Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
– Искаш ли да вечеряш с мен някой ден? След партито? Знам колко работа те чака сега.
Вдигнал вилицата във въздуха, зачака напрегнато отговора º. Тя се замисли, написа няколко думи и му ги показа: „Ще разбия сърцето ти.“
Той остави вилицата и разкриви лице.
– О, да! Забравих. Никога не вечеряш. – Погледна я и добави: – Да излезем на обяд тогава?
В стаята се възцари напрежение. Привличането е такова. Изпълва пространството. Стича се като масло в тиган и прилепва по стените. Лизет стана рязко.
– Лизет! – извика Джак, но тя затича по-бързо, макар да знаеше, че той не може да я настигне.
В края на пътеката се препъна и падна. Дланите º поеха удара, тя се изправи бързо и влезе в кухнята през задния вход, та никой да не забележи какъв спектакъл изнася, бягайки от най-добрия мъж на планетата, защото смята, че присъствието º ще го отрови както отрови Люк. От стола в ъгъла Люк я гледаше любопитно колко ожесточено си мие ръцете. Усмихваше º се, сякаш знае какво се е случило и това го изпълва с щастие.
*
Отказа му, разбира се. Джак се смути. Не че º предложи да излязат, а защото я покани на вечеря. Познаваше я достатъчно добре. Перна се леко по главата. Глупак, глупак, глупак! Лизет никога не вечеряше. От години идваше тук и нито веднъж не я бе виждал да излиза на моравата за вечеря или за коктейл. Залезеше ли слънцето, тя се прибираше в стаята си и светлият º прозорец сякаш намигаше в мрака. Повечето редовни гости на Аби знаеха как е спасила Лизет, когато била на шестнайсет и решила да се самоубие, защото разбила сърцето на влюбеното в нея момче. Дълбоко в себе си Джак, който иначе възприемаше толкова логично всичко, разбираше защо момчето е отнело живота си. Разбираше колко могъщо го е привличала Лизет. Тя беше вълшебница. Обичаше бележките, написани с красивия º почерк, обичаше уханието º на портокали и тесто, обичаше катраненочерната º коса.
Едва сега му хрумна.
Това ли трябваше да º каже? Това ли имаше предвид Аби?
Досега му изглеждаше лесно. Мислеше, че Лизет знае.
Ами ако не знае? Ако не предполага колко я обича?
Намръщи се, осъзнал друга възможност. Страх обтегна кожата зад ушите му – същият страх го обземаше, когато се налагаше да отиде на непознато място или да говори пред хора, и му се приискваше да побегне, защото няма да понесе смущението.
Ако беше все едно дали тя знае или не?
Ако не го обича?
*
– Уес! – извика Девън и Кейт я видя как се втурва към него.
Слънцето се спускаше зад дърветата и чертаеше пътеки върху езерото. Знойната жега се бе превърнала в меко, влажно лято. Откакто Уес бе пристигнал, момичето седеше до масата за пикник. Облакътена на колене, подпряла брадичка в длани, тя го чакаше, чакаше и чакаше да спре да работи. Не го изпускаше от поглед, докато разпъваше навеса, закърпен снощи от Кейт, и поправяше скарите на барбекюто. Кейт усещаше осезаемо нетърпението на дъщеря си – сякаш може да го замери с него и да го удари.
– Искам да те попитам нещо – каза задъхано Девън. – Наблизо ли живеехте с брат ти?
– Да. – Уес посочи източния бряг на езерото. – На около километър… През гората… Но къщата я няма вече. Изгоря.
Девън проследи посоката с присвити очи. Закри с длан здравото си око, както правеше често, когато търси нещо. Забеляза, че Кейт я наблюдава, и свали ръка.
– Има ли пътека дотам?
– Имаше. С брат ми идвахме тук всеки ден.
– Ще ме заведеш ли там?
– Да те заведа там ли? – изненада се той.
– Да. Да се разходим през гората.
– Девън, не бива да настояваш – намеси се Кейт и се приближи до тях.
Ръцете º бяха в кафяво и зелено от плевенето на занемарените сандъчета за цветя пред голямата къща.
– Не настоявам аз – възрази Девън. – Алигаторът иска той да ме заведе там.
– Звучи зловещо – констатира Уес, смъквайки колана си за инструменти.
Момичето погледна към майка си.
– Сякаш алигаторът иска да го изяде – обясни Кейт.
– Не! – възкликна веднага Девън. – Не е така. Той е дружелюбен. И много те харесва, Уес. От всички тук за теб говори най-често.
Кейт сбърчи чело.
– Говори за Уес?
– Непрекъснато.
– Добре, да вървим – предложи той, сякаш най-сетне се е решил.
– Наистина ли? – попита Девън.
– С алигатори не бива да се спори – каза Уес.
– Именно! – кимна сериозно момиченцето.
Тримата тръгнаха към езерото.
– Ще се върнем, преди да се стъмни – подвикна Уес на другите. – Ще им покажа пътеката до бунгалото.
