Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
Никой не отговори. Тя ги погледна, отчаяна, че не разбират.
– Кейт, Аби всъщност не прави опис, нали? – попита най-после.
Кейт вдигна ръка и си разтърка тила.
– Не, струва ми се.
– Аби не иска да си тръгва. Всички го знаем.
– Няма начин да я спрем – обади се Джак. – Нали?
– Има, разбира се! – възрази Булахдин. – Идваме тук години наред, ала показвали ли сме º някога колко много означава за нас това място? Знае ли тя колко я ценим? Какво правехме ние? Размотавахме се наоколо, сякаш чакахме да настъпи краят и тя да се откаже. Но стига толкова! Обзалагам се, че всички от града ще дойдат да º кажат колко я обичат. Партито вече не е прощално. Целта е да убедим Аби да остане!
– Козата си остава коза, дори да я облечеш в смокинг – заяви Селма и се изправи.
– Нищо подобно – възрази старицата. – Облечеш ли º смокинг, става съвсем друга коза.
– Днес си неудържима – отбеляза Селма, отдалечавайки се.
– И още как! Ще бъде страхотно. Чака ни много работа. Трябва да направя списък.
Тя затършува в чантата си, мърморейки си под нос.
Объркана, Девън се обърна към Кейт и попита:
– Ще има ли коза на партито?
*
Днес Аби се отби в бунгало номер 2 – запазено за млади майки, пожелали да си отдъхнат за малко от ревящите си бебета. Заспа на канапето в дневната и когато се събуди, беше притъмняло – за миг º се стори, че е проспала целия ден. Вдигна ръка и си погледна часовника – един след пладне. Бе пропуснала обяда и стомахът º възнегодува.
Тя се изправи бавно. Коленете º изпукаха. Разтърка ги и застана пред прозореца. Чадърите над масите за пикник се люлееха, по моравата се носеха върволици от листа – едно след друго, сякаш бягат към безопасно място. Небето беше с цвят на стар калай. Мълния озари дърветата на отсрещния бряг на езерото. Край водата често се завихряха бури. Никога не донасяха дъжд; всяваха само паника. Отне º години да го осъзнае. Притъмнееше ли небето, извиеше ли се вятър, с Джордж се втурваха да прибират покривките от масите и храната. Лека-полека обаче разбраха, че никога нищо не се случва. Дъждът над Изгубеното езеро приличаше на старица, която си полива градината. Винаги предупреждаваше, винаги се сипеше кротко и никога не вдигаше много шум. Джордж казваше през смях, че когато някоя гръмотевична буря най-сетне донесе дъжд над Изгубеното езеро, значи е настъпил моментът за тревога.
Аби излезе от бунгалото и тръгна право към моравата. Вятърът рошеше косата º, въздухът отскачаше около нея, нагнетен от електричество. Тя разпери ръце и вдигна лице към небето. Затвори очи и зачака. Сърцето º биеше бързо. Пръстите º изтръпнаха от енергията, все едно около тях се събира нещо твърдо, което може да хвърли като топка.
Зачака.
След минути вятърът стихна и слънцето огря лицето º. Бурята бе отминала без капчица дъжд.
Тя отвори очи и отпусна ръце.
Добре.
Още не беше време за тревога.
Тръгна към къщата. Видя, че трапезарията е разтребена след обяда, и влезе в кухнята. Лизет бе наизвадила форми за торта и всякакви сложни сладкарски пособия. Баща º беше известен готвач, но Лизет бе научила всичко за десертите сама и се гордееше с това.
– Заспах, докато правех списъка, и пропуснах обяда – обясни Аби; отвори хладилника и взе чепка грозде. – Къде са другите?
Лизет написа: „Джак ще дойде скоро. Ще ми помага за тортата.“
– Джак? Тук в кухнята ти? – повдигна вежди приятелката º. – Какво смята Люк за това?
Посочи празния стол в ъгъла. Както обикновено Лизет се почувства неловко, когато тя заговори за Люк.
Аби знаеше отлично колко фина е границата на скръбта. Пренебрегнеш ли я, отшумява, но винаги се връща, когато най-малко я очакваш. Позволиш ли º да остане, отделиш ли º място в живота си, се настанява уютно и никога не си тръгва. Най-добре е да се отнасяш с нея като с гост. Уважаваш я, грижиш се за нея и после я отпращаш да си върви.
Лизет бе позволила на Люк да се застои твърде дълго.
„Не говоря с Люк.“
– Той мисли като мен, нали? За теб и Джак.
„И двамата с Люк искате да съм щастлива без теб. Как си го представяте? Как бих могла да съм щастлива без теб?“
Аби прочете бележката и поклати глава.
– Нещата, способни да те изпълнят с щастие, не са ограничен брой. Не се изчерпват с мен и Люк. Обзалагам се, че той би се съгласил с мен.
Лизет подбели очи и написа: „Защо да ви слушам? Люк е дете, а ти си старица.“
Аби се разсмя.
– Аз съм старица? И ти не си новоизлюпено пиленце, госпожичке.
Лизет разпери ръце – много европейски жест за изразяване на раздразнение, който петдесетте години в американския Юг не бяха успели да заличат. Колкото и да се стараеше – а тя се стараеше – Лизет винаги щеше да изглежда като чужденка. Дори без издайнически глас и акцент.
