Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
Ж-ж-т!
Остриетата при входа на коридора се изстреляха напред, последвани от тези, които се намираха срещу тях, готови да насекат всеки, който имаше нещастието да се намира там. Корозията и времето си бяха взели своето, някои от мечовете се счупиха или се откъснаха от пантите си и се удряха в отсрещната стена - но въпреки това си оставаха смъртоносни, каквато беше и идеята на създателите им.
- По дяволите! - извика Еди, побягвайки след Нина и Мейси. Смъртоносната вълна се приближаваше застрашително към тях. - Бягайте, бързо!
На Нина не ѝ трябваше да вижда какво става, за да побегне още по-бързо; приближаващият се звук беше достатъчно ужасяващ. Фенерчето ѝ освети нещо, което първоначално помисли за край на коридора, но тогава забеляза колоните, маркиращи следващия арит.
Онзи, който реже глави.
От трън…
Изскочиха остриетата край завоя, последвани от онези в късия коридор, приближавайки се застрашително към тях тримата.
Нина забеляза нещо на стените зад колоните. Още прорези - но само по един от двете страни, приблизително на нивото на човешки врат.
И те тичаха право към тях.
Тя дори не успя да извика предупредително на Еди и Мейси - те почти бяха стигнали колоните, следвани от же-лязната вълна…
Нина протегна ръце, прегърна ги през раменете - и скочи напред със засилка. Допълнителната тежест накара Мейси да залитне напред, а Нина повлече Еди след себе си. Тримата се претърколиха през прага тъкмо навреме, за да видят два големи въртящи се диска да се изстрелват от стените на косъм от главите им.
- Дявол да го вземе! - избъбри Нина, опитвайки се да пропълзи по-далеч от скърцащите назъбени остриета. - Не са се шегували, като са измисляли името!
Еди изчака двата диска да спрат, преди да стане и да се доближи до коридора, докосвайки едно от остриетата. Той очакваше съпротива, но то се раздвижи лесно, макар и шум-но на ръждясалата си панта; след шест хилядолетия чакане, силата на замаха беше счупила механизма.
- Поне ще можем да се върнем спокойно.
- Успяхме - каза задъханата Мейси. - Преминахме - това беше последният капан! - Тя се поколеба. - Нали?
- Ако йероглифите казват истината, значи да - увери я Нина. Въпреки това тя се огледа предпазливо. Пред тях започваше нов коридор, който завиваше и се спускаше надолу.
Тя надникна зад ъгъла. Надолу водеха няколко стъпала, които стигаха до две колони.
Но те не приличаха на онези, които маркираха аритите. Тези бяха съвсем различни.
Великолепни.
- О, елате да видите! - рече тя възхитено, без да смее да диша.
При вида им Мейси ахна, дори Еди беше впечатлен.
- Много са бляскави.
Колоните бяха издялани във формата на египетски бог и огледалния му образ. Но това не бяха фигурите, които ги бяха наблюдавали от стените по време на спускането им в пирамидата. Тези бяха други, на мъж с висока шапка, който държеше жезъл в едната си ръка и сърп в другата. Тялото му беше обвито в плътни ленти, също като мумия, но лицето му беше открито, кожата му имаше зеленикавия цвят на окислена мед. И двете статуи бяха богато украсени със злато и сребро.
Озирис.
Между двете статуи се виждаше входът към тъмна камера. Нина насочи фенерчето си. Отвътре проблеснаха още злато и сребро, покрай стените бяха струпани съкровища, но погледът ѝ остана върху онова, което лежеше в средата на голямата стая: обемен, заоблен обект, облицован в чисто сребро.
Саркофаг.
Нина бавно се приближи, оглеждайки двете фигури за следи от последния скрит капан. Нямаше такъв. Бяха достигнали целта си, последната камера.
- Намерихме я - каза тя, поглеждайки удивено Еди и Мейси. - Намерихме гробницата на Озирис!
25.
Влязоха в камерата, която по размери и форма приличаше на Озириона, и осветиха с фенерчетата си артефактите и съкровищата. Те варираха от поразителни до съвсем прозаични - блестящи статуи от чисто злато редом с най-обикновени дървени столове; лодка в реални размери, върху която стоеше маска на Озирис от злато и сребро с облегнати върху нея снопове копия. Находката надминаваше дори гробницата на Тутанкамон. Прочутият фараон беше сравнително маловажен владетел от Новото царство, управлявал преди по-малко от три хиляди и петстотин години, а Озирис беше митологична фигура в плът, основополагащ камък на египетската цивилизация.
И те го бяха открили първи.
Нина огледа саркофага. Капакът представляваше мащабна репрезентация на човека, който лежеше вътре. Изваяното сребърно лице се взираше ведро в тавана с широко отворени, очертани с очна линия очи.
