Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
- Какво ти направи?
- Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…
- О! - потресено и с болка извика тя. - Значи не е възможно!
- Н-не е-е-е в-въз-з-мож-ж-но! - изрева хорът.
- Твърде късно е - отсече тя. - Нищо не можеш да направиш. Томи Уилямс е водачът на другите. И ти трябва някак да си разчистиш сметките сТоми Уилямс.
- Защо?
- Той вече ти е отиел част от тъканта на твоята душа.
- Той беше тук само преди няколко минути.
- Всеки път, когато те види, той ще се опитва да ти отнеме още! Трябва да предотвратиш това!
- Как? - извика Лоури.
Но малкото дете беше изчезнало, черният ореол потъмняваше още повече, започна да се стапя от върха надолу, накрая заприлича па малъкчерен кръгъл предмет. И изчезна н клъбце дим!
- Как? - изкрещя Лоури.
Само отзвукът на собствения глас от стените му отговори. И когато спря погледа си върху напуканата мазилка, това беше само напукана мазилка и не приличаше пито на лице, пито на каквото и да било.
Какво беше това нещо?
И къде беше сега?
Лоури зарови лице в дланите си.
Когато часовникът отброи дванадесет, Лоури стана повече по силата на навика, отколкото от желание да напусне кабипета си. Разяждаща болка на лошо предчувствие бе обхванала цялото му същество, като че подсъзнателно очакваше удар да го смаже всеки мигот най-пеочаквана посока. С усилие потискаше предчувствието; изправи рамене, облече палтото си и излезе, оглеждайки се напрегнато. Но още едно чувство постепенно изплуваше в съзнанието му - чувството, че нищо не може да му навреди. И докато първото избледняваше, второто се надигаше все посилно. Наподобяваше вярата на религиозен фанатик в бог, който се интересува лично от него, а това преди винаги бе чуждо на Лоури. Както вървеше през бързащите тълпи студенти в коридорите и по стълбите, той започна да осъзнава
собствените си големина и сила.
В края на краищата беше едър мъж, но твърде силната му стеснителност досега не позволяваше много да се спира на този факт, по-скоро мислеше за личността си като нещо недорасло и дребно, без ясно да си представя това. Група атлети от колежа мина покрай него и той едва не се усмихна - беше и по-висок, и по-тежък от тях. Колко странно, че досега не беше забелязал това. Сякаш бе открил златна мина, или прекрасна жена изведнъж му се бе обяснила в любов, или пък чуваше милиони хора, станали прави, да приветстват до самозабрава Единствения.
Навън един студент се бе настанил на стъпалата, за да гали гърба му отпускащата слънчева светлина, в ръцете си държеше вестник. Когато мина покрай него, Лоури мимолетно се запита какво ли става по света и надникна в страниците.
За миг си помисли дали не ослепява.
На хартията нямаше нищо напечатано.
Просто бял лист, но студентът явно го четеше с жив интерес!
Лоури продължи, леко разтревожен. Но възбудата от физическото напрежение да ходи му върна приятного усещане и след малко забрави за вестника. Няколко малки групички студенти стояха на тротоара и си бъбреха. Един мъж усърдно буташе косачка по поляната. Претича момче с жълтия плик на телеграма в ръка.
Изневиделица Лоури бе връхлетян от необичайна представа за нещата наоколо - зад него ставаше нещо, което той трябваше да знае. Спря и рязко се обърна.
Момчето беше спряло да тича, но веднага тръгна отново. Мъжът с косачката не мърдаше, но сега пак я буташе. За неуловимо кратък момент групичките студенти не размахваха ръце и не се смееха, но незабавно
продължиха.
Лоури крачеше напред и размишляваше над това. Може би нещо ставаше с главата му, нещо подобно на лъжлива памет. Сигурно само въображението му го караше да вярва, че всичко извън погледа му е спряло.
Старият Били Уоткинз, станал по-рано от обикновено, куцукаше кьм него. Спря и докосна с пръсти шапката си.
- Подобре ли сте днес, Джи…, професор Лоури?
- Много подобре, благодаря.
- Е, грижи се за себе си, Джим… професор Лоури.
- Благодаря, Били.
Лоури продължи по пътя си и отново го обзе това чувство. Спря и погледна през рамо. Старият Били Уоткинз се беше отпуснал като босганско плашило, но щом Лоури забеляза това, старият Били се заклатушка надолу по улицата. Човекът с косачката, момчето, студентите - всички бяха спрели, само за да се раздвижат пред погледа на Лоури.
Твърде странно, каза си Лоури.
Очакваше го и още нещо чудновато по пътя му. Теглена от кое каруца се тътреше вдясно от него - и конят, и каруцата бяха замръзнали насред улицата, когато погледна встрани, но щом впери поглед в тях, пак се затътриха.
