Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
225
- Не вярвам! - извика Тони и знаеше, че това е истина.
По лицето на чудовището се изписа тържество.
Тони сведе очи, после хвърли поглед към Баба, която стоеше все така безучастна, приличаща на статуя.
- Не го познавам достатъчно, за да му вярвам, но Исус вярва на своя Отец и това за мен е достатъчно основание.
Неистинският Тони, огромен и страховит, започна да се смалява, дрехите му постепенно увиснаха по тялото му и той се превърна в жалко подобие на себе си. Превърна се в карикатура.
Тони почувства как го обзема вътрешен мир, както в присъствието на момиченцето.
- А другите, пазителите на стените, на теб ли са подчинени? - попита той жалкото смалило се чудовище.
Другият Тони като че ли понечи да отвърне нещо остро, но размисли и просто сви рамене примирено.
- Добре! - продължи Тони. - Искам да напуснеш това място и да отведеш със себе си всичките си лъжливи слуги. - Дузината чудати създания, които се бяха насъбрали около двамата по време на тяхната словесна схватка, както и двамииата, които бяха го довели, нервно погледнаха към своя смалил се водач. В погледите на повечето личеше омраза и презрение към хленчещото жалко създание. Тъй като водачът им бе изгубил властта и влиянието си, намаляваше и тяхната власт. Дори Самонадейко и Тиранчо вече бяха сенки на онова, което бяха представлявали преди, и недоволството им заради това беше очевидно.
Разнородната шайка тръгна в колона по един по пътеката към най-близката пролука в каменния зид, всичките мърмореха и сумтяха, едва способни да понасят вече компанията си. Тони и Баба, които вървяха след тях, видяха нишки от черна светлина, които свързваха гърбовете им и не им позволяваха да се разделят. По време на краткия поход от време на време някой от тях дръпваше рязко съседа си, който се препъваше и падаше, предизвиквайки смях у всички останали.
Тони забеляза, че пътеката напред преминаваше през лабиринт от големи камъни и навлизаше в тъмната гора отвъд стената.
- Къде отиват? - попита Тони.
- Това не е твоя грижа, Тони - отвърна Баба. - Те ще бъдат съпроводени.
- Съпроводени? - изненада се Тони. - Но аз не виждам никой да ги съпровожда.
- Това, че не виждаш никого, не означава, че си нямат ескорт - отвърна с усмивка Баба.
- Предавам се. - Тони също се усмихна.
Двамата се спряха в подножието на високия зид, изпращайки с поглед отдалечаващата се унила групичка, която вече навлизаше сред първите иглолистни дървета.
Баба постави ръка на рамото на Тони.
- Днес се сражава достойно, синко. Но макар да разгроми тези свои врагове, трябва да си нащрек, защото гласовете им ще продължат да отекват в стените на твоите ум и сърце. Ще се върнат, ако им позволиш.
Нейното докосване го изпълни с увереност. Той разбра предупреждението й.
- Но защо стените са още тук? Щом пазителите им си отидоха, не трябваше ли и те да изчезнат? Защо не ги събориш?
Двамата се обърнаха и тръгнаха към празните постройки.
- Тъй като ти ги построи - обясни Баба, - ние не можем да ги премахнем без твоето участие. Когато човек прибързано събаря стени, може да затрупа с отломките им хората, които обича. Свободата може да се превърне в оправдание за пренебрежението и липсата на състрадание към другите. Тя е като роза с тръни.
- Не разбирам. Защо е необходимо розите да имат тръни?
- За да ги хващаш с ръка внимателно и нежно.
Тони разбра.
- Но някога все пак ще рухнат, нали? Имам предвид стените.
- Разбира се, един ден ще рухнат. Но имай предвид, че те не са били издигнати за ден, Антъни. Изграждани са в продължение на много време и ще е нужно също много време, за да се разрушат. За щастие без пазачите, които ти току-що прогони, ще ти е доста по-трудно да ги поддържаш.
- На мен ли? - Тони бе изненадан. - Че защо ми е да ги поддържам?
- Ти ги изгради с мисълта да си осигуриш безопасност, или поне илюзията за безопасност. Те заместват доверието. Сам започваш да разбираш, че пътят към доверието е доста труден.
- Значи имам нужда от тези стени, така ли?
- Докато вярваш, че си сам и си единственият човек, на когото можеш да имаш доверие, ще са ти необходими. Мерките, които човек взима, за да държи злото навън от себе си, често го принуждават да живее заедно с него в загражденията, които е построил. Онова, което първоначалио ти е осигурявало безопасност, впоследствие може да те съсипе.
- Но наистина ли нямам нужда от стени? Не са ли те все пак нещо добро?
Тони почувства как някой го прегърна отзад.