– Внимавайте – предупреди ги Аби; чакаше Уес да приключи със скарите, за да започне да приготвя вечерята за гостите, и сега разпалваше въглищата в едната. – Носите ли си телефоните?
– Моят… ммм… падна в езерото – смутолеви Кейт.
Уес извади своя от джоба и го вдигна.
– Моят е тук.
Щом стигнаха до брега на езерото, той се шмугна сред дърветата и не след дълго намери пътеката. Поеха по нея и след няколко минути Кейт забеляза знаци по дърветата.
– Какво е това? – попита тя, подръпвайки едно от ярките найлонови шнурчета, завързани по ниските клони.
– Изглежда, някой е правил оглед – отговори Уес. – Поръчвала ли е Аби да инспектират земята º?
– Не, доколкото знам.
Дърветата оредяваха постепенно, ставаха по-еднакви и по-равномерно разположени – някой явно бе залесявал местността преди години. След малко Кейт осъзна, че наоколо има само борове и всички са с еднакви белези по стволовете. В кората бяха издълбани триъгълници, а в триъгълниците личаха равни, тесни линии като прорези от брадва. Дърветата-близнаци създаваха особена магическа атмосфера – като танцьори в костюми, застинали преди първата стъпка от танца.
– Защо по дърветата има белези? – попита Де-вън.
– Наричат ги „котешки лица“ – обясни Уес, ускорил крачка, все едно минава през опасен квартал. – Така разбирах, че сме преминали от имота на Аби в нашия.
– Не помня да сме идвали в тази част на гората – обади се Кейт.
– Не те водех тук, защото избягвах татко. Познавах нейната земя по-добре от нашата.
– Защо ги наричат котешки лица? – попита Девън.
Уес говореше, без да спира, за да не се бавят. Кейт и Девън се озъртаха и от време на време се препъваха в клонки и корени.
– Понеже приличат на котешки мустачки. Предците ми добивали смола, за да се изхранват. Издялквали кората, за да стигнат до вените на дърветата. Индустрията обаче замряла, а от земята им нямало кой знае каква друга полза.
Не след дълго иззад гъсталака се показа стар черен път. Кейт затаи дъх.
– Пътят води към магистралата. Натам – посочи Уес, без да спира. – А насам са останките от бунгалото.
Показа им тревясала поляна, върху която се издигаше стар каменен комин, изправен сякаш върху невидим покрив.
– Пристигнахме – обяви той.
Девън изтича на поляната. Уес остана в края, възможно най-далеч, без да изчезва от погледите им. Кейт се приближи до него и вдигна слънчевите си очила на главата. И тя се вълнуваше, ала Уес сякаш щеше да припадне.
– Добре ли си?
Отвърна º с бледа усмивка, която някак си не стигна до сините му очи.
– Отдавна не съм стъпвал тук.
– О… Божичко, Уес, не съобразих! За пръв път ли идваш след пожара?
– Не – Той седна на земята и се облегна на дървото до тях. За едър мъж се движеше леко и гъвкаво, с усет за тялото си и за близостта на хората край него. Изтупа пръстта от дланите си и обясни: – За последно дойдох тук на деветнайсет. Сбогувах се с много лоши спомени.
Не искаше да е тук. Личеше си. Беше се съгласил заради Девън. При мисълта, че е направил това заради дъщеря º, надмогвайки нежеланието си, сърцето º затрептя както през онези летни дни край езерото. Понякога º се струваше, че е забравила какво означава доброта – докато не се върна тук.
Седна до него, изпъна крака и се облегна на ръце, опитвайки се да разхлади местата, където се събираше потта – в сгъвките на лактите и на коленете º.
– Кой притежава земята сега? – попита тя.
– Аз.
– Запазил си я? Защо?
– Не знам. – Погледна към Девън, която подритваше пръстта и надничаше под камъните. – Търси ли нещо?
– Нямам представа. Не ми говори за това. – Кейт откъсна очи от дъщеря си и се обърна към Уес. – Благодаря, че я доведе тук.
– Намерих пътеката по-лесно, отколкото очаквах. Гостите от езерото сигурно са я открили и са се разхождали по нея през годините. Но не и наскоро.
Кейт се намръщи.
– Отдавна ли започна процесът? Кога хората престанаха да идват на „Изгубеното езеро“?
Той сви рамене.
– Построиха хотела до водния парк преди петнайсет години. Това, съчетано с кризата, с остаряващите гости на Аби и с факта, че тя не рекламира мястото, си е казало думата, предполагам. Не бях идвал на езерото от доста време. Не знаех колко са зле нещата. Иначе щях да помогна. Нали се занимавам с ремонти? Когато беше жив, Джордж се грижеше за това.
– Що за човек беше той?
– Джордж? – Уес се усмихна. – Не беше висок, но имаше широки рамене. Смехът му отекваше чак до другия бряг на езерото. Обичаше да хапва стек и да си пийва. Обичаше да се забавлява. И обичаше Аби. Дръпваше я в скута си пред масата за пикник и тя го целуваше, за да я пусне. Той го наричаше пътна такса.