Стигна малкото кафене, където преподавателите имаха навикала обядват. Отвори вратата сред тишина. Никакво тракане на ножове и вилици, никакво дрънчене на чинии, никакъв шум от разговори. Тишина. Но само за миг. Лоури влезе в кафенето и тракането, дрънченето и гласовете избухнаха с пълна сила като пусната на средата грамофонна плоча. Иначе нямаше нищо особено в това място. Няколко преподаватели се
провикнаха да го поздравят, студентите па опашката му кимаха вежливо, някой му предложи да седне.
- Наистина срамно е това, което Джебсън направи с тебе - с отвращение каза един от по-младите преподаватели. Някой очевидно го ритна под масата, защото лицето му се сгърчи от болка, но бързо се проясни. - И пак казвам - истински позор.
- Сандвич с пилешка салата и чаша мляко - каза Лоури на сервитьора.
После поговори с хората на своята маса за дребни случки в колежа и им разказа анекдот за последната си експедиция в Юкатан. Усещането за самообладание, съчетано с „всеобхватността“ на собствената му личност, му позволяваше да се чувства добре. По-късно, когато се разделяха, разбираше, че приятелството му с неколцината събеседници е станало малко по-близко. Но все пак тук имаше нещо смущаващо през цялото време. Няколко пъти се опита да се вслуша в разговора на масата зад него, но чу само звуци, само бъркотия от звуци.
Сети се, че е понеделник и се отпусна с облекчение. Нямаше повече лекции този ден, натоварените му дни бяха вторник и четвъртък. Можеше да излезе и да се поразходи, да се порадва на слънчевите лъчи и да забрави за всичко, което му се случи.
Заведението почти се беше опразнило, когато той излизаше. За секунда спря пред вратата, чудеше се накъде да тръгне. И видя, че не всичко е наред с тази толкова позната улица.
Имаше две неподвижни коли на платното, шофьорите сякаш бяха заспали. Момче на велосипед се подпираше вяло на едно дърво. Трима студенти стояха прегърбени на пресечката.
Тези хора трябва да са мъртви!
Ноне. Точно в момента шофьорите седнаха изправено, а колите потеглиха. Момчето с велосипеда се отдалечаваше, лудо натискайки педалите. Студентите здраво сграбчиха учебниците си и небрежно се отдалечиха към общежитията.
Лоури се обърна и погледна в кафенето. Касиерът се беше опънал върху сметачната машина. Сервитьор бе застанал насред залата с единия крак във въздуха и крепеше поднос с чинии на дланта си. Закъснял посетител почти беше потопил лице в супата сн. Лоури неволно направи крачка към тях.
Сервитьорът плавно продължи движението си. Касиерът започна да драска нещо в дебела тетрадка. Посетителят шумно се зае със супата.
Озадаченият Лоури се извърна и тръгна надолу по улицата. Какво ставаше с него?
Спря пред будката за вестници и си купи един. С човека в будката всичко беше наред, защото старецът както винаги се засуети с надежда, че клиентът няма да си попска рестото.
Лоури се опита да пренебрегне случките, конто бе наблюдавал и продължи нататък. Погледна вестника. Не го учуди кой знае колко, чей този също беше празен, но се ядоса на продавача. Върна се с бързи стъпки кьм будката. Друг мъж стоеше пред нея и сн купуваше вестник, но сега и той, и продавачът бяха неподвижни, подпрени на тезгяха. Лоури забеляза, че и този вестник с празни страници. С отвращение захвърли своя на улицата и сн тръгна.
Лоури крачеше безцелно на север, този път скоро щеше да го изведе извън града, жадуваше за уютного спокойствие на потока, в който бе плувал преди много време, за шума на ветреца във върбите край него. Бе срещнал и други странни прояви, които го изумяваха.
хора, животни и птици, които се раздвижваха с миг закъснение. Убеден беше, че това закъснение му се привижда, или пък мозъкът му, преуморен от събитията през последните два дни, просто не отбелязва събитията навреме. Без да се безпокои прекалено, стигна до мястото, където искаше да отдъхне. По едно време се сети, че там сега е разположен завод за целулоза. Но с приближаването си не откри никаква следа от завода, нито димът му мърсеше небето.
Намери мястото край един вир, обичаше да се гмурка тук напук на табелата „Градска вододайна зона. Не замърсявайте“. Опъна се върху хладната трева под топлината на слънцето. Колко доволен беше, че дойде тук, но и колко различен от момчето, мързелувало в това убежище през дългите ваканции. Малко по малко се отпусна в щастлива леност и сънливо си припомняше нещата, които бе мислил и правил като момче. Тогава баща му го караше да изпитва страхопочитание, а сега, точно като баща си, беше професор в „Атуърти“.
