Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
Селма застана пред прозореца на бунгалото и проследи с поглед Кейт. Тя се извърна назад. Селма познаваше отлично този поглед. Стотици жени я бяха поглеждали така през годините. Не беше претръпнала.
Това бе второто, което Руби не º каза – че тези погледи винаги нараняват.
Не º каза, че избереш ли да си такава жена, никога няма да имаш приятелки.
10.
– С Лизет пренесохме продуктите. Може ли да отида до езерото? – Девън пресрещна тичешком Кейт на пътеката пред бунгалото на Селма.
Тежкият аромат на красива жена се стелеше около майка º. Той обвиваше бунгалото на Селма като силово поле. Девън си представяше как хвърля камъни и те отскачат от него.
– Не – поклати глава Кейт и премести хавлиите от едната си ръка в другата. – Остани при мен. Аби май не е прала отдавна. Трябва да º помогнем.
Някой зад тях се обади:
– Аз ще я наглеждам.
Беше Булахдин. Девън я харесваше. Беше висока почти колкото нея и º приличаше на престаряло момиченце. Тъмните º очила скриваха половината от милото º, сбръчкано лице.
– Моля, моля, моля… – заподскача детето.
Кейт се усмихна.
– Добре. Грижете се една за друга. Благодаря, Булахдин.
Влезе в къщата, а Девън се обърна към старицата. Показа º корена, който алигаторът º бе подарил, и каза:
– Пълен напред към кипарисовите корени!
– Искаш да видиш корените на кипарисите? Добре. Насам.
Булахдин я поведе към пътека, виеща се толкова близо до езерото, че понякога докосваше брега. Над нея се надвесваха кипариси и от клоните им като балдахин се стелеха гирлянди от мъх.
Девън вървеше заднишком пред Булахдин, а възрастната жена я разпитваше за училището и за семейството º. Девън не искаше да отговаря, защото това бе старият º живот, а нещата бяха различни, откакто напуснаха Атланта. Животът º се променяше непрекъснато тази година. Все едно да се въртиш в кръг със затворени очи. Спреш ли, светът продължава да кръжи около теб. След малко обаче осъзнаваш, че вече нищо не се върти и всичко е съвсем неподвижно.
Така се чувстваше тук.
Булахдин спираше често – да вдига клонки от пътя и да ги хвърля настрани, да показва на Девън гъби или гнезда. Лъскавото я привличаше като сврака. Мина цяла вечност, докато преполовят пътя. Детето изгаряше от нетърпение да стигнат до кипарисовите корени и подтичваше напред. Старицата я викаше с тон, нетърпящ незачитане. Девън забавяше ход и следваше ритъма на Булахдин – научаваше го, внимаваше да го запомни.
Най-сетне възрастната жена обяви:
– Стигнахме! Единственото място, където се виждат!
Девън погледна към водата. Не приличаха на корени, а на кули на древни готически сгради, сякаш под езерото има църква. Бяха струпани един до друг на две стъпки от брега. Тя пристъпи напред, току до водата, и погледна надолу. Водата се разплиска леко и за миг º се стори, че зърва нещо яркосиньо на дъното. Ала водата беше толкова мътна, че не личеше къде всъщност е дъното. Нищо не º подсказа, че алигаторът е бил тук или къде е скрито онова, което я подтикваше да намери. Девън дори закри здравото си око с длан и се огледа съсредоточено.
Очакваше да е по-очевидно.
Отпусна отчаяно рамене. Беше изморена. Умората я налегна ненадейно, сякаш я затвориха в стъкло.
Алигаторът я държа будна почти през цялата нощ. Замеряше прозореца º с клонки. Чук-чук-чук. Подлудяваше я. Не изтърпя и включи лампата. Отвори прозореца и влажният нощен въздух я заля, гъст като супа. Светлината от прозореца се разстилаше като ветрило върху земята. Видя го. Той също я забеляза, отвори уста и извърна глава, хвърляйки º кос поглед, в който блестяха почти шеговити искрици.
– Не спиш ли? – попита го тя.
Той изсъска и пак отметна глава.
– Не мога да изляза. Обещах на мама.
Той се отдалечи на няколко крачки. Странните му люспести крака с пръсти, завършващи с дълги нокти, оставяха дири в пръстта.
– Не разбирам защо недоволстваш. Ти не искаш да ми кажеш къде е кутията. Ако е толкова важно, кажи ми!
Той излезе от обръча светлина. Сърдеше º се.
Девън затвори прозореца и си легна. Ала щом изгаси лампата, тропането започна отново. Тя си скри главата под възглавницата, но той се отказа едва когато бледият светлик на утрото се процеди между дърветата и едва тогава детето задряма.
– За какво се замисли, бебче? – попита я Булахдин.
– Никой не ми вярва за алигатора – погледна я Девън. – А мама дори го видя на шосето, когато пътувахме насам! Не си го измислям. Вярваш ли ми?
