускаха по отсрещната стена, на която беше нарисувана гигантска женска фигура, но Еди беше заинтригуван повече от един друг обект - дълга каменна греда, която минаваше над шахтата и стигаше до другия край.
- Това не ми изглежда много сигурно - каза Нина. Гредата беше широка около трийсет сантиметра и не изглеждаше много стабилна.
Еди отиде при нея, за да я огледа по-добре.
- Не са се шегувала. Погледни ги. - Той освети другия ѝ край, разкривайки големи гравирани изпъкналости и механизми, построени на отсрещната издатина - две големи каменни назъбени колела.
Когато Нина насочи лъча на фенерчето над колелата, проблесна метал.
- Те са свързани с нещо там горе. - На верига, спусната от един скрипец, висеше голям цилиндричен камък.
- Мисля, че намерихме нашата Господарка на вибрациите - каза Еди. - Веригата с тежестта се спуска и завърта колелата, а те се блъскат в ония изпъкналости на моста и го карат да се тресе.
- А какво го задвижва? - попита Мейси.
Нина се усмихна мрачно.
- Ние. Върху моста трябва да има някакъв спусък - когато тежестта е по-голяма, започва яко клатене.
- И как тогава ще минем от другата страна?
- Като се държим много здраво - отвърна Еди и извади въже от раницата си. - Веригата не е много дълга, така че когато тежестта стигне до края, тя ще спре. Мисля, че ако се завържа за моста, всичко ще бъде наред.
Нина не беше съвсем сигурна.
- А ако целият мост падне и те повлече със себе си?
- Тогава ще умра като капитан Кърк! - Забелязвайки нещастната ѝ физиономия, той продължи: - Или ще го направим, или ще стоим тук и ще съжаляваме, че не сме донесли със себе си шестметрова дъска.
- Тогава просто се дръж много, много здраво, чу ли?
Еди прехвърли въжето през гредата и го завърза за тялото си.
- Добре, започвам - промърмори той, докато стъпваше внимателно върху гредата.
Нищо не се случи. Тя изглеждаше солидна и сигурна. Той коленичи, изтика примката на около метър по-нататък, пълзешком се придвижи напред и повтори упражнението. Нина го наблюдаваше нервно.
Измина половината, три четвърти…
Гредата помръдна.
- Мамка му! - изпъшка той и се вкопчи здраво в камъка, когато веригата издрънча… И спря.
- Какво стана? - извика разтревожено Нина.
Той повдигна глава.
- Не знам, но съм доволен, че стана! - Той бързо пропълзя последните метър-два, след което се развърза и се огледа. По едната стена минаваше голяма пукнатина. Няколко камъка се бяха отчупили и единият бе заседнал между зъбците на колелото, пречейки му да се завърти. Еди го провери дали е разхлабен. Камъкът помръдна леко, но тежестта на колелото го държеше на мястото му.
- Изпълзете една по една - каза той. - И то бавно.
Нина премина първа, следвана от Мейси.
- Земетресение ли го е повредило? - възкликна Нина, забелязвайки пукнатината. - Или може би просто тежестта на самата постройка!
- Египетски строители - пошегува се Еди и помогна на Мейси да се изправи.
- Да не би английските да са подобри? - попита обидено тя. - Какво сте построили вие, което е оцеляло хиляди години?
- Стоунхендж.
Тя се нацупи.
- Добре де, признавам го. Но все пак не е толкова як, колкото пирамидите!
Зад изхода Нина забеляза друг спускащ се коридор, който имаше гладък под, а не стъпала.
- Какво следваше при следващия арит?
- Огненото езеро - спомни си Мейси. - Или Погълнатия от огън.
- Огън и в двата случая - каза Еди. - Страхотно. Точно каквото ни трябва в това тясно затворено пространство.
- Предишният капан беше повреден. - Нина посочи към камъка, който се беше заклещил в зъбците на колелото. - Може отново да извадим късмет.
Той простена и започна да се спуска по коридора.
- Защо ти трябваше да го казваш? Направо ни урочаса!
Наклонът беше доста стръмен и те бяха принудени да се придвижват бавно. Проходът правеше още деветдесет градусови завои; Нина осъзна, че се спускат по спираловидна пътека, което я накара да се замисли дали медните тръби не са свързани с друга камера отдолу. Най-накрая стигнаха до гравираните колони пред следващия вход.
