Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
В тази аудитория и в този момент има поне пет-шест талисмана, в които притежателите им вярват доста сериозно. Наричате ги тали смали за късмет и сте ги получили от някой, който ви обича или пък сте се сдобили с тях при случка, която ви е непосилно да разберете. Значи наполовина вярвате в богинята на късмета. Наполовина вярвате в бога на бедите. Всички вие понякога сте забелязвали, че точно когато сте били най-сигурни в собствената си неуязвимост, това е бил и моментът, в който се сгромолясвате. Да кажете, че никога не боледувате, сякаш е покана към болестите да ви налетят. Колко приятели познавате, които са се надували пред вас, че никога не са имали злополуки и след време ви се налага да ги посещавате в болницата след нещастен случай? Ако тези вярвания не бяха се загнездили у вас, нямаше нервно да чукате на дърво всеки път, щом се похвалите колко ви върви.
Това е съвременен свят, пълен с материалистически „обяснения“ и все пак няма машина, която да ви осигури късмета. Няма ясни твърдения за някакъв закон, който служи за определяне на човешката съдба. Знаем, че лицата ни са обърнати към светлината и, макар да отхвърляме всякакво доверие кьм свръхестественото или кьм каквито и да е злонамерени богове, пак разбираме, при това ясно, че гърбовете ни са в мрака и пустотата и че едва ли разбираме степента на нещастията, които сме създадени да преживеем. Говорим за „щастливи случаи“, носим талисмани за късмет и чукаме на дърво. Поставяме кръстове над своите църкви и строим камбанариите с арки. Когато се случи нещастие, чакаме и останалите две и не се успокояваме, докато не се случат. Вярваме в бога на доброто и тази вяра ни крепи, или бродим безпомощно из здрачни ями на живота, оглеждайки се за демоничния носител на разрухата, който ще ни отнеме щастието, или пък пагло насочваме цялата вяра кьм себе си и предизвикваме съдбата да опита най-лошото. Треперим в тъмното. Смразяваме се в присъствието на мъртъвци. Някои от нас се обръщат към мистични науки като астрологията или номерологията, за да се уверят, че пътят им е чист. И нито един човек в тази стая, ако бъде поставен в къща, за която се говори, че е населена с призраци, не би отрекъл твърдо съществуването им. Ние сме интелигептни хора, устните ни произнасят думи на неверие, но обръщаме очи да търсим зад себе си каква ли опасност би могла да ни сполети от онази черна пустош.
Защо? Значи е вярно, че около нас съществуват демони, дяволи и духове, чиято ревност към човека ги води до съзнателното творене па злото? Или въпреки изводите на науката за вероятностите, отричащи обяснението чрез съвпадение, да твърдим, че човечеството само си навлича нещастията? Има ли сили, които нямаме сетива да възприемем?
Само като въпрос, искам да ви попитам - възможно ли е всички ние да притежаваме някакво дремещо възприятие, което в съвременната суета да е изостанало в развитието си? Дали нашите прадеди, остро усещащи първобитните опасности, са отделяли внимание за индивидуалното развитие на това възприятие? И дали защото сме препебрегнали възможността да развием своите сетива, сега сме „слепи“ за свръхматери-алните въздействия? И дали не е възможно във всеки момент да преживеем внезапното възраждане на това възприятие и съвсем живо, като в ярката светлина на мълния, да видим онези неща, които ревниво заплашват нашето съществуване? И ако видим дори за кратък миг свръхестественото, бихме започнали да разбираме проблемите, заобикалящи човека. Но ако преживеем това прераждане и после разкажем какво сме видели, дали не биха ни нарекли „луди“? Но какво да кажем за виденията на светците?
Като деца всички сме усещали призраците на мрака. Дали е възможно това възприятие да е по-будно у детето, чийто ум все още пе е затънен от прекомерния товар на факти, факти и още факти? Няма ли и днес в този свят хора, които общуват със свръхестественото, но които не могат да покажат или да обяснят това, зада им повярват, защото на другите липсва това особено възприятие?
Давам ви нещо, върху което да размислите. Дълги седмици ме слушахте търпеливо и запълвахте тетрадките си с драсканици за етнологията. Нито веднъж през цялото време досега не съм ви накарал да помислите върху нещо или да си зададете въпрос. Ето го и звънецът. Помислете върху това, което ви казах.
Половината от тях като че мислеха дали това не е някоя от знаменитите шеги на професор Лоури. Другата половина, по-чувствителните, май се питаха дали професор Лоури не е болен?