- Изработката е невероятна - прошепна тя. - Всичко тук е невероятно. - Тя махна с ръка към заобикалящите ги предмети. - Никога не съм си представяла, че преддинастичен Египет е бил толкова напреднал.
- Също като Атлантида - каза Мейси. - И те са били много напреднали за времето си, но никой не е знаел за тях. Докато вие не ги открихте.
Нина ѝ се усмихна.
- Знаеш ли, Мейси, тук става по-скоро въпрос за съвместно откритие.
Мейси грейна.
- Не е зле за една третокласна студентка, нали?
Еди се вгледа отблизо в комплект боядисани дървени фигурки, които символизираха слугите, придружаващи господаря си в отвъдното, след което огледа една по-груба статуетка, издялана от странен пурпурен камък, преди да отиде от другата страна на саркофага.
- Добре, какво ще правим сега, след като го открихме?
- Обикновено бих ги снимала, каталогизирала и изследвала - отвърна Нина, - но това не е стандартен случай. Първо трябва да се подсигурим, че гробницата няма да бъде ограбена. Ще трябва да се свържем с египетското правителство, да отидем при доктор Асад.
- Ами онзи хляб, който всъщност търси Озир? - Той се огледа за нещо, което да наподобява храна. На една малка дървена масичка имаше нещо, което някога може и да е било самуни, но сега просто се беше превърнало в прах. - Едва ли ще успее да си направи сандвич от тях. Виждаш ли нещо друго?
- Погледни надолу. - Еди го направи и видя малка ниша в основата на ковчега, в която имаше глинено гърне с височина около трийсетина сантиметра. - Канопи. Египтяните са ги използвали, за да съхраняват в тях важните органи на тялото, които изваждали при мумификацията. Озир смята, че в храносмилателната му система може да са останали спори от маята.
Мейси забеляза друго гърне на пода до Нина, след което откри трето до горната част на саркофага.
- И тук намерих едно - трябва да има и долу, при краката му. - Еди погледна и кимна утвърдително. - По едно във всяка една посока. Това е с маймунска глава на песоглавец - бог Хапи. Значи дробовете на Озирис са в него. - Тя се протегна да го вземе, но изведнъж осъзна какво беше казала току-що, и се дръпна назад. - Гадост.
- Кое гърне за какво е? - попита Нина.
- Хапи олицетворява севера, така че… - Тя определи посоките. - Това към теб трябва да е чакал - Дуамутеф.
Нина освети с фенерчето гърнето в краката си; боядисаният му капак наистина имаше дългоухата форма на чакалска глава.
- Да.
- Значи там се намира стомахът. На противоположната страна е соколът - Кебезенуф. Или беше Кебезунеф? Така се получава, когато в езика няма гласни. Както и да е, там са червата.
- Прекрасно - каза Еди. - Гърне с черва.
- А онова в южния край, под краката му, прилича на човек, защото Амсет е бил човешки бог. Там се намира дробът на Озирис.
Еди млясна с устни.
- Така е по-добре. Някой да има пържени картофки?
- Той е на шест хиляди години, Еди - предупреди го ухилената Нина. - Освен това не нося “Мезим форте”.
- Тогава ще пропусна. Значи, щом Озир търси тези гърнета, какво ще ги правим? Да ги разбием ли?
- Предпочитам да не го правиш - обади се Озир от вратата.
Нина подскочи стреснато, а Мейси изписка - те се обърнаха и го видяха облегнат небрежно на една от фигурите на Озирис. Зад него стоеше Шабан, насочил оръжието си към тях.
Озир пристъпи напред и зад него се появиха още хора, сред които бяха Кротала и Хамди.
- Изглежда по-невероятно, отколкото си я представях - каза той, оглеждайки съдържанието на стаята. - И сега ми принадлежи.
- Не, изобщо не е така - сопна му се Нина.
- Ние дойдохме първи - каза Еди. - Кой преварил, той натоварил.
Шабан им махна с пистолета да се отдалечат от саркофага.
- Ще ви дам нещо друго. Куршуми.
Озир се приближи до сребърния ковчег и вдигна канопа до краката му.
- И органите на Озирис са тук. Точно както предположих, доктор Уайлд.
Нина понечи да му отговори, но в този момент някой друг влезе в стаята.
- Лоугън? - ахна тя. - Ти, кучи сине! Сега за тези клоуни ли работиш?
Бъркли я изгледа студено.
- Този твой навик започва да ме вбесява, Нина. Аз правя голямо откритие, ти ме изпреварваш. Поне този път няма да изглеждам като идиот по телевизията.
- О, горкият той - подсмръкна Нина и театрално избърса една въображаема сълза от окото си. - Горкия малък Лоугън, някой му е откраднал аплодисментите - и сега той е готов да се откаже от всичко, в което смятах, че вярва, и да се продаде на шайка ненормални последователи на някаква глупава, измислена религия.
