Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
Когато наближиха закрития паркинг на болницата, Маги попита:
- Тони, защо правим това? Защо искаш да видиш себе си в кома?
- Не мога да кажа точно - отвърна Тони. - Просто е едно от онези неща, които човек чувства, че трябва да направи.
- Хм, мога и без да чета по езика на тялото, да разпозная кога някой крие от мен истината или ми спестява нещо от нея. Е, каквато и да е причината, надявам се да си заслужава.
Тони не отговори и Маги го остави на мира.
- Маги, може ли да ти задам един въпрос от медицинско естество?
- Разбира се. Дано знам отговора.
- Кървят ли мъртъвците?
- Въпросът ти не е от трудните. Мъртъвците не кървят. За да има кървене, нужно е да има и работещо сърце. Защо питаш?
- Просто от любопитство - отвърна Тони. - Сетих се за нещо, което мой познат ми каза преди време. След твоя отговор фактът, че мъртъвците не кървят, ми изглежда очевиден.
- Нищо не е очевидно, ако не го знаеш - отбеляза Маги и спря на едно от свободните места. После извади от жабката един бадж и го пусна в дамската си чанта.
- Какво, нямаш ли собствен пропуск за паркинга? - подразни я Тони.
- Не, има списък. Някои чакат от години, така че няма надежда да получа свое запазено място скоро.
- А аз си мислех, че сестрите съществуват, за да ни пазят от лекарите - каза той и се изкиска.
Маги слезе от колата и се запъти към най-близката сграда - огромен бял блок, която беше свързана посредством топла връзка с основната болница, боядисана в жълто-кафяво.
Когато минаха покрай паметника с вечния огън и плочата с името на детската болница „Дорнбехър“, Тони попита:
- Защо отиваме в тази посока?
- Първо ще се отбия да видя Линдзи, затова - промърмори Маги тихо.
Тони предпочете да замълчи. Сега беше зависим от нея.
Две пластики стояха като на стража пред главния вход на детската болница „Дорнбехър“. Едната представляваше куче, балансиращо върху камъни, а другата - подобно на котка или маймуна, животно, покачено върху главата на коза. Композицията посрещаше с хумор посетителите на едно заведение, което иначе би навявало мрачни мисли от самото начало.
- Може да не ти се вярва, Тони - прошепна Маги, - но колкото и тежки моменти да съм имала тук, смятам това за едно от най-благородните и прекрасни места, на които съм работила. А работата ми тук е най-добрата, която съм вършила.
- Вярвам ти - отвърна той. Беше изненадан колко просторно и приветливо, осветено и чисто беше болничното фоайе. Вляво имаше детски къщички за игра, а вдясно - кафене от веригата „Старбъкс“, с обичайната опашка от пристрастени към кофеина клиенти пред него. Влязоха в претъпкания асансьор и Маги натисна бутона за десетия етаж.
- Десети етаж, южно крило, педиатрично отделение -обясни тя на Тони, без обаче да помисли как би прозвучало това на околните. Няколко погледа, няколко смутени усмивки, останалата част от пътуването нагоре премина в неловка тишина, като пътниците сякаш чакаха с нетърпение да дойде време да излязат.
Маги слезе на „Морско конче“ - всеки етаж, сектор и отделение бяха именувани на различни морски създания. Подминавайки сектора за междинни грижи „Морски тара-1|еж“, те продължиха към отделението „Хематология и онкология“, което се наричаше „Морска звезда“. Тъкмо преди да влязат, Маги прошепна:
- Тук са мои приятели, дръж се прилично.
- Да, да, разбира се - увери я Тони, а после със съвсем различен тон продължи: - Благодаря ти, Маги!
- За нищо - промърмори Маги и отвори вратата.
- Маги!
- Здравей, Мисти!
Маги се отправи към рецепцията, където я посрещна и прегърна висока брюнетка. Тя се въздържа да я целуне, както обикновено правеше. И без това нещата бяха достатъчно объркани.
- На смяна ли си днес?
- Не, просто се отбих, за да видя Линдзи.
Неколцина други служители, заети да разговарят по телефона или с друга работа, помахаха, усмихнаха й се или й кимнаха за поздрав.
- Потърси Хайди, тя беше при нея преди няколко минути. Аз както винаги съм заета да контролирам трафика, знаеш как е. А, ето я и самата Хайди.
Маги се обърна и една стройна блондинка със спокойна усмивка я поздрави с бърза прегръдка.
- Здравей, Магс, дошла си да видиш Линдзи? - Маги кимна и Хайди продължи: - Тя си поигра два часа и се измори доста. Не се изненадвай, ако я завариш заспала. Тя е истински боец и малко съкровище. Бих я взела у дома, ако позволяваха.
- Аз също с радост бих я взела у дома - отвърна Маги и Тони почувства как сърцето й се сви от жал. - Просто ще вляза тихичко в стаята й и ще поседя при нея няколко минути. Всъщност запътила съм се към неврологията.
