Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
В този момент Аби разбра, че Лизет ще оздравее. Момичето ги следваше, защото у Аби съзираше какво е истинското щастие. Опитваше се да научи от нея нещо, на което никога не бяха я учили. За Аби бе истинско прозрение да осъзнае, че сме това, на което са ни научили. Ето защо жените от семейство Морис бяха такива. Те нямаха друг пример. Аби бе открила нова земя и се чувстваше горда и полезна. Вроденият º инстинкт да помага се осъществяваше. Скоро обаче щяха да попарят самонадеяността º. Щеше да научи важен урок. Лизет се променяше, защото искаше да се промени. Нито обичта, нито парите бяха способни да променят хора, които отказват да се променят.
Върнаха се в хотела със зачервени бузи и насълзени очи. По-късно Аби и Джордж щяха да излязат на вечеря. Да се изгубиш в Амстердам по време на снежна буря беше вълнуващо заради опасността. Сградите изглеждаха еднакви, преспи затулваха витрините на магазините, а понякога и цели улици. Веднъж се наложи да се подслонят при непознато семейство. Те не говореха английски, а Джордж и Аби не говореха нидерландски. Играха с децата и спаха на пода в кухнята. Беше прекрасна нощ. На сутринта обаче, когато най-сетне се върнаха в хотела, Лизет не беше на себе си от притеснение.
Същия следобед тя се качи в стаята си, а съпрузите отидоха на рецепцията да вземат пощата си. Бяха се застояли достатъчно в Амстердам, та писмата им от Париж да ги застигнат. За Аби това бе най-неприятният момент от деня. Тя взе писмата и седна на малкото канапе във фоайето, а Джордж поръча храна за стаята на Лизет – както всяка вечер, макар тя да не я вкусваше. Огладнееше ли много, призори се вмъкваше тайно в служебната кухня и си приготвяше нещо, оставяйки курабийки със захарна глазура и пресни питки, които работниците намираха по-късно, убедени, че пиршеството е дело на елфи.
Най-отгоре беше писмото на сестра º Мерили. Отвори го.
Аби,
Сигурно вече знаеш. Мама каза, че ти е писала. Всички ти писаха. Талбърт почина преди две седмици. Къде си? Защо си такава егоистка? Мама се опита да ти се обади, но в глупавия хотел, където сте отседнали, се правят, че нямат представа коя си. Принуждаваш ме да пиша в такова състояние! Едва държа химикалката! Нуждая се от теб, Аби. Съпругът ми го няма и не знам какво да правя. Куин не спира да плаче. Не разбира защо леля º Аби не е тук, когато всичко се разпада. Идвай си! Талбърт загина в твоята къща. Ти си виновна. Ела си у дома и ни помогни.
Мерили
Вцепенена, Аби изпусна писмото в скута си. Талбърт – мъртъв? Невъзможно. Беше толкова млад и изпълнен с живот. Помнеше го от сватбата си – как му се усмихваше Мерили, как танцуваше с нея и я прегръщаше, карайки я да забрави завистта. Той умееше да преодолява суетата и мрачните º настроения. Мерили от малка беше като изопната струна. Любовта му беше като балсам за раната на разочарованието на майка им, че не се е омъжила по-изгодно.
Аби погледна другите писма, препратени от Париж по едно и също време. Излъчваха зеленикаво сияние – вестители на една и съща лоша новина. Прииска º се да ги изтръска от скута си като паяци.
– Какво има, Аби? – попита я Джордж, приближил се неусетно до нея.
Тя му подаде мълчаливо писмото, стана и другите се разпиляха по пода. У дома. Трябваше да се върнат у дома. Писмото на Мерили звучеше истерично. Споменаването на Куин обаче беше умишлено. Аби обичаше това дете. Откакто племенницата º се роди, Аби се стремеше да º бъде опора, да º показва, че не е необходимо да прихваща семейната лудост и може да бъде каквато си поиска.
Джордж прочете писмото и разтърка лице.
– Пътищата са затворени заради снега. Ще се наложи да почакаме ден-два.
Обърна се и тръгна към рецепцията. Отнесе писмото и Аби така и не разбра какво е направил с него. Не го видя повече.
Разтърсена от нещастието на сестра си, тя осъзна, че скърби и за себе си. Това бе краят на бляновете им. Знаеше, че ще настъпи, ала не очакваше да е толкова скоро. Мислеше, че решението да тръгнат ще е тяхно; представяше си как след като месеци наред са скитали, накъдето им видят очите, Джордж ще я погледне и ще º каже: „Да се връщаме у дома.“ Ще изрече думите така, че „у дома“ да прозвучи като пристан, като място, където искат да бъдат.
Заминаха след два дни. Лизет настоя да ги придружи, но тя я разубеди. Посъветва я да се сдобри с родителите си, преди нещо такова да сполети и нея. На сбогуване момичето се разплака тихо. От силата на чувствата му абажурите в стаята и ледените висулки по стряхата отвън затрептяха. Аби я прегърна.