Но за Лоури нямаше значение какво си мислят. Той седеше на стола и отбягваше погледите им, като се преструваше, че подрежда бележките си.
„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“
ГЛАВА СЕДМА
«Лоури седеше в кабипета си, загледан в купчините хартия, пръснати по бюрото и се чудеше на начина, по който завърши своята лекция. Мислеше за това и му се струваше, че човек е обречен да се отрича от своите убеждения и предразсъдъци. Кълне се разпалено, че никога няма да направи нещо и след време трябва да направи точно това. Отрича вярвания, най-чужди на природата му, а след време злопамерената съдба му затъква гърлото с тях. Само като си помисли - той, Джеймз Лоури, етнологът, е почти готов да признае свръхестествените сили… И ето го тук, чака. Какво чака?
Онези четири часа?
Това го накара да стане и да обикаля из стаята, приведен като звяр от джунглата, затворен в клетка. Улови се, че го прави и потърси спокойствие, като разбутваше с крак разни пакети, гледаше надписите по тях - бяха изпратени от Юкатан. За да ги класифицира, ще му трябва година усилен труд, самият той не знаеше точно какво има в пакетите. Обработени каменни сечива, отломки от зидария, гипсови отливки от следи, миниатюрни изображения на идоли, древен свитък в запечатана метална кутия…
За да запълни времето, махна хартията от първата попаднала му кутия и я сложи на бюрото си. Свали капака. Оказа се просто череп, открит до жертвен камък, последна останка от някой нещастник, на който още жив са изтръгнали сърцето от тялото, за да задоволят измисленото от жреците желание на някое жестоко божество, искащо да се прероди. Просто един кафяв череп с кухи дупки вместо очи. Беше го извадил от земята едва ли не с безразличие, толкова бе привикнал към работата си. Защо сега не можеше да го погледне, без да потръпне?
Името - то е причината. Сигурно е това! Неговото име, издълбано върху надгробния камък.
ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир
Колко странно, че някак се озова върху тревата над собствения си гроб. И още по-странно бе да намери там единственото място на покой през миналата нощ. А датата? 1940 година?
Той преглътна сухата буца, заплашваща да го задуши. „Тази година?“ Утре, следващата седмица, след месец?
Починал 1940
И е намерил убежище от мъченията си.
Вратата се отвори и влезе Томи. Лоури знаеше кой е, но все не се решаваше да го погледне в лицето. А когато го направи, очите му се плъзнаха нагоре, видяха злобната усмивка и тези жълти вампирски зъби. Но щом погледна право в Томи, беше си същият, когото винаги е познавал.
- Значи животът ти се струва твърде скучен - каза усмихнато Томи. - Но сигурно не искаш да изпратиш някого в химическия факултет за малко нитроглицерин, нали? Или все пак искаш?
- Какво толкова съм направил?
- Ами нищо особено, само дето една от твоите студентки почти загуби съзнание от истерика. А останалите, или поне някои от тях, бродят наоколо и си мърморят нещо за дяволи и демони. Само не ми казвай, че си стигнал до моето мнение за тези неща.
- Не до твоето мнение - каза Лоури. - Човек е принуден да вярва в това, което вижда.
- Виж ти, виж ти, ето ти го и старият шаман Лоури! Ти наистина ли мислиш всичко, което според тях си им казал?
- А какво друго мога да мисля. От две денонощия ходя сред призраци и говоря с тях, преследвам ги и те ме преследват.
- Доста спокойно говориш за това.
- И защо не бива да съм спокоен?
- О, няма причина. Но си значително по-малко възбуден, отколкото през последните дни, по-точно -събота и неделя. А това… ами, още ли виждаш…
- Тук е - отвърна Лоури. - Човек може да свикне с всичко.
Вратата се отвори за втори път и те се обърнаха към влизащата Мери. Тя не знаеше за объркването, предизвикано от лекцията на Лоури и не искаше да го разпитва, явно усещаше, че може би тя самата е предизвикала някои от чудатите му постъпки. Изглеждаше поупла-шена, дори и като се усмихваше, но щом Лоури също й се усмихна, тя засия.
- Здравей, Джим. Здравей, Томи. Минавам за мъничко по съвсем домакинска причина, Джим. Хазната, колкото и да ми е неприятно, вече си показва дъното.
А пролетта и празният килер май искат дрехи и някои други покупки.
Лоури извади чековата си книжка.
- Ето затова - каза Томи, - никога няма да се оженя.
- Но е удоволствие-каза Лоури, докато пишеше чека.
- Имам два часа до следващата лекция - каза Томи. - Може ли да нося торбите?
