Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
- Значи според вас маята, използвана за приготвянето на Озирисовия хляб-чудо, е своего рода… знам ли, удължаваща живота мутация?
- Не всяка мая е добра. Някои закваски представляват патогенни организми, чиито спори могат да заразят човешкия организъм или пък са носители на вируси. Но маята, използвана за хляба на Озирис, е различна. Тя е носител, но не на вирус. Тя носи ензим, наречен теломераза, който възстановява и попълва теломерите.
Всичко си дойде на мястото.
- Тя им пречи да се скъсяват, когато клетките се делят - каза Нина. Очите ѝ се разшириха, когато разбра какво означава това.
- Клетките могат да живеят вечно. Никога няма да умрат.
- Както и онези, които ядат от маята. - Озир се усмихна триумфиращо. - Тя осигурявала ензима, който попълвал клетките на Озирис и забавял и дори спирал стареенето му. Хората са го смятали за безсмъртен.
- А щом владетелите знаят, че яденето на хляба им помага да живеят по-дълго, естествено, че ще го запазят за себе си. - Тя се намръщи. - Но маята не се ли уврежда по време на печене?
- Двамата с брат ми поназнайваме някои неща за печенето - намеси се Шабан със саркастично пренебрежение.
- Температурата в глинените пещи, използвани в древен Египет е била непостоянна - обясни Озир. - Понякога маята оцелявала. А ако пекарите са знаели, че тя представлява ключът към дълголетието, те са правели всичко възможно да оцелее колкото се може повече от нея. - Той се усмихна криво. - Хлябът нямало да е най-вкусният, но това е малка цена за вечния живот.
- Едва ли е бил вечен - изтъкна Нина. - Пак са можели да умрат от болести или да бъдат стъпкани от камила. Древният Египет е бил опасно място.
- Но мъдрите царе се пазят от опасностите - каза Озир. - А Озирис е бил най-мъдрият от всички. Иначе е нямало да бъде почитан като бог.
- Значи намирате гробницата му и култивирате няколко щама от маята?
- Да. Спорите на маята са в състояние да оцелеят безкрайно дълго време. Дори жреците да не са оставили хляб за задгробния му живот, в съхранените му в буркани органи не може да няма останки от нея. Така или иначе, сигурен съм, че ще намерим образци. - Той погледна към лабораторията. - Оригиналният щам е бил изгубен толкова отдавна, но ние отново ще го съживим. И след няколко генетични модификации той ще ме направи също толкова почитан, колкото Озирис.
Нина го изгледа подозрително.
- Генетични модификации?
Шабан процеди през зъби:
- Мисля, че ѝ разкри достатъчно, братко.
Озир го погледна раздразнено, но този път се съгласи с него.
- Себак е прав - каза той на Нина със самодоволна непринуденост. - Малките ни търговски тайни не са от практическо значение. Достатъчно е да кажа, че ще бъдем щедро възнаградени за това, че сме дарили безсмъртието на света.
- Да, сигурна съм, че ще станете много богат и много могъщ. Само че… - Тя му се усмихна закачливо, прикривайки презрението си. - Не можете да направите нищо, докато не откриете пирамидата на Озирис. Което ни връща към нашата сделка. Както вече казах, искам моя дял. Предвид онова, което възнамерявате да постигнете, смятам, че няколко милиона ще бъде честно. Долари, имам предвид. Не египетски лири.
Шабан изсумтя възмутено, но Озир кимна.
- Ако ми помогнете да намеря онова, което търся, ще бъдете богато възнаградена.
- Радвам се да го чуя - каза Нина и протегна ръка. - Какво ще кажете?
- Халид, не може да говориш сериозно - възрази Шабан. - Тя се опитва да те измами! Защо не ми повярваш?
Озир погледна твърдо брат си.
- Защото искам да рискувам в случай, че казва истината. Това ти е проблемът, Себак - никога не рискуваш. Осмеляваш се да действаш само тогава, когато си сигурен в успеха. Но аз поемам рискове - понякога губя, но когато спечеля… - Той посочи с жест пирамидата, в която се намираха. - Това, това е наградата! Ако не поемаш рискове, никога няма да постигнеш нещо!
- Това е прекалено голям риск - изсъска Шабан.
- Но аз смятам да го поема. - Озир се обърна към Нина. - Готов съм да приема думата ви, Нина. Намерете ми пирамидата на Озирис и ще получите каквото пожелаете. - Той протегна ръка; Нина понечи да я поеме, когато изведнъж той я вдигна и заби показалец в гърдите ѝ. - Но ако се опитате да ме измамите… - Той погледна многозначително към Шабан.
- Ще я намеря - каза тя, без да отпуска протегнатата си ръка.
След миг той се усмихна и я разтърси.
- Значи се договорихме. Отлично. - Шабан се извърна отвратено.
Нина измъкна ръката си от неговата.
- Добре, тогава. Ако само ми покажете зодиака…
Озир се изкикоти.
