Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
- Его? Той ли е вашият благодетел ? - Тони изчака, докато двамата кимнаха. - Значи Его е шефът ви?
- Да - призна Тиранчо. - Той има повече власт от нас и ни казва какво да правим. Но няма да е доволен, че сме те отвели при него. Той е пряк подчинен на големия шеф… Опа! - Той сбърчи лицето си в очакване на поредния плесник, но Самонадейко стоеше чинно, с изражение на предпазливо примирение.
- И кой е този голям шеф? - попита Тони.
- Как така кой? Вие, господин Антъни Спенсър, жестокият собственик на това окаяно парче земя. Вие сте големият шеф тук. Човек трябва да внимава, когато сте наоколо. Да така си е. Безсърдечен и коварен човек.
За Тони директните думи на съществото бяха неочаквани, но в момента не му се мислеше за това, така или иначе за него разговорът беше приключен. Той направи знак на двамата да тръгват обратно в посоката, от която бяха дошли. Последва ги, а Баба се понесе редом с него.
Със спускането си пътеката ставаше все по-камениста и обрасла в бурени, а вървенето по нея се затрудняваше допълнително от паднали дървета и огромни камъни, сякаш нахвърляни по нея безразборно от някаква гигантска ръка. В един момент тя се раздели и Тони спря и погледна надолу по дясното й разклонение, което двамата му спътници бяха подминали. В далечината видя самотна постройка. Тя представляваше куб без прозорци, почти неразличим на фона на каменната стена, в която изглеждаше вграден.
- Хей, каква е онази постройка? - попита той, сочейки към куба.
- О, господин Спенсър, повярвайте ми, не желаете да имате нищо общо с нея - увери го Самонадейко и продължи по пътеката. - Най-добре е да стоите далеч от това място. Достатъчно зле ще ви е, когато ви отведем до шефа.
- Просто ми кажете какво представлява - настоя Тони.
- Храм е - каза Тиранчо през рамо и се ухили. - Вие трябва да знаете, да, трябва да знаете. Та нали сам го построихте. Ходите там на поклонение.
- Достатьчно - изръмжа Самонадейко и забърза крачка.
- Колко странно… храм? - каза си Тони. Но каквото и да представляваше постройката, тя трябваше да почака. Той настигна късокраките си водачи. Неприятната миризма, която по-рано го бе отвратила, сега се засили и се превърна в истинска смрад на развалени яйца. Тони започна да диша през устата, за да не му се повдига. Заедно със зло-вонието, с всяка следваща крачка се засилваше и чувството му за самота и изоставеност. Беше благодарен заради присъствието на Баба, която мълчешком вървеше до него, сякаш несмущавана от странните разговори.
След един завой на пътечката Тони спря, смаян. На по-малко от петдесетина метра от мястото, където стоеше, имаше група постройки, различни по вид и големина. На около двеста метра отвъд тях се издигаше висок каменен зид, най-далечната граница на имота, който той беше виждал единствено отдалеч. Сега беше достатъчно близо, за да види впечатляващата му структура. Състоеше се от огромни, прецизно наредени камъни и беше невъзможно да се преодолее, тъй като се извисяваше на десетки метри. Горната му част се губеше в ниско преминаващите облаци.
Висок и слаб човек излезе от една от постройките. Изглеждаше чудато, имаше нещо несъразмерно в тялото му. Нещо като че ли липсваше и на Тони му се прииска да го разгледа от по-близо. Главата му беше значително по-голяма, съотнесена с останалата част от тялото, очите му бяха по-малки, а устата му - твърде широка. По лицето му имаше дебел слой грим, някаква помада с телесен цвят.
- Господин Спенсър, колко любезно от ваша страна да посетите скромною ми жилище - рече той с раболепна усмивка и глас, мек и гладък като шоколадов сироп. Докато говореше, гримът провисваше на парцали от лицето му, без обаче да падне. Под него се виждаха грозни тъмни си-кини. Тони почувства прилив на непреодолима арогантност, каквато обикновено го обземаше в присъствието на крайно сгоцентрични хора.
- Ти трябва да си Его - предположи Тони.
- Знаете името ми? Е, така е, аз съм Его, на вашите услуги - изрече той и се поклони дълбоко. - Изненадан съм да ви видя тук. - Той хвърли поглед, в който се четеше зле прикрито презрение, към двамата спътници на Тони. - Двама ви ще възнаградя по-късно - изръмжа в тяхка посока.
Двамата потръпнаха и сякаш се смалиха още повече. Не беше останал и помен от самонадеяност или тираничност у тях в присъствието на шефа им. Дузина други чудати същества се бяха събрали при сградите и наблюдаваха Тони.
