Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
Привдигна се на колене, успя да се изправи. Нощта се въртеше лудо около него, отново прозвуча пронизи-телпият смях и малкото тъмно петно се стрелна, за да избяга от погледа му.
Крясъкът му раздра тишината, той се завъртя и безумно затича падалече.
За миг бе памерил покой, покой и отдих, до камъка на своя собствен бъдещ гроб!
ГЛАВА ШЕСТА
Когато се събуди на следващата сутрин, по слънчевите лъчи, падащи на стената, установи, че има още поне половин час преди времето за ставане. Обикновено можеше да се излежава, да се протимл и да се увива в одеялото, зада се наслаждава на мързела. Но този път имаше нещо различно в утрото.
Червеношийка, кацнала в клоните на дървото пред прозореца, въртейки глава ту наляво, ту надясно, търсеше отвисоко червеи по земята. От време на време забравяше за червеите и писукаше с неудържимо веселие. Някъде от двора й отговаряха със същите звуци. Въпреки ранния час някой беше включил косачка за трева и нейното странно радостно бръмчене се допълваше от безгрижно фалшиво подсвирване. Другаде някой тръшна задната врата на къща, малко кученце изквича, после явно мярна друго куче и се впусна до самозабрава в свирепи закани. Лоури чуваше Мери да си пее разсеяно на първия етаж, не довършваше и половин куплет от песничка, която му се струваше непозната. От площадката на втория етаж, точно пред вратата на неговата спалня, се чу скърцане на паркет, в звука се съдържаше неясна заплаха.
Дръжката на вратата се завъртя безшумно, открехна се тесен процеп. Пак изскьрца паркет, една от пантите на вратата тихичко протестира. Лоури притвори очи, преструваше се на заспал, видя как вратата се
отвори още малко. Вцепени се.
Лицето на Томи с корона от разрошеиа тъмна коса надничаше през пролуката, пръстенът на Томи просветна върху ръката, натискаща дръжката. Лоури лежеше неподвижно.
Очевидно Томи се увери, че Лоури спи, защото на пръсти прекрачи прага и застана пред леглото. Той постоя така, очите му гледаха от неподвижното лице, като че бе готово да се усмихне ида каже „Добро утро!“, ако Лоури се събуди… а ако не се събуди, тогава…
Очите на Лоури бяха почти затворени, досгатъчно, за да заблудят всеки, но не и да му попречат да вижда Томи. Защо ли, питаше се Лоури, трябва да лежи и да се преструва? Какво необичайно имаше в Томи, за да налага тази предпазливост?
Червеношийката сигурно видя своя червей, изпи-сука и се гмурна надолу към поляната. Домакиня викаше след малкото си момче, припряно добавяше още поръчки към списъка за покупки.
Томи си стоеше и се вглеждаше в Лоури, докато пе се увери, че Лоури още спи, после погледна към вратата, може би за да е сигурен, че Мери още е на долния етаж и беззвучно пристъпи към главата на Лоури.
Лоури изпита моментно желапие да посегне и да сграбчи бялата риза на Томи, ио дремещ досега инстинкт за самозащита се смеси с любопитството и го подтикна да види какло ще стане.
Дланта на Томи мипа плавно над очите па Лоури. И още веднъж. По тялото на Лоури пропълзя безчувственост.
Време беше да се размърда. Ще покаже, че се е събудил и ще поздрави Томи… Но не можеше да се движи. Сякаш беше замръзнал. А Томи се наведе, докато лицата им се доближиха на три пръста разсто-япие. За миг Лоури видя в устата на Томи големи кучешки зъби като на вампир, но преди да се увери в това, зъбите пак изглеждаха нормални.
Томи остана в същата поза повече от минута, накрая се изправи, хладна усмивка изтриваше хубостта от лицето му. Отново прокара ръка над челото на Лоури, кимна спокойно, обърна се и се измъкна на площадката. Вратата бавно се притвори след него.
Мина време, преди Лоури да си върне контрола върху движенията, но и след това усещаше слабост. Седна на края на леглото, беше несигурен в силите си като човек, който току що е дал кръв. Щом събра досгатьчно енергия, отиде при огледалото и тежко подпрян на бюрото, погледна отражението си.
Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко под настръхналите вежди, че трудно различаваше зениците си. Косата му се беше сплъстила. От лицето му бе изчезнало изражението на побойник, с което се опитваше някак да компенсира своята свенливост. И очевидно беше загубил доста килограми от теглото си - бузите му бяха потънали навътре към костите, виждаше се бледосив като търбуха на дъждовен облак, стресна се от приликата си с мъртвец.
Постара се да забрави колко усилия му струваше всяко движение и се зае да премахне следите от перв-ното напрежение. Грижливо се обръсна, изкъпа и облече и когато пак погледна в огледалото, връзвайки вратовръзката, успя да си вдъхне малко кураж.
