Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
Кейт остави „Джейн Еър“ на полицата и продължи да бърше праха.
– Защо се връщаш тук, Булахдин, въпреки че другите са престанали да идват?
– Защото напоследък животът ми е като моите книги. Всяко лято е нова глава. Чела ли си история, която не можеш да си представиш как ще завърши? Това място е такова. Най-хубавите неща в живота са такива. Съпругът ми е болен от алцхаймер. Логично е това да е краят на историята, нали? Брилянтен мъж, който изгубва разсъдъка си. Точка. Край. Ала когато го посещавам в хосписа, той ме поглежда понякога и внезапно започва да говори за Флобер. После ме пита как са синовете ни. Докато той е тук, докато това място е тук, историята продължава.
Кейт се усмихна и пак надникна през прозореца. Девън беше на кея, стиснала в една ръка кипарисовия корен. С другата бе заслонила очи и се взираше в езерото. Носеше зелен бански кос-тюм, бели панталонки и синя пелеринка на точки. Приличаше на миниатюрен супергерой, застанална пост.
Кейт се обърна към Булахдин и забеляза, че е задрямала с чинията в скута. Избърса масите и се зае да изтупва праха от пискюлите на възглавничките.
Бръмченето отвън стихна и внезапно настана тишина като след дълго пътуване с кола, когато двигателят най-сетне замлъкне, ала в ушите ти още се чува жужене.
– Селма ще се разочарова – обади се Булахдин, без да отваря очи. – Списъкът º с оплаквания намаля с една точка.
Кейт се обърна да º отговори, но внезапно º се зави свят.
Хвана се за облегалката на стола. Стори º се, че чува плисък и зад клепачите º притъмня. Погледна Булахдин. Лежеше както преди. Какво ставаше? В гърлото си усети вкус на вода, кожата º изтръпна от студ. Избърса лице и по дланта º полепна тиня.
Отиде до прозореца и пак погледна навън. Девън я нямаше.
Изтича на моравата и се озърна; без обяснима причина я обзе паника.
Уес тъкмо излизаше от вана. Прахолякът от алеята се стелеше около тях като брашно.
– Девън! Къде е Девън? – попита го тя.
– Не знам. Защо? Какво има?
– Ами…
В същия момент разбра. Кипарисовите корени!
Докато се обърне, Уес се бе изстрелял като камък от ластик към езерото и по пътеката. Настигна го бързо. Наближиха кипарисите и той скочи светкавично във водата и изчезна.
„Не можеш да спасиш всичко.“ Думите му отекнаха в главата º.
Стори º се, че съзира синята пелеринка на Девън. Дъхът º секна, когато тя изплува на повърхността без нея. Почти веднага след нея обаче се появи Уес. Девън кашляше, вкопчена в него. Коленете на Кейт се подгънаха. Уес излезе от водата и º подаде дъщеря º.
Тя я прегърна здраво. Беше толкова дребничка; можеше да я обвие два пъти с ръце. От всички загуби, които бе понесла, тази бе немислима. Нея нямаше да преживее. Затвори очи, пълни със сълзи.
– Има нещо там – каза Уес и се потопи във водата.
– Какво? – Кейт отвори рязко очи. – Уес, чакай!
Той обаче си пое дълбоко дъх и се гмурна. Тя помнеше лабиринта от корени долу. Все едно да плуваш из мрежа от драскулки.
– Мамо, задушаваш ме – обади се Девън.
Кейт се отдръпна и ядосано избърса очи.
– Какви ги вършиш? Предупредих те да не плуваш край корените!
Девън се сепна от тона º. Явно не очакваше майка º да реагира така. Нещо я бе подтикнало да постъпи така, ала Кейт нямаше представа какво.
– Не помисли ли, че е възможно да пострадаш? Уплаши ме, Девън!
Очите на момичето се стрелнаха към водата.
Кейт прибра заплетената коса на дъщеря си зад ушите.
– Какво търсиш, скъпа? – попита я тихо. – Какво има? Позволи ми да ти помогна. Какво искаш да намериш?
Устните на Девън затрепериха.
– Знам колко трудна беше тази година – каза майката. – Струвало ти се е, знам, че не съм до теб, но аз бях до теб. И сега съм тук. Трябва да ми повярваш отново. Да разговаряш с мен. Така ще се справим. Заедно.
Девън не продумваше.
– Баща ти ли е причината? Или преместването?
– Алигаторът не иска нищо да се променя – отрони най-сетне Девън. – Иска всички да останат. – Изтри очи с длан. Очилата ги нямаше. – Затова настоява да намеря кутията.
– Каква кутия? – попита майка º и в този миг Уес изскочи отново от водата.
Момичето посочи найлоновия плик в ръцете му.
– Алигаторската кутия.
С дрехи, залепнали за тялото, и пълни с вода обувки Уес излезе на пътеката и клекна до тях. Девън го нарече кутия, но на него не му приличаше на никаква кутия. Страхуваше се, че нещо по-зловещо е скрито в черния плик. Развърза го, бръкна и… извади втори черен плик.