– Къде са другите? – попита Аби и си взе парче боровинков хляб от подноса, преди приятелката º да го прибере.
Лизет написа с въздишка: „Организират партито ти.“
Аби се обърна, преди Лизет да забележи как докосва гърдите си, за да успокои пърхането в тях. Гостите º замисляха прощално парти. Джак бе дошъл за Лизет. Уес продаваше земята си. Тя бе задвижила всичко това. Разбираше, че е за добро. Не можеше да спаси „Изгубеното езеро“.
Седна зад писалището във фоайето и надникна през прозореца да провери дали все пак не е заваляло. Видя слънце. Езерото º казваше да не се тревожи, защото всичко ще се нареди, ала безпокойството º не стихваше.
Защо иначе ще продължава да търси знаци, че трябва да остане?
*
Спряха на централния площад в Съли и Кейт остави списъка с продукти на младата жена във „Фреш Март“. Тя º каза, че ще отнеме трийсетина минути и майката и детето тръгнаха по тротоара, взирайки се във витрините на антикварни магазини, галерии, чайни и книжарници. В последните няколко сгради се помещаваха адвокатска кантора и офис за продажба на недвижими имоти с танцувално студио на горния етаж. Кейт понечи да се върне назад, но Девън настоя да обиколят целия площад.
Тогава видяха „Майсторска пица“ – последната сграда в далечния край на площада.
Кейт спря пред витрината. Както върху вана на Уес, и тук до надписа имаше карикатура на усмихнат закръглен мъж с колан за инструменти. Слънцето светеше зад гърбовете им и превръщаше стъклото в огледало.
– Тук мирише много приятно. – Девън се приведе и се опита да надникне вътре, свила длан пред окото си.
– Току-що обядвахме – напомни º Кейт.
– Е, мамо, аз съм на осем. Не обичам салата от орехи и сладки картофи – отвърна º тя с тон, какъвто би използвала, ако някой º предлага да кара кола.
Младата жена се засмя и отвори вратата.
Влязоха и очакванията на Кейт – каквито и да бяха – не се оправдаха. Подът бе облицован с чер-ни и бели плочки, ала останалото беше експлозия от неонови цветове. Стените бяха покрити с филмови плакати и обложки на плочи от 80-те. В далечния край на помещението имаше старомодни автомати за видеоигри – ПАК-МАН, Донки Конг, Фроджър.
С Девън седнаха до плота край витрината. Мястото бе пълно с местни клиенти. Сервитьорката в сини джинси и тениска с надпис „Майсторска пица“ тръгна към тях и Кейт огледа бързо черната дъска с менюто. Поръча парче пица с кашкавал за Девън и два чая с лед.
– Не съм ви виждала преди – отбеляза сервитьорката, докато им наливаше чая в пластмасови чаши. – Водният парк ли ви доведе насам?
– Не. „Изгубеното езеро“.
Сервитьорката се ококори.
– Вие сте племенницата на Аби Пим! Чух, че º гостувате.
– Така ли? – изненада се Кейт.
Сервитьорката се засмя.
– Градът е малък. И аз ще дойда на партито. Ей-сега ще ви донеса пицата.
След минута пицата на Девън се озова пред нея и тя я захапа лакомо.
Кейт заотпива от чая, усещайки любопитните погледи на хората. В кухнята настана суматоха, вратата се отвори и Уес застана на прага. Откри ги веднага.
– Казах ти, че е там – констатира мъжки глас отвътре.
– Здрасти, Уес! – поздрави Девън и кашкавалените нишки се разточиха между устните º и пицата.
– Хубаво място имаш – отбеляза Кейт.
Уес бе облечен в меки износени дънки и тениска с дълъг ръкав. Косата му сега изглеждаше по-светлочервена, защото не лепнеше от пот като предния ден. Стори º се по-истински тук, далеч от „Изгубеното езеро“. За пръв път го виждаше в друга среда и с изненада установи, че чувствата º са същите. Не ги пораждаше обстановката. А той.
Уес дойде при тях. По лицето му се четеше известно смущение от начина, по който се бе появил.
– Благодаря.
– Може ли да те питам нещо?
Той се подпря на плота.
– Разбира се.
– Защо си нарекъл ресторанта „Майсторска пица“, след като атмосферата е като от осемдесетте?
Той се усмихна. Най-добре виждаше момчето у него, когато се усмихваше, свалил защитната броня.
– Отначало всички се учудват. Щом къщата излезе на пазара, реших да я купя заради просторния подземен гараж. Точно това ми трябваше. Най-сетне бях спестил достатъчно да основа компания за ремонти по домовете, вместо да използвам като офис дома на приемната си майка. Има три етажа. Живея на третия. – Той посочи с палец тавана. – Ресторантът на първия етаж се наричаше „Поглед назад“. Аз не исках да се занимавам с него и обмислях да дам помещението под наем. Пицарията обаче беше любимо място на местните и те настояваха да продължи да работи. Предишният собственик бе починал внезапно и хората всяка нощ слагаха старомодните му зелени ботуши със заострени бомбета пред апартамента ми. Понякога ги намирах в гаража долу. Веднъж-дваж ме чакаха на сутринта дори тук, в ресторанта – на пода до онази маса – посочи яркооранжевата маса в ъгъла, – все едно той е седял там и преди малко е станал и си е тръгнал.
