Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
- Здравей, Джим. Здравей, Томи. Минавам за мъничко по съвсем домакинска причина, Джим. Хазната, колкото и да ми е неприятно, вече си показва дъното.
А пролетта и празният килер май искат дрехи и някои други покупки.
Лоури извади чековата си книжка.
- Ето затова - каза Томи, - никога няма да се оженя.
- Но е удоволствие-каза Лоури, докато пишеше чека.
- Имам два часа до следващата лекция - каза Томи. - Може ли да нося торбите?
- За мен е удоволствие да имам такова товарпо магаре - Мери леко се поклони.
Л оурн и даде чека и тя го целуна. Томи я хвана под ръка и двамата излязоха от кабинета.
Дали някаква сетивна илюзия караше Лоури за миг да усети вампирските зъби в устата й? Дали особеният ъгъл, под който светлипата падаше върху лицето й, го караше да вижда тези зъби? А дали обикповената ревност го накара да повярва, че видя изпълнен с любов поглед към Томи, когато излязоха?
Разтърси яростно глава, искаше да се освободи от тези ужасии мисли и се обърна към бюрото си - лице в лице с черепа. Ядосано сложи капака на кутията и я захвърли по-далече от себе си. Но капакът не се задържа, нито пък кутията остана върху купчината - черепът се изтърколи е кух звук и накрая спря с нос към пода. Той го ритна и черепът бавно тупна в ъгъла, откъдето слепите очни кухини го гледаха с мек укор. Един зъб беше паднал и се виждаше като кафяво петънце на килима.
ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир
Мислите му съвсем се объркаха, вече не можеше да си спомни дали това е черепът на Себастиан или не е, даже дали е извадил нещо друго от гроба на Себастиан, освен пръст и един златен пояс. От дълбините на паметта му, претъпкани в училищните години, изплуваха думите, Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът“. Произнесе ги на глас няколко пъти, преди изобщо да разбере какво казва. После си позволи мрачна шега - промърмори „Бедни ми Лоури. Аз помня го, Хорацио…“
Опита се да се засмее на себе си, но не можа. Усещаше отново как нервите му се изпъват до скъсва-пе, чуваше ехото от думите на старата жена. Котки, шапки, плъхове… Котки, шапки, плъхове. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховетеще теизядат, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката? Шапки, прилепи, котки, плъхове. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.
Още ли искаш да си намериш шапката?
Още ли искаш да си намериш шапката?
ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА?
Той се отблъсна от бюрото и събори с трясък стола си на пода. Г рубият звук му донесе някакво облекчение,
но в момента, в който го чу…
Шапки, прилепи, шгьхове, котки. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Прилепи, прилепи, прилепи, прилепи. Плъхове, плъхове, плъхове, плъхове. Шапки, прилепи, котки, шапки, плъхове, шапки, прилепи, плъхове, котки, шапки, плъхове, прилепи, котки…
ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА, ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ?
-Не!
- Тогава - каза детски гласец, - ти си Същността.
Той разярено оглеждаше кабинета в търсене на
собственика на този глас. Но кабинетът беше празен.
В следващи миг Лоури ясно видя движение на стената срещу бюрото, откъдето бяха махнали библиотечен шкаф, а зад него се откриваха безсмислени криволици по напуканата мазилка. Не откъсваше поглед от това място, откри, че то заема определена форма. Първо смътните очертания на лице, после, малко по малко, се оформи и тялото. На главата се появи коса, очите леко се раздвижиха, ръката се протегна от стената и останалото я последва.
- Би ми било неприятно, ако съм те уплашила -каза високият мелодичен глас.
Нещото изглеждаше като дете на не повече от четири години, момиченце с дълги златисти къдрици и приятно закръглени крака. Облечена беше в рокличка с волани, много чиста и бяла, имаше вързана в косата панделка, също бяла. Лицето и беше кръгло и хубаво, но с доста странна красота, не съвсем детска. Очите бяха толкова тъмносини, че почти изглеждаха черни, дълбоко в тях се криеше поглед, по-подходящ не за невинно дете, а за вечно обладана от похот развратница. Устните бяха пъпни и влажни, леко отворени, сякаш за да срещнат целувката на разпален любовник. И като ореол от мрак я заобикаляше кълбеста сянка. Безсрамните очи бродеха ласкаво по лицето на Лоури, тя се настани върху бюрото му.
- Но аз не те плаша, нали?
- Ти… ти какво си? - каза Лоури.