- Има ли нещо, за което да се тревожа? - вдигна въпросително вежди Хайди.
- Да не би да си болна? - попита Мисти иззад плота на рецепцията.
- А, не, просто друг… приятел е там. Днес реших да съчетая посещенията.
- Ясно - каза Хайди. - Хайде, че и мен ме чака обиколка. - Тя отново прегърна колежката си. - Маги, знай. че всички тук се молим за Линдзи.
- Благодаря ти, скъпа - отвърна Маги. - Това е най-доброто, което можете да сторите за нас сега.
Тони не бе казал и една дума, погълнат от емоциите на Маги и топлия поток на разговора. Маги добре познаваше отделението и след малко вече вървяха по коридора, на който се намираше стая № 9.
- Колежките ти са мили - отбеляза Тони - и симпатични!
- Ха-ха! - Маги се изкиска тихичко. - Хората, които работят тук, са най-добрите, но не си прави грешни заключения по миловидния външен вид на тези двете. Ананасовата принцеса, тоест Мисти, е кучето-пазач на този етаж и ако се опиташ да се промъкнеш покрай нея дори със запушен нос, тя ще ти откъсне главата и ще те накара да я оставиш на рецепцията, за да не заразиш някого. Най-сериозно трябва да се подхожда и към Камериерката. Наричат я още Русата бомба, като ударението винаги е върху „бомба“. - Маги отново се засмя тихичко, след което продължи: - И когато се оправиш, да не тръгнеш да сваляш колежките ми. Проверих те в Гугъл, репутацията ти сред жените не е толкова похвална.
Когато стигнаха стаята на Линдзи, Маги тихо отвори вратата и безшумно влезе. Крехко момиче спеше дълбоко на болничното легло, чиято горна част бе вдигната за удобство. Опадалата коса само подчертаваше детската му красота и невинност. Едната му ръка бе отпусната върху плюшен динозавър - по-конкретно стегозавър, ако се съдеше по дългите израстъци по гърба и опашката, а единият му крак беше отвит. Дишането му беше спокойно и ритмично, ала в него все пак се долавяше усилие.
За Тони гледката беше почти непосилна. Не бе си позволявал дори да доближава детска болнична стая, откакто… Бяха минали много години оттогава. Усещаше в себе си мощния импулс да се затвори, да избяга, но се възпротиви. Освен от своите емоции, той бе завладян и от дълбоката и силна, почти свирепа обич, която Маги изпитваше към бол-ната девойка. Нейните чувства го подкрепиха в битката с първоначалния импулс. И Тони постепенно надделя. Състраданието на Маги сякаш го бе хванало за ръката тъкмо когато се канеше да се оттегли, отказвайки да го освободи. Той се вслуша. Вдиша от въздуха в помещението. Всичко му бе така познато.
- Не е честно - прошепна той, макар да не бе възможно никой друг, освен Маги, да го чуе.
- Така е - отвърна тя, също шепнешком, за да не смути съня на детето.
Той се подвоуми, преди да зададе въпроса си, защото бе наясно, че колкото повече научеше за това момиче, толкова по-лично щеше да стане отношението му към него, но все пак попита:
- Каква каза, че е диагнозата й?
- OMJI - остра миелогенна левкемия.
- Тя се лекува, нали? - попита той с надежда.
- Почти всяка болест се лекува. Проблемът при нея е, че пробата й за Филаделфийска хромозома е положителна, а това прави изхода много несигурен.
- Филаделфийска хромозома? Какво е това?
- Случай, при който част от една хромозома се прехвърля в друга. Ще се опитам да ти го обясня ето така: в момента Линдзи спи в стая № 9, която е част от Филаделфийската хромозома. От стая № 22 е взето обзавеждане, натъпкано е в стая № 9, но само малка част от нещата в хромозома 9 са преместени в № 22 и нищо в крайна сметка не е на мястото си. Ето каква е иронията. Ако Линдзи имаше Синдром на Даун като Каби, шансовете й щяха да са подобри. Някои неща в този живот просто са пълен абсурд. И колкото повече се опитваш да си ги обясниш, толкова по-аб-сурдни ти се струват.
- Каква е прогнозата на лекарите? - попита най-сетне Тони, без да бе сигурен, че желаеше да чуе отговора. Знанието понякога беше твърде тежко бреме, но може би посредством споделянето хората имаха възможност да намалят индивидуалната тежест, която понасяха.
- При положение че се направи трансплантация, проведе се химиотерапия и се изпълнят други подобни процедури, предвижданият шанс да оцелее е 50 процента, но Филаделфийската хромозома доста ограничава вероятността за възстановяване. Отгоре на всичко бащата на Линдзи е от смесена раса, което прави намирането на донор много трудно, а самият той не може да бъде открит. Обсъжда се възможността за трансплантиране на стволови клетки от кръв на пъпна връв, но това също крие своите рискове. В крайна сметка, нуждаем се от чудо.