Въпреки всичко, ето още един свеж пролетен ден. Джебсън да върви по дяволите, старият тъпанар ще бъде мъртъв много преди Джеймз Лоури. Дяволите да ги вземат и тези четири часа, нали и рицарят това каза -какво са четири часа? Дяволите да ги вземат и призраците, които го нападаха. Има и смелост, и сила да преживее и тях. Има предостатъчно смелост и воля, няма ца го принудят да се откаже от твърденията си в статията. Нека да правят най-лошото, на което са способни!
Слизаше но стълбата, закопчавайки сакото си, поддържаше духа си с напън, напомнящ употребата на физическа сила. Тъмното нещо беше точно встрани от него, високият пронизващ смях отекваше в далечината, но той беше решил да не им доставя удоволствието да се вслушва в него. Напук на тях ще се държи както винаги. Ще поздрави Мери и Томи с удоволствие и ще изнесе днешната си лекция пе по-малко сухо и обстойно от когато и да било.
Мери го погледна недоверчиво, но като видя, че той привидно е много подобре, обгърна с ръце врата му и му даде целувката за добро утро. Т оми вече седеше на масата.
- Виждаш ли? - каза Мери. - Не можеш да нараниш това старо парче гранит. Бодър е както винаги.
- Проклет да съм, ако не е - отвърна Томи. -Между другото, Джим, единадесет и половина през нощта не е най-подходящото време за разходки. Дано си се опазил от неприятности.
За момент го доядя на Томи, че спомена това. Сякаш и Томи искашетези омразни случки да са му все пред очите. Но пък Томи говореше толкова приятелски, не би могъл да му желае злото. Все пак… сгранното посещение и…
- Ето ти закуската - Мери сложи пред него чиния с пържени яйца и шупка. - Няма закъде да бързаш, но те съветвам веднага да се заемеш с пея.
Лоури й се усмихна и зае мястото си до масата. Докато вземаше ножа и вилицата, още мислеше за
Томи. Посегна към яйцата…
Все така леко, чинията помръдна.
Лоури погледна въпросително Томи и Мери - дали са забелязали? - Очевидно не. Пак вдигна с вилицата малко от яйцата.
Отново чинията мръдна настрани.
Той остави вилицата.
- Какво има? - попита Мери.
- Май… май не съм много гладен.
- Но ти нищо не си ял от закуската вчера!
- Е да-
Той храбро хвана вилицата. Чинията бавно се раздвижи. И вгледан в нея, той осъзнаваше нещо.
Когато пе гледаше кьм Томи, с крайчето на окото като че забелязваше вампирските му зъби. Насочи погледа си право към мъжа отсреща, но не видя нещо необичайно в устата на Томи. „Започват да ми се привиждат разпи глупости, каза си Лоури“. Пак се наведе над чинията.
Но нямаше съмнение, наистина виждаше. Щом отмести поглед от лицето на Томи, появиха се жълтите вампирски зъби, издуващи напред долната устна!
Чинията помръдна.
Малкото тъмно петно щъкаше зад него.
Отнякъде се чу високият пронизващ смях.
Лоури изтощи смелостта си в опита да остане седнал. Впери очи в чинията. Ако не се опитваше да я докосне, тя оставаше абсолютно неподвижпа.
В този миг видя още нещо. Щом отмести поглед от Мери, и тя се сдоби с вампирски зъби като Томи!
Вторачи се в нея, но това беше познатото мило лице.
Погледна настрани.
Устата на Мери бе обезобразена от тези жълти вампирски зъби!
Само ако можеше да види устите им ясно! Тогава би бил сигурен!
Тъмното нещо се измъкна от погледа му.
Опита се да се храни и чинията помръдна.
Той отскочи от масата и обърна стола. Мери го гледаше със страх в очите. Томи също стана.
- Имам среща преди първата лекция - каза Лоури с грижливо сдържан глас.
Погледна Томи и видя вампирските зъби на Мери. Погледна Мери - беше същата както винаги, но можеше да забележи вампирските зъби на Томи.
Той бързешком отиде в преддверието, грабна палтото си, Томи го последва и направи същото. Мери застана пред него, гледаше нагоре в лицето му с изумление.
- Джим, има ли нещо, което би трябвало да узная? Джим, можеш да ни се довериш.
Той я целуна и сякаш усети вампирските зъби, които не можеше да види ясно.
- Добре съм, мила. Не се тревожи за мен. Нищо лошо пе се е случило.
Очевидно тя не му повярва и мислеше напрегнато, повика го чак когато той слезе по стъпалата и се зарадва на устойчивата пътека:
- Джим, шапката!
Той й махна и закрачи към улицата. Томи трудно успяваше да не изостане.
- Джим, старче, какво ти става?