– Ние сме предвестници на щастие – прошепна º. – Не го забравяй.
Пътят към дома бе мъчителен като момента, когато се събуждаш от сън и нямаш представа къде си и кое е действително. Въздухът в Атланта беше влажен и топъл. Докато се отдалечаваха с таксито от летището и потта избиваше по розовата º копринена рокля, Аби често се обръщаше назад, сякаш зимата ги следваше и всеки миг щеше да зърне снежните вихрушки на Амстердам.
Не се отбиха първо в своята къща. Джордж бе купил неокласическото имение, принадлежало преди поколения на кмета на Атланта, няколко месеца преди да се оженят, но всъщност не бяха живели тук. В нощта след сватбата спаха върху купчина завивки в дневната на огромния празен дом. Кикотеха се, за да чуват ехото, и призоваваха присмехулно стаените в мрака призраци. На другия ден отпътуваха за Европа. През медения си месец изпратиха у дома достатъчно мебели да запълнят просторната къща и Аби си представяше как дни наред ще отваря сандъците и ще си спомня с приятна носталгия пътешествието им. Щеше внимателно да избира място за всяка вещ, да преценява кой спомен иска да сложи в кабинета, в антрето, в спалнята им. Така завръщането у дома щеше да стане поносимо.
Оказа се обаче, че сестра º е използвала ключа, даден º от Аби за всеки случай – по настояване на Мерили – и е завзела къщата. Скоро след отпътуването им съпругът º Талбърт не смогнал да плаща наема за жилището им и те се изнесли. Мерили решила да заживеят в дома на Аби и Джордж. Отначало временно, ала колкото по-дълго отсъствали двамата, толкова по-удобно се настанявала Мерили.
Замисляйки се за изминалите осем месеца, Аби си спомни колко странно º се струваше, че в писмата си мнозина нейни приятели споменават колко красива е къщата им. Тя предполагаше, че имат предвид как изглежда отвън. Ала всъщност те бяха влизали вътре. Мерили организирала парти почти всеки месец. Разопаковала всички сандъци и подредила мебелите по свой вкус.
Сред последните неща, изпратени от Джордж у дома, бе изключително тежка тоалетна маса Луи XV с мраморен плот. Мерили я харесала много и решила да я сложи в спалнята. Двамата с Талбърт се опитали да я пренесат сами по високото стълбище, но той залитнал, препънал се и паднал по стълбите. Мраморната тоалетна масичка се приземила върху него. Убила го, преди съпругата му да успее да извика съседите на помощ. Умрял пред очите на тригодишната Куин.
Аби научи всичко това предния ден, когато пристигнаха в Лондон и се обади по телефона на сестра си. Първите думи на Аби бяха:
– Защо остави Куин сама с него?
Не можеше да повярва, че горкото дете е било подложено на такова изпитание.
Оказа се, че е изрекла погрешните думи.
– Тя ще забрави! А аз? Аз изгубих съпруга си! Бях там! Видях всичко!
Аби чу как Куин плаче. Мерили се бе пренесла при майка си в малката тюркоазена къща, чиято ипотека Джордж бе изплатил, преди да се оженят. Първият му подарък за Аби.
– Трябва да ми помогнеш – каза сестра º. – Ти имаш всичко. Ако ми беше дала пари, преди да тръгнеш, както даде на мама, това нямаше да се случи! Защо не се прибра навреме? Защо изпрати тази глупава, ужасна тоалетна масичка?
Таксито спря пред къщата на майката на Аби.
– Защо не искаш да дойда с теб? – попита Джордж.
– Това само ще влоши положението.
Появеше ли се с Джордж, след като Мерили бе изгубила съпруга си, само щеше да подпали лудостта на сестра си. През целия си живот Аби ходеше на пръсти около семейството си, защото спокойният º характер сякаш наливаше масло в огъня на избухливите им натури. Искаше да бъдат щастливи. Искаше да ги уравновеси. А сега, изпълнена с увереност след медения си месец, искаше да ги промени. Да ги направи подобри. Беше сигурна, че е по силите º.
– Ще им дам всичко, от което се нуждаят – каза º Джордж.
– Знам. Благодаря…
Той си пое дълбоко дъх, все едно за пръв път усеща как мирише въздухът, колко чуждо е уханието му.
– Не мога да повярвам, че сме у дома.
– И аз. – Аби стисна големите му длани и слезе от таксито, преди да се разколебае. – Ще ти се обадя кога да ме вземеш.
Застана на верандата и изпрати с поглед таксито. За пръв път от почти година между тях имаше измеримо разстояние и колкото повече се отдалечаваше Джордж, толкова посилно усещаше напрежението тя – като изопнат ластик, който всеки миг ще се скъса. Прииска º се да хукне след таксито, да се сгуши в ръцете му и да затвори очи, та всичко това да изчезне. Ала се обърна и зад прозореца видя как майка º, Мерили и Куин седят стоически пред телевизора – три вцепенени фигури. Пое си дълбоко дъх, почука на вратата и влезе.
