Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
- Ами тогава искам да ти кажа - Кларънс нежно я прегърна, - че ти си най-интересната и необикновена жена, която някога съм познавал. А той през цялото време ли е тук?
- Не. Идва и си отива. Но аз не мога да го контролирам. Изглежда, само Бог решава кога да стават тия странни неща. Ще ти се обадя, когато съм… когато него го няма - прошепна тя.
- Чух те - обади се Тони.
Внезапно Маги се сети за нещо и хвана ръката на Кларънс, който се готвеше да излиза.
- Хей, Кларънс, докато правеше полицейските си проучвания за живота на този Себастиян…
- Името ми е Тони, ако обичате, оставете Себастиян на мира - помоли той.
- Откри ли някакви негови роднини? - довърши Маги.
- Да, открихме брат му, Джефри или Джералд…
- Джейкъб? - Тони беше изумен.
- Джейкъб? - повтори въпроса му Маги.
- Да, Джейкъб. Живее тук в града. Зашо питаш?
- Трябва да се срещна с него. Можеш ли да ми помогнеш?
Кларънс се подвоуми, преди да отговори:
- Ще видя какво мога да направя. По принцип не е разрешено. - Той поклати глава.
Маги понечи да целуне Кларънс за довиждане, но се усети и само го прегърна. После го изпрати с поглед, докато вървеше към колата. Той не погледна назад, вече беше влязъл в професионалната си роля. Тя обаче нямаше как да знае колко му беше трудно да удържи усмивката, която заплашваше да наруши сериозното му изражение.
Тони беше безмълвен, потопен в спомени и емоции.
ВЪТРЕШНА БИТКА
Апостолът ни казва, че „Бог е лЬбов“, и оттук, както и от това, че Бог е безкрайно същество, следва, че Той е безкраен извор на любов. От качеството Му самодостатъчност следва, че е пълен, преливащ и неизчерпаем извор на любов. А поради това, че е неизменно и вечно същество, Бог е неизменен и вечен извор на любов.
ДЖОНАТАН ЕДУАРДС
- Дло?
/Мласът в телефонната слушалка изненада Маги. При-чичаше на гласа на Тони, но в него се долавяше някаква мекота, граничеща с примирение. Тя се поколеба.
- Ало? Има ли някой там? - попита гласът.
- Да, съжалявам. Джейкъб Спенсър ли е?
- Да, госпожо, аз съм Джейкъб Спенсър. Кой се обажда?
- Здравейте, господин Спенсър, казвам се Маги, госпожица Маги Сондърс, и съм… Приятелка съм на брат ви, Тони.
- О, вече сме приятели? - подметна Тони. - Лесно и безболезнено се получиха нещата с теб.
Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
- Не знаех, че брат ми има приятели. Добре ли го познавате?
- Много близки сме… - беше първото, което й дойде наум. - Е, нямаме интимна връзка… не ме разбирайте погрешно… Не сме излизали на романтични срещи и такива работи. Просто сме приятели. Завъртиш ли се около него, и ти е влязъл в главата, такъв си е брат ви.
В слушалката се чу любезен смях.
- Да, и аз такъв го помня. И така, госпожице Сондърс, с какво мога да ви бъда полезен?
- Наричайте ме Маги, моля… Разбира се, известно ви е, че Тони в момента лежи в кома в интензивното отделение на болницата на Орегонския университет за здраве и наука… Посещавали ли сте го там?
Последва пауза.
- Не, научих за това едва вчера, когато с мен се свързаха от полицията. Не съм сигурен дали има смисъл да го посещавам. В случай че няма как да узнае, че съм при него… Пък и отношенията ни са доста сложни, ние кажи-речи прекъснахме връзката помежду си. Но както и да е, вероятно ще го направя някой ден… Може би.
- Искам да ви помоля за една огромна услуга, господин Спенсър…
- Моля, наричай ме Джейк, Маги. Значи искаш да ти направя услуга?
- Аз съм медицинска сестра и работя на повикване в същата болница, но в друго отделение. Бих искала от време на време да се отбивам при Тони, за да се уверя, че се грижат добре за него, но тъй като не съм член на семейството, не ми е позволен достъп. Питах се дали…
- Моля предварително да ме извините за въпроса - прекъсна я Джейк, - но искам да се уверя, че наистина го познавате. Предпазливостта никога не е излишна в днешно време. Можете ли да ми кажете името на бившата му съпруга? Както и имената на родителите му?
Тони помогна на Маги да даде правилните отговори на тези, както и на следващите въпроси на Джейк.
- Маги, мога ли да ти задам още един въпрос?
- Разбира се, Джейк, какъв е той?
- Иска ми се да узная дали Тони някога… - Гласът му потрепна и Маги чу по-малкият брат да произнася следващите думи почти като молба: - Говорил ли ти е някога Тони за мен? Споменавал ли е името ми?
Тони мълчеше, а Маги известно време не знаеше какво да отговори.