- Той не е тук.
Побиха я тръпки.
- Какво?
- Имам работа в Монако, затова хората ми го сглобиха на яхтата ми - искам да съм до него, когато всички тайни бъдат разкрити. Ще дойдете с мен. - Забелязвайки смутеното ѝ лице, той добави: - Яхтата е много хубава.
- Нали не трябва да се срещате с някой друг? - попита Шабан с хищническа подозрителност. - Като например вашия съпруг?
Нина махна пренебрежително с ръка.
- О, Боже, не. Смотанякът. - Тя се обърна към Озир. - Така. Значи имате яхта, а?
*
Мейси крачеше напред-назад зад взетата под наем кола и поглеждаше нетърпеливо към замъка в езерото, търсейки някакви следи от активност - или от Нина. Не забелязваше нищо. Продължи да крачи, докато накрая не издържа и отвори вратата.
- Как може просто да си седиш вътре?
- Може би защото е по-удобно от това да стоя прав? - предположи Еди.
- Знаеш какво имам предвид! Жена ти е там вътре! Защо не се притесняваш за нея?
- Притеснявам се.
- Изобщо не ми изглеждаш притеснен! Какво е това, британско хладнокръвие?
- Просто влизай и сядай!
Мейси влезе намусено в колата и затръшна вратата след себе си.
Той наистина се притесняваше за Нина. Както ѝ беше казал в Париж, срещата лично с Озир можеше да се сравни с това да влезеш в бърлогата на лъва, облечен в яке от месо и тениска с надпис „Лъвовете са бъзльовци”.
Но тя си имаше своите аргументи: да позволи на Озир да намери пирамидата на Озирис би било археологическа трагедия. А и след всичко, на което ги бяха подложили Озир и Шабан, не си ли струваше да си отмъстят?
Тази мисъл определено изкушаваше Еди. Което обаче съвсем не означаваше, че планът ѝ му харесва. Но тъй като този план вече беше задвижен, оставаше им само да чакат.
- Как издържаш? - попита Мейси, нарушавайки тишината.
- Кое?
- Ами… чакането.
- Няма какво друго да правя, нали? Освен това ти я подкрепи в решението ѝ да отиде там. Да не би да си мислеше, че ще отиде, ще почука на вратата и ще каже „здрасти, дойдох да видя зодиака” и после ще се върне?
- Но тя стои там повече от два часа! О, Боже, ами ако ѝ се е случило нещо? Може да е…
- Не е - отвърна твърдо Еди, с надеждата, че е прав. - Добре, знаеш ли защо успявам да седя тук и да чакам? Защото съм свикнал.
- Какво искаш да кажеш?
- Войнишката служба не е само тичане и стреляне по хората. Деветдесет и девет процента от времето е адски скучна. Отиваш някъде и започваш да чакаш нещо да се случи. Понякога получаваш заповед да отидеш на друго място и пак да чакаш!
- И с какво се занимаваш през това време?
- С нищо. И знаеш ли защо? - Тя поклати глава, изпълнена с любопитство. - Защото ако направиш нещо, за да се разсееш от скуката, ти се разсейваш и от онова, което би трябвало да чакаш.
- Което е?
Той се усмихна слабо.
- Проблеми. Ако си приказваш с приятелите или слушаш айпода си, или там каквото и да е друго… точно тогава ще изскочи някой задник с калашник и ще ти пръсне главата - а ти дори няма да го усетиш, че идва.
Тя съвсем не изглеждаше щастлива от перспективата.
- О!
- Така че да, чакането в района на бойните действия, без да правиш нищо, е гадост. Но точно затова издържам, защото знам, че ако нещо се случи, аз ще бъда готов!
- Ясно. Все пак не мисля, че съм направена от войнишки материал. - Тя го погледна. - Тогава защо разговаряш с мен?
Еди се ухили.
- Защото това не е бойна зона! - Той погледна към замъка. - Все още.
Тя не знаеше как точно да реагира на думите му, но жуженето на телефона на Еди веднага отклони вниманието им от темата. Той го включи на говорител.
- Нина! Добре ли си?
Тя отговори със забързан шепот.
- Да. Мисля, че Озир ми вярва.
- Мислиш?
- Е, поне не ги накара да ме застрелят на място! Виж, не мога да говоря дълго - в тоалетната съм и ще заподозрат нещо!
- Видя ли зодиака? - попита Мейси.
- Не, не е тук.
Еди погледна слисано Мейси.
- Гръм и…
- Не започвай пак! - прекъсна го Нина. - Намира се на яхтата му в Монако. Точно там отиваме. Той има частен самолет на летището в Женева.
- Как ще те намеря, щом отиваш на тая проклета лодка?
- Не знам! Може да успея - по дяволите, трябва да тръгвам! До скоро, обичам те, чао!
- И аз те обичам - каза Еди в момента, когато тя прекъсна. Той погледна Мейси. Момичето беше притиснало ръка към устата си. - Е, това вече е страхотно.