- Имаш нужда от граници - чу гласа на Исус, - не и от стени. Стените разделят, докато границите пораждат уважение. - Тони се отпусна в успокояващата прегръдка и от очите му неочаквано бликнаха сълзи и покапаха по земята. - Дори в материалния свят - продължи Исус - граници минават по най-красивите места, между океана и брега, между планините и равнините, там, където скалите на каньона срещат реката. Ние ще те научим как да се наслаждаваш на границите и да ни се доверяваш. Един ден повече няма да имаш нужда от стени.
Дори в момента, докато слушаше Исус, Тони чувстваше как вътрешните му стени постепенно се рушаха под напора на мисълта, че бива изцяло приет, заедно с всичките му недостатъци и несполуки, странности и гордост. Любов ли беше това? Това ли означаваше да бъдеш обичан?
- Хайде - обади се Баба, - Този-който-плаче-много, предстои ти още работа, а наближава моментът да тръгваш.
Исус извади кървавочервена носна кърпа и започна да бърше с нея очите и носа на Тони.
Стигнаха до пръснатите безразборно постройки, бивше обиталшце на измамниците. Любопитен от какво са направени, Тони протегна ръка и докосна най-близката от тях. И въпреки че наглед изглеждаше солидна и стабилна, при съвсем лек натиск се сгромоляса, превръщайки се в купчина отломки и прах.
- Само фасади - отбеляза той с висок глас. - Лъжи без никакво съдържание.
Баба, която стоеше зад него, се усмихна лъчезарно.
- Харесва ми промяната, която забелязвам в гласа ти -каза тя.
- Какво означава тя?
- Че изцелението на душата предизвиква промени в гласа на човек, които околните забелязват.
- Хм! - Тони не се бе замислял върху това, но определено в него имаше логика.
- Имам нещо за теб, Тони - прекъсна разговора им Исус. - Скоро ще ти потрябва.
Той му подаде голяма халка с ключове - сигурно бяха десетки, - с различни форми и размери.
- Какво е това?
- Как какво, ключове - промърмори Баба.
- Виждам, че са ключове, но за какво са? .
- За да отключват ключалки - промърмори отново тя.
Тони знаеше, че тази игра й се нрави.
- Какви ключалки?
- На врати.
- Какви врати?
- Всякакви. Много ключове, много врати.
- Предавам се - засмя се Тони и се обърна гьм Исус. -Какво искате да направя?
- Просто избери един ключ. Онзи, който избереш, в определен момент ще изиграе важна роля.
Тони се поколеба.
- Искаш да избера само един ключ? Ами ако избера грешния?
- Този, който избереш, ще е правилният, Тони - насърчи го Исус.
- Но… - продължаваше да е нерешителен Тони. - Защо ти не избереш вместо мен? Ти си с божествен произход, вероятно ще вземеш по-добро решение от мен.
Исус се усмихна, бръчиците около очите му направиха усмивката му по-лъчезарна.
- Трябва да проявиш инициатива, Тони, не да бъдеш марионетка.
- Значи… ми се доверявате да избера?
- Изцяло! - кимнаха и двамата.
Тони, без да бърза, започна да прехвърля ключовете на халката, да ги разглежда внимателно, спирайки се ту на един, ту на друг, докато най-сетне направи своя избор. Ключът изглеждаше много стар, сякаш от отдавна отминала епоха. Твърде възможно бе с него да се е отключвала дъбовата порта на някой средновековен замък в Европа.
— Добър избор - похвали го Баба. - Браво. - От един джоб тя изкара нишка синя светлина, наниза ключа на нея и завърза двата й края. После я постави на шията на Тони, пъхна ключа под ризата му, погледна го в очите и му каза просто: - Тръгвай!
ДИЛЕМАТА
Това, което лежи зад нас, и това, което се простира
пред нас, е нещо незначително В сравнение с оноВа, което се намира Вътре 8 нас.
РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН
- Мага?
I V I-О, колко мило от твоя страна да ме навестиш. Къде се изгуби? Всъщност няма значение, без това не искам да знам.
- Няма да ми повярваш, дори да ти разкажа. В момента не мога да разбера нищо от това, което се случва в живота ми, и все пак чувствам, че то има някакъв загадъчен смисъл.
- Тони замълча за миг и се вгледа през очите й. - Виждам, че отиваш в болницата.
Намираха се на магистралата „Теруилигер“, тъкмо подминаваха отбивките за наблюдение над река Уиламет. След като завиха надясно по „Саутуест Кениън“, започнаха да се изкачват по гъсто застроения хълм, който отдалеч винаги бе приличал на Тони на градче за миниатюрни хора, построено от тухлички „Лего“. На този хълм работеха някои от най-големите умове в медицината и учеха многообещаващи студенти.