- Как какво, дете, разбира се. Нямаш ли очи? -После добави замислено: - Знаеш ли, ти си много хубав мъж, мистър Лоури. Толкова голям и груб…
В очите и изплува мечтателен поглед, малкото розово езиче се стрелна да овлажни устните й.
- Ти ли написа онова съобщение?
- Не. Но идвам да ти кажа за какво се отнася. Вече си сигурен, нали, мистър, Лоури, че не искаш да намериш своята шапка?
- Не искам!
- Много приятна шапка беше.
- Никога повече не искам да я виждам.
Тя се усмихна и се отпусна назад сладострастно, малките обувки потропваха по бюрото. Прозя се и се изпъна, изгледа го продължително. Малките пълни устни потрепваха, езичето ги облизваше от време на време. С видимо усилие тя се върна към разговора.
- Ако си свършил с глупостите и с неверието в нас - започна тя, - и ако ни помогнеш срещу другите, ще ти кажа нещо, което ще се радваш да чуеш. Така ли е?
Лоури се поколеба и кимна. Усещаше тежка умора.
- Беше при своя приятел Томи Уилямс точно преди да загубиш своите четири часа, нали?
- Ти сигурно знаеш повече за това от мен - горчиво каза Лоури.
Тя се засмя и Лоури се сгърчи - позна звука, който го преследваше през тези безкрайни часове. Погледна я изучаващо и откри, че образът й пулсира, а мрачният
ореол наоколо се свива и разширява, сякаш дишаше някакво голямо нечисто същество. Тя подритна бюрото със своите чехлички на малка принцеса и продължи:
- Томи Уилямс ти каза истината. Ти ни предизвика и каза, че не съществуваме, а ние знаем повече за тебе, отколкото ти самия. Разбираш ли, и без това всичко беше предопределено. На всеки няколко поколения, мистър Лоури, пие си разчистваме сметките с човечеството. И сега започна точно такъв период. А ти, мистър Лоури, ще бъдеш натоварен с контрола на всичко, защото пие се нуждаем от човешки контрол.
Тя се усмихна и на меките бузки се появиха трап-чинки. Приглади роклята с жест на момиченце и го загледа, подритвайки бюрото.
- Това искахме да изразим със „Същността“, мистър Лоури. Ти си Същността, центърът на контрола. Обикновено всичко живо прсмипава през това в мимолетни мигове. Може би и ти в някой ден от живота си внезапно си помисли „Аз съм аз“? Е добре, това осъзнаване па самия себе си е сродно па състоянието, наричано от хората божественост. За миг почти всяко живо същество в този свят е било единствената Същност, точката, в която се фокусира целият живот. Като факел, предаван от ръка на ръка. Обикновено невинни малки деца, като мен, биват избрани и затова детето мисли толкова много за собственото си „Аз“.
- Какво се опитваш да ми кажеш?
- Как какво - с престорена скромност каза тя, -казвам ти, че сега настъпва период, в който ние избираме Същността и възлагаме тази функция само на един човек. Вярвам, че на твоя Томи Уилямс му е известно това. Докато си жив, този свят ще бъде оживен. Докато ти ходиш, чуваш и виждаш, този свят ще се движи. Разбираш ли, непосредствено около тебе целият жи-
вот ще се съсредоточи в доказване, че е жив. Но не е. Другите около тебе са само кукли. Това щеше отдавна да ти се случи, но беше трудно да установим връзка с тебе. Ти си Същността, единственото живо нещо в този свят.
Мрачният ореол около нея дишаше полека. Тя докосна с изящните си ръчички бялата панделка, после ги скръсти в скута си. Гледаше втренчено Лоури, ленивият поглед на развратница се появи в очите й, устните и леко се разтвориха. Дишането й се ускори.
- Какво… какво очаквате да направя? - каза Лоури.
- Ами нищо. Ти си Същността.
-Т-той е-е-е С-сьщ-н-носг-та! - изрева хор от гласове в различни части на стаята.
- Но защо ми казваш това?
- За да не се тревожиш от нищо и за да не направиш нещо необмислено. Ти се страхуваш от Томи Уилямс. Обаче Томи Уилямс, също като Джебсън, като Били Уоткинз, е само кукла, която се движи.
- Но ако е така, защо той дойде тази сутрин при мен, наведе се над мен, гледаше ме в лицето, а аз не можех да помръдна?
Тя се напрегна.
- Какво ти направи?
- Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…
- О! - потресено и с болка извика тя. - Значи не е възможно!