Старицата се усмихна.
– Разбира се. Един не стига. От опит знам. Но двама? Сделката е сключена! Повярват ли двама в нещо, то веднага става истинско.
Девън се почувства по-добре.
– Той иска да знам неща, които не ми обяснява. Обърква ме.
– Той е алигатор. Алигаторите са праволинейни. Съсредоточават се само върху това, което е пред тях.
– Имаш право – кимна Девън. – Той се нуждае от помощта ми.
– Накъде? – Булахдин плесна с ръце и потри длани. – Искаш ли да видиш нещо друго?
– Не. Да се връщаме. Мисля, че чух вана на Уес. Каза, че ще дойде да помогне за партито на Аби.
– Чудесна новина! Да вървим да поговорим с него.
Булахдин заситни бързо по обратния път, разперила лакти като състезател по спортно ходене.
Девън се поколеба. Погледна за последно към кипарисовите корени и хукна след нея.
Трябваше да намери тази кутия. Незнайно защо се тревожеше, че времето им изтича.
*
Булахдин едва дочака Уес да слезе от вана и го помоли да сглоби дансинга. Той, естествено, се съгласи. Помнеше как всяка лятна събота Джордж изваждаше големите дървени квадрати и ги подреждаше върху моравата като пъзел. Той дори му помагаше понякога. Надвечер свиреше оркестър и Уес и Били се застояваха сред дърветата да слушат музиката. Аби окачваше пъстри китайски фенери по клоните и пускаше лодчици със свещи в езерото. В такива нощи – повече от всякога – с Били не искаха да се прибират у дома. Искаха да гледат как хората танцуват, как светлинките блещукат и да си представят, че всъщност живеят тук.
С помощта на Джак Уес извади от склада дървените плоскости, поиздути тук-там от влагата, и почти през целия следобед двамата ги сглобяваха. Веднъж-дваж Уес зърна Кейт. Носеше същите къси панталонки и зеления потник, с който я видя по-рано в ресторанта, но сега потта къдреше краищата на косата º. Очевидно помагаше в домакинството, защото разнасяше хавлии и чаршафи от бунгалата до голямата къща и обратно. Загледан в нея, той дори си удари палеца с чука и Джак го изгледа разбиращо.
Когато приключиха, тя дойде на моравата да оцени работата им. Сложила ръце на кръста, кимна и ги похвали:
– Чудесно сте се справили.
Уес беше готов да изпъчи гордо гърди. Жалка работа наистина!
– Смятахме да сложим и навеса, но молците са го прояли – обясни той, сочейки сгънатия на земята брезент.
– Ще го зашия тази вечер – обеща Кейт. – Ще наминеш ли утре да ни помогнеш да го разпънем?
– Разбира се – кимна той и при мисълта за срещата с нея утрешният ден му се стори безкрайно далечен.
Така се чувстваше и преди петнайсет години. Едва дочакваше да я види на сутринта. Представяше си как утре започва нов ден с нея и сън не го хващаше. Минало и настояще. Границите се размиваха.
– Ще поправя и скарите. Ще поизгладя масите за пикник и пейките, та хората да не се наранят на някоя треска.
Кейт му се усмихна. Погледът º се насочи към белега над веждата му. Остана му от ръба на печката, където го запрати един удар на баща му. Когато бяха малки, излъга Кейт, че се е ударил, когато е спасявал чапла, заплетена в тръстиките.
Смрачаваше се. Аби излезе да изпече хамбургерите и хот-дога. Видя дансинга и поклати глава.
– Не мога да повярвам, че Булахдин те е придумала да го сглобиш.
– Беше ми приятно – каза Уес, осъзнал, че още е върху дъските, все едно е на трон. – Като малък обичах да гледам как танцуват гостите. Този път може да потанцувам и аз. Отдавна си мечтая.
– И аз обичам да танцувам – обади се Девън.
Седя цял следобед до Булахдин. Взираше се в езерото и почукваше разсеяно по масата с кипарисовия корен. Не я свърташе. Така се чувстваше майка º, когато валеше – сякаш нещо я възпираше.
Уес º протегна ръка.
– Ела при мен тогава.
Девън скочи върху дансинга и двамата се заклатиха като роботи, разсмивайки Кейт.
Селма седеше до една от масите за пикник и ги наблюдаваше безучастно.
– Вторият ми съпруг беше учител по танци. Казвала ли съм ви? – подхвърли тя, изправи се рязко и хвана Джак за ръката. – Танцувай с мен!
– Не умея да танцувам, Селма – паникьоса се той.
– Нима те могат? – Тя посочи Уес и Девън.
– Хей! – престори се Уес на обиден.
Селма довлече Джак на дансинга и започна да изпълнява сложна стъпка, която изискваше той да сложи крак между нейните и да я завърти.
Джак се спъна и си изкълчи глезена.
Селма го изгледа, въздъхна разочаровано и седна отново. Всички други се скупчиха около мъжа.
