Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
Тя се облегна назад.
- Засега? Да. За по-дълъг период? Не съм сигурна.
- Все нещо ще излезе - увери я той. - Сигурен съм.
- Откъде?
Той не отговори.
2.
Нина вдигна очи към тъмната стъклена фасада на Секретариата на ООН, изпълнена с леко безпокойство. Не беше стъпвала тук повече от седем месеца: седем месеца, откакто беше временно „отстранена от длъжност” - по-точно уволнена - от новия директор на международната Агенция за световно наследство. Честно казано, нямаше особено желание да се завърне на мястото, където беше преживяла такова унижение.
Тя докосна късметлийския медальон, който висеше на шията ѝ, стисна зъби и се устреми към фоайето.
Изкачването с асансьора продължи по-дълго, отколкото си спомняше. Самият асансьор ѝ се стори по-тесен, задушен. Нещата не се оправиха и след като слезе във фоайето и я пуснаха през охранителната врата. Макар да си казваше, че приемната едва ли ще се е променила кой знае колко за седем месеца, множеството дребни разлики я правеха да изглежда смущаващо чужда.
Едно нещо не се беше променило - фигурата зад гишето.
- Доктор Уайлд! - извика Лола Джианети и скочи да я посрещне. - Или вече трябва да ви наричам доктор Чейс?
- Все още Уайлд - усмихна се Нина на дългокосата блондинка, докато двете си разменяха прегръдки, - исках да запазя името си заради професията. Макар че сигурно щеше да ми е по-лесно да си намеря друга работа, ако го бях сменила.
- Как е Еди? - Лола посочи пръстена на лявата ръка на Нина. - Как беше сватбата?
- Импровизирана. За което бабата на Еди още не може да ни прости. Тя искаше да пътува до Ню Йорк. - Нина се усмихна, след което отново стана сериозна. - А ти как си?
- Възстанових се. Повече или по-малко. - Лола погледна към корема си, където беше намушкана преди седем месеца в същата тази зала, в която стояха сега.
- Сигурно ти е било трудно да се върнеш на работа.
- Наистина ми беше странно. За известно време. - Лола сви рамене, твърде небрежно. - Но си обичам работата, така че… - Тя се поколеба, погледна към кабинетите и снижи глас. - Честно казано, вече не я обичам толкова.
- Ротшилд? - попита Нина.
Лола кимна.
- Вие бяхте много по-добър шеф. Сега важното е кой ще ѝ се подмаже най-много. И парите.
- Точно затова съм тук. Роджър Хогарт не може да дойде, затова ме помоли да го заместя. Еди също непрекъснато ми го натяква.
- Ясно. - Лола се обърна към компютъра си. - Професор Ротшилд провежда видеоконференция с доктор Бъркли, но разговорите им обикновено продължават не повече от петнайсетина минути. Срещата ѝ с професор Хогарт беше насрочена за след това, така че ще щом излезе ще попитам дали ще ви приеме.
- И дали изобщо ще ме поздрави - отвърна Нина. При мисълта за Ротшилд сдържаният ѝ гняв отново се разбушува. Тя се опита да го потисне. Шансовете да промени нещо клоняха към нула, но беше решена да изкаже мнението си, а за това умът ѝ трябваше да бъде ясен и съсредоточен.
- Ще направя всичко, което зависи от мен, за да я убедя. - Лола погледна към табличката до монитора. - О, това ми напомня, че има съобщение за вас.
- За мен?
- Да, от една от стажантките… - Тя порови из малката купчина хартийки. - Ето - Мейси Шариф. Обади се вчера, искаше номера ви. Не ѝ го дадох, разбира се, но ѝ обещах, че ще ви уведомя за обаждането ѝ. Опитах се да се свържа с вас на домашния ви телефон, но се оказа, че е закрит.
- Преместихме се в друг апартамент - отвърна сухо Нина, докато Лола ѝ подаваше листчето. - Какво искаше тя?
- Не ми каза. Всъщност всичко ми се струва много странно - доста хора искаха да говорят с нея. Тя беше на разкопките на доктор Бъркли, но внезапно си тръгна. Никой не ми обясни защо, но според мен си има проблеми с египетската полиция. Трудно ми е да си го представя - изглежда толкова симпатична, но знае ли човек?
- Предполагам, че откакто съм си тръгнала, АСН наема хора от кол и въже - мрачно се пошегува Нина. Тя погледна бележката с любопитство - краткото съобщение беше написано със закръгления почерк на Лола, а след него беше добавен телефонен номер. Нина сгъна листчето и го прибра.
- Къде живеете сега? - попита Лола.
Лицето на Нина се сгърчи.
- В Блисвил. Единственото място, което можем да си позволим, и което все пак е в рамките на града и не представлява бойно поле.
- О! - възкликна съчувствено Лола. - Ами там е… удобно, заради магистралата.
- Да. И гробището.
Двете се усмихнаха, след което Лола попита колебливо:
- Доктор Уайлд?