- Защо съществуваш? - попита Тони със заповеднически гон.
- Защо ли? За да ви помагам да взимате решения - отговори Его и по лицето му, покрито с размазан грим, премина сянка на лукавство. - Аз ви напомням колко сте важен, колко сте необходим за успеха на онези, които зависят от вас, и колко те са ви задължени. Помагам ви да си водите сметка за това колко пъти са ви оскърбявали и колко грешки са направили във ваш ущърб. Също така аз съм този, който шепне в ухото ви, че единствено вие имате значение на този свят. Господин Спенсър, вие сте много важен човек и всички ви обичат, уважават и боготворят.
- Това не е вярно - възрази рязко Тони. - А и с нищо не съм заслужил тяхното уважение и възхищение.
- О, господин Спенсър, боли ме да чуя подобна безсмислица от вас. Заслужавате дори много повече. След всичко, което сте сторили за хората около себе си, те ви дължат най-малкото признание за усилията, които сте положили в гяхна полза. Поне това. Не искате невъзможното. Просто малко признателност, това е всичко. Служителите ви не биха имали работа, ако не бяхте вие. Съдружниците ви трябваше да се примирят с най-унизителен ръчен труд, ако не бяха вашите изключителни интелектуални способности.
Но въпреки това те говорят зад гърба ви и кроят планове да отнемат властта ви. Не ви разбират. Не могат да проумеят, че за тях сте истински дар божи. Пронизва ме остра болка само като си помисля за това! - Той постави ръка на несъразмерно голямото си чело и сякаш смъртно ранен, прие жаловито изражение.
Всичко, което наговори Его, бяха мисли, които Тони бе признавал единствено пред себе си. Те съдържаха логика, основаваща се на негодувание и озлобление, които, сега си даваше сметка, бяха и в основата на много от действията му. Конфронтацията със собственото му увредено его беше отрезвяваща.
- Не искам да съм повече такъв!
- Господин Спенсър, ето тези ваши думи са красноречиво доказателство какъв прекрасен човек сте. Какво чистосърдечно признание, истинска изповед! Браво! Бог трябва да е наистина доволен ст последовател като вас, смирен и каещ се, готов да загърби егото си и да поеме по различен път. За мен е чест да бъда ваш приятел, да се наричам ваш брат.
- Ти не си ми брат! - възкликна Тони. Не знаеше какво повече да каже. Не беше ли Его прав? Не очакваше ли Бог от него да се промени? Да се разкае? Но в думите на Его имаше и някакъв грозен и коварен намек. Той сякаш искаше да каже, че Тони заменяше старите си користни стремежи с нови такива - може би просто по-бляскави, по-предста-вителни и по-фарисейски, и че въпреки промяната, винаги щеше да храни все същото очакване - понякога видно, понякога не, - а именно - за лична облага.
- Знам какво си ти - каза Тони. - Ти си просто по-гроз-на и може би по-честна версия на самия мен.
- Господин Спенсър, прав сте, както обикновено. Убийте егото си и поставете другите и техните проблеми на мястото на собствените си потребности, желания и прищевки. Безкористната обич, това е най-възвишената и красива жертва, която несъмнено би се харесала на Бог. Трябва да разпънете накръст егото си и да въздигнете Бог на трона на своя живот. - Его вдигна кокалестия си пръст. - Трябва да потъпчете себе си, за да може Той да израсне във вас.
- Мисля, че това звучи… правдоподобно. - Съмнение помрачи мисълта на Тони, а сърцето му бе обзето от безпокойство. - Той погледна към Баба, която отвърна на погледа му, но не каза нищо. От очите й струеше обич, те сякаш го уверяваха, че тя няма да го изостави, но и че трябваше сам да се справи в битката, която бе повел. Тони се подразни от ненамесата й. Как беше възможно просто да стои встрани и да не прави нищо? Не се чувстваше подготвен да води тази битка сам.
- Разбира се, вие сте прав, господин Спенсър, както обикновено. В подкрепа на мисълта ви е нужно да бъде приведен само един пример - този, който ни е оставил Христос. Той отдал егото си като откуп за всички нас. Той доброволно се превърнал в нищо, за да можете вие да станете всичко. Не разбирате ли, че това иска Той, да станете като Него - свободен. - Последната дума Его изкрещя и тя отекна в извисяващия се над тях каменен зид. После той танцувално се завъртя в бавен кръг, издигайки и спускайки ръце, докато произнасяше с напевен глас: - Свободен! Свободен да избирате. Свободен да обичате, да живеете и да оставите другите да живеят както им харесва, да преследвате щастието, свободен от семейните и обществените вериги, свободен да правите каквото поискате именно защото сте свободен!
- Замълчи! - изрева Тони.