- Джейк, щеше ми се да ти кажа нещо различно, но Тони не говореше много за семейството си.
- Да, да… разбирам. - Джейк звучеше съкрушен. - Просто се питах, това е всичко. - Той прочисти гърлото си. -Добре, Маги, още щом приключим разговора, ще се обадя в болницата и ще ги помоля да те включат в списъка с хората, на които е позволено да го посещават. Благодаря ти! Не знам той как те приема, но съм благодарен, че има поне един човек в живота му, когото го е грижа за него… Затова ти благодаря!
- Няма защо, Джейк - отвърна тя и внезапно й хрумна нещо. - Джейк, къде живееш? Може би… - Но той вече беше затворил слушалката.
- Тони? - Тонът на Маги недвусмислено свидетелстваше, че тя иска обяснение.
- Не ми се говори за това - беше резкият отговор.
- Е, когато се почувстваш готов, ще те изслушам.
Тони не отвърна нищо и тя почувства в себе си празнота.
- Тони? - Отново не получи отговор. Маги разбра, че Тони си беше отишъл. - Боже - помоли се тя с приглушен глас, - нямам никаква представа какъв е замисълът ти, но, моля те, излекувай разбитите сърца на тези две момчета.
*
Тони, останал сам, наблюдаваше двете фигури, които бавно и предпазливо крачеха към него по склона. Въпреки цялото време, което бе прекарал с Маги, Кларънс и Хорас
Скор, изглежда, тук нищо не се бе променило. Може би времето в междинния свят е различно, помисли си той, опитвайки се да си припомни обстановката. Джак действително го нямаше, а двете едри фигури вече бяха на по-малко от стотина метра от него.
Тони вече не беше в настроение да се среща с никого, особено със съседи. Съзнанието му беше изцяло ангажирано със суматохата и катаклизмите във вътрешния му свят. Разговорът между Маги и Джейк го беше разстроил и изпълнил с още посилна себененавист, беше отприщил множество неудобни спомени, удържани зад строго охранявани вътрешни шлюзове. Без да знае причината, защитите му една по една отказваха. Вече не бе способен отново да на-тика чувствата си в тъмни катакомби и да ги зазида. Остана на пътеката и зачака, примирен, че може би няма да се отнесат към него с гостоприемство.
С приближаването на фигурите Тони чувстваше как самотата му и чувството за изолираност се усилват, сякаш приближавайки се, двамата го изтикваха в някакъв невидим ъгъл. Странно беше, че отдалеч му се бяха сторили огромни, а сега като че ли се бяха смалили. На около три метра от него те спряха и се сръгаха с лакти за място на пътечката, а после се взряха в Тони. Въздухът наоколо се изпълни с миризма на разложение. Никой от двамата не надвишаваше метър и двайсет на височина.
Макар да му изглеждаха напълно непознати, държанието им му се стори смътно познато. По-високият и стройният от двамата беше облечен в италиански копринен костюм с елече, но той бе позагубил доста от първоначалния си блясък. Иначе облеклото му бе подходящо за делови обяд. Другият едва се побираше в някакво подобие на дреха, съшито от разнородни разноцветни парчета. И двамата изглеждаха не на място в тази пустош. Ако не бяха тревогата и напрежението, които будеха, видът им би предизвикал смеха на Тони.
- Кои сте вие двамата, ако мога да попитам? - заговори ги Тони, без да пристъпи към тях.
По-ниският, чийто ръст беше колкото на клекнал човек, понечи да му отговори с тънък и хрипкав глас:
- Ами, моето име е…
В същия миг по-високият го плесна по тила, наведе се над него и с дълбок баритон го смъмри, сякаш Тони въобще не присъстваше:
- Как така ще му кажеш имената ни, малоумнико! Да не искаш да ни навлечеш още по-големи неприятности? - После се обърна към Тони и с усмивка, в която имаше нещо зловещо, направи широк жест с ръка, все едно държеше вълшебна пръчка. - Господине, приемете моите най-дълбоки извинения заради приятеля ми, който, изглежда, не знае кога да си държи устата затворена. Можете да ни наричате Бил и Сам. - Той посочи с палец спътника си и направи съвсем лек поклон, за да покаже, че той е притежателят на последното име.
- Бил и Сам! - възкликна по-ниският. - Това ли беше най-доброто, което успя да измислиш? Бил и Сам?
Бил се присви, защото Сам вдигна ръка да го плесне втори път. Сам все пак се въздържа и отново се обърна към Тони с вид на важен, висшестоящ човек, от когото зависят много неща.
- Добре, тогава… Сам - наблегна на името Тони, - какво нравите тук вие двамата?
- Ами, господине - започна Сам и направи гримаса, с която сякаш искаше да каже, че този въпрос не заслужава внимание, но все пак ще му отговори. - Ние… сме пазителите на стените, затова сме тук! - Той изрече това, сякаш беше обявление от най-голямо значение, след което махна с опакото на ръката си някаква невидима прашинка от ревера си.