- Наричай ме Нина, моля те. Какво има?
- Не искам да прозвучи нахално, но ми се струва, че животът ви не е особено весел напоследък.
- Защо си мислиш така? - Двете отново се усмихнаха.
- Работата е там - каза Лола, - че за утре си взех почивен ден, с един приятел планирахме да посетим една нова изложба, а после да отидем на вечеря. Само че му изникна внезапен ангажимент, така че… питам се дали няма да поискате да дойдете с мен?
Нина понечи да откаже поканата, но се сети, че я очаква единствено поредната вечер в компанията на Дейвид Карузо.
- Къде се намира галерията? - попита тя.
- В Сохо. А ресторантът е в Малката Италия. Хубаво местенце, един приятел на братовчед ми го държи.
- Не знаех, че се интересуваш от изкуство.
Лола се изчерви леко.
- От скулптури. Това ми е нещо като хоби: правя малки птички, цветчета и други неща от метал и жици. Не съм много добра, но реших, че в галерията мога да открия някои идеи.
Нина обмисли предложението и реши: какво толкова, по дяволите. Това щеше да я поразсее за няколко часа.
- Добре, защо не?
- Страхотно! Сега ще ви запиша адреса.
Тя потърси тефтерчето си, но Нина ѝ подаде листчето, на което беше записано съобщението на Мейси.
- Напиши го тук. Спаси едно дърво.
- Благодаря. В три часа?
- В два, ако си съгласна. Колкото по-малко време стоя в апартамента, толкова по-добре!
Вратата на коридора се отвори. Нина се обърна и видя как Морийн Ротшилд излиза и замръзва при вида на Нина в приемната. След миг професорката се отправи към нея с крива, изкуствена усмивка на лицето.
- Нина.
Нина кимна в отговор на по-възрастната жена.
- Морийн.
- Не очаквах да те видя отново тук. Какво искаш?
- Всъщност искам да говоря с теб.
Родшилд присви очи зад очилата си.
- Много съм заета, Нина. Всъщност сега имам среща с Роджър Хогарт. Сигурно го помниш.
- О, да. Всъщност той ме помоли да го представлявам. Възпрепятстван е.
- А-а-а. Надявам се да не е нещо сериозно. - Лицето ѝ не изразяваше никакво съчувствие.
- Не е, но няколко дни няма да може да ходи. Затова ме помоли аз да говоря с теб вместо него.
Нина знаеше, че Ротшилд умира от желание да ѝ откаже, но Хогарт беше уважаван член на академичната общност и имаше добри връзки. Ако откажеше среща на заместника му, той можеше да го приеме като обида… или признак, че тя се страхува да защити позицията си.
- Предполагам - каза най-накрая тя с огромна неохота, - че мога да отделя няколко минути. Като услуга за Роджър. - Тя се обърна и тръгна по коридора, а Нина се усмихна на Лола, преди да я последва към кабинета ѝ.
Който някога беше неин. Изгледът към Манхатън беше болезнено познат, но всичко останало беше променено. Усещането за отчуждение се завърна с пълна сила. Ротшилд седна зад голямото бюро и нетърпеливо махна с ръка на Нина да седне на стола срещу нея.
- Е? За какво иска да говори с мен Роджър?
- Всъщност за това. - На бюрото лежеше една лъскава брошура, рекламираща „Телевизионното събитие на десетилетието на живо”. На корицата се кипреше Сфинксът от Гиза. Нина я взе. - Имам чувството, че всеки път, щом включа телевизора, виждам реклама за това. Любопитна съм откога АСН се занимава с телевизионни реклами и подпомагане на смахнати култове.
- АСН не подпомага никого, Нина. - Гласът на Ротшилд натежа от високомерие. - Привличането на организации като „Храмът на Озирис” намалява оперативните ни разходи, а нашият дял от рекламните приходи ще помогне при финансирането на безброй други проекти и ще издигне имиджа на АСН пред света. Става въпрос за печеливша ситуация и добър бизнес, чисто и просто.
- Странно, не знаех, че АСН е бизнес. - Нина отвори брошурата и видя снимка на Лоугън Бъркли, заел героична поза пред пирамидите. - Ти ли го постави начело на разкопките?
- Лоугън беше най-добрият кандидат за тази работа.
- Лоугън е съвършен егоист. Защо не избра Кал Ахмет или Уилям Шофийлд? И двамата имат много по-голям опит.
- Ако искаш да знаеш, те присъстваха в списъка с резервите - отвърна студено Ротшилд. - Но Лоугън беше мой личен избор. Презентацията му ме впечатли най-много.
Искаш да кажеш, че най-много ти се мазнеше, помисли си Нина, но премълча.
- А той прие ли идеята за тоталното опорочаване на принципите на археологията? Това също ли беше част от презентацията му?
- Какво имаш предвид?
- Имам предвид избързването и пренебрегването на научните практики, за да може телевизията да се сдобие с по-висок рейтинг.