Отвори го и намери още един. После още два.
Накрая измъкна стара пластмасова непромокаема кутия за такъми – обгоряла на места, все едно е била в огън.
Божичко!
Остави я на земята, сякаш е от стъкло, седна и се втренчи в нея. Отметна мократа коса от челото си, пое си дълбоко дъх и я отвори. От кутията се надигна странна смесица от миризми – на плесен, на влага, на сажди. Ала най-силна беше измата на Били. Удари Уес като юмрук по корема. Всички спомени се върнаха ярки и живи, макар понякога през изминалите години да не успяваше да си спомни дори как изглеждаше брат му. Осезаемият досег на Алигаторската кутия на Били го зашемети.
Кутията е била тук през цялото време.
Били е бил тук през цялото време.
Помисли си как без малко да се размине с нея; ужаси се как не би могъл да я намери, когато Аби продадеше „Изгубеното езеро“.
Бръкна вътре и първо напипа размекната картонена кутия за моливи. Отвори я и в ръката му се изсипаха десетки алигаторски зъби. Докосна ги, все едно са безценни блестящи скъпоценности. Прибра ги в кутията за моливи и я остави настрани. После извади дребен пластмасов алигатор, с който Били си играеше на масата, докато закусваха. После – ключодържател с формата на звезда, който Уес му подари за шестия рожден ден. Запалка, принадлежала някога на майка им, гравирана с инициалите ЕЛИ. Счупеният златен джобен часовник на дядо им – Били го скри, та баща им да не го занесе в заложната къща. Копче за ръкавели от аквамарин, което Уес не позна.
Кутията се изпразни. Почти. Той погледна вътре и пребледня. С трепереща ръка бръкна вътре и извади неизпратено писмо, запечатано в найлонов плик за сандвичи. Погледна инстинктивно към Кейт. Тя видя писмото в ръката му, но явно не разбра какво е.
Той прибра бързо нещата в кутията и се изправи.
– Това наистина е Алигаторската кутия, нали? – попита Кейт.
– Да. – Трябваше да си тръгне. Само това си повтаряше. Да си отиде и да се окопити. – Съжалявам, трябва да вървя. Ще се видим утре на партито. – Те го гледаха със странни изражения как стиска кутията и от него се стичат ручеи. Опита се да се усмихне. – Никакво плуване тук, нали? – каза на Девън.
– Благодаря, Уес – промълви Кейт.
Той кимна и се отдалечи.
*
– Трябва да поговорим – каза Кейт на странно притихналата си дъщеря, след като я заведе в бунгалото и я изми. – Какво се случи на езерото? Защо скочи точно край корените, след като ти обясних колко е опасно?
Не беше произшествие. Намери очилата на Девън върху дънера до пътеката. Беше ги свалила, преди да влезе във водата.
Сега двете бяха на канапето. Девън седеше в скута º.
Въздъхна дълбоко.
– Алигаторът ми подсказваше къде е кутията. Най-после разбрах. Трябваше да я намеря, преди да е станало късно.
– Късно за какво?
– Не съм сигурна…
Кейт замълча. Реши да смени тактиката:
– Видя ли кутията… плика… във водата? Знаеше ли какво представлява, или просто се досети?
– Не, видях телефона ти. Видях го онзи ден, когато Булахдин ми показа кипарисовите корени, но отначало не разбрах какво е. Алигаторът сигурно го е преместил там, за да ми покаже къде да скоча.
– Телефонът ми?
Девън посочи ниската масичка, където майка º помисли, че е оставила кипарисовия си корен, преди да влязат в банята. Оказа се обаче, че върху нея лежи телефонът с изцапана с тиня яркосиня калъфка. Кейт се пресегна и го взе изумена.
– Водата беше по-дълбока, отколкото предполагах. Не успявах да стигна дъното и да се задържа достатъчно там, докато издърпам плика от тинята. А и корените ми пречеха.
Кейт потрепери. Какво ставаше? Дъщеря º не беше авантюристка, а мечтателка. Не проумяваше какво я е подтикнало да поеме такъв риск.
– Виждала ли си този алигатор преди? – попита нежно Кейт. – Или го видя за пръв път тук?
– Той живее тук.
– И говори с теб?
– Да.
– И ти каза къде е Алигаторската кутия?
– Нали все това ти повтарям! – извика Девън и тънките º като вейки ръце и крака се разтрепериха от напрежение.
– Има ли име?
Девън застина и я погледна учудено.
– Знаеш как се казва.
– Не знам.
– Казва се Били.
По гърба º полазиха студени тръпки. Внезапно разбра – смътно, сякаш си спомня решение, взето много отдавна, което не би взела сега, ала тогава е изглеждало съвършено правилно. Загърбвайки за миг неверието, объркването и тревогата – всичко, което изпитваше зрялата жена у нея – Кейт осъзна, че единственото, което остава, е истината.
