Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Сим поклати глава.
— Не, не и не. Вече ти го казах. Да я видиш гола би било най-лошото нещо за теб в момента.
Фела присви очи при тези думи.
— Какво има? Да не се страхуваш, че ще я съборя на пода и ще я изнасиля? — засмях се аз.
Сим ме погледна.
— А няма ли да го направиш?
— Разбира се, че не — отвърнах аз.
Той погледна към Фела и после обратно към мен.
— Можеш ли да кажеш защо? — попита той с любопитство.
Замислих се.
— Защото… — Замълчах и поклатих глава. — Защото… просто не мога. Знам, че не мога да ям камък или да мина през стена. Същото е.
Съсредоточих се върху тази мисъл за секунда и главата ми взе да се замайва. Закрих очите си с ръка и се опитах да не обръщам внимание на внезапното виене на свят.
— Моля ви, кажете ми, че съм прав за това — попитах аз, внезапно уплашен. — Не мога да ям камък, нали?
— Прав си — бързо отвърна Фела, — не можеш.
Престанах да тършувам в съзнанието си за отговори и странното замайване премина.
Сим ме наблюдаваше внимателно.
— Иска ми се да знаех какво означава _това_ — рече той.
— Имам доста добра представа — тихо промърмори Фела.
Извадих плочката от слонова кост за приемните изпити.
— Просто исках да си разменим плочките — казах аз. — Освен ако не си съгласна да ми позволиш да те видя гола. — Претеглих кесията в другата си ръка и погледнах Фела в очите. — Сим казва, че не е правилно, но той е идиот по отношение на жените. Главата ми може и да не е толкова наред, колкото ми се иска, но това си го спомням ясно.
* * *
Минаха четири часа, преди задръжките ми да започнат да се появяват отново, и още два, преди да се установят твърдо на мястото си. Симон прекара целия ден с мен, търпелив като някой свещеник. Обясняваше ми, че не бива да си купувам бутилка с алкохол, нито да отида да изритам кучето, което лаеше от отсрещната страна на улицата. Както и че не трябва да ходя до Имре, за да търся Дена. Не. Три пъти не.
Когато слънцето залезе, вече бях възвърнал старата си, поне донякъде морална същност. Симон ме изпита подробно, преди да ме придружи до стаята ми в „При Анкер“, където ме накара да се закълна в майчиното си мляко, че няма да излизам до сутринта. Заклех се.
Но с мен не всичко беше наред. Емоциите ми бяха все още разгорещени и всяко най-малко нещо ги караше да избиват. Което е по-лошо, спомените ми не се бяха върнали към нормалното си състояние — те се бяха възвърнали, съпроводени с ослепителен и неконтролируем ентусиазъм.
Докато бях със Симон, не беше чак толкова зле. Присъствието му ме разсейваше приятно. Но когато останах сам в малката си таванска стая в „При Анкер“, вече бях изцяло под властта на спомените си. Сякаш умът ми бе твърдо решен да разопакова и огледа всяко неприятно и болезнено нещо, което някога съм видял.
Може да си помислите, че най-лошите спомени са онези, в които моята трупа е избита. Спомените за това как се бях върнал в лагера и бях намерил всичко в пламъци. За неестествените форми на телата на родителите ми на фона на сумрачната светлина. За миризмата на кръв, горяща коса и овъглени платнища. Спомените за онези, които ги бяха убили. За чандрианите. За мъжа, който беше говорил с мен, усмихвайки се през цялото време. За Синдер.
Това бяха лоши спомени, но през годините бях разсъждавал над тях толкова често, че донякъде бяха загубили остротата си. Спомнях си тона и тембъра на гласа на Халиакс също толкова ясно, колкото и тези на баща ми.
Лесно можех да си припомня лицето на Синдер. Съвършената му озъбена усмивка. Бялата му къдрава коса. Очите, черни като капки мастило. Изпълненият му със зимен хлад глас, който казва: _„Нечии родители пееха песни, каквито не се пеят.“_
Вероятно бихте помислили, че това са най-лошите ми спомени, но ще сгрешите.
Не. Най-лошите спомени бяха тези от детските ми години. Бавното подрусване от движението на фургона и баща ми, който държи отпуснато поводите. Силните му ръце върху раменете ми, докато ми показва как да застана на сцената така, че с езика на тялото си да казвам, че съм _горд_, _тъжен_ или _срамежлив_. Пръстите му, които слагат моите върху струните на неговата лютня.
Майка ми, която реши косата си. Усещането за ръката й около раменете ми. Съвършеният начин, по който главата ми приляга в извивката на шията й. Как седях свит в скута й близо до огъня през нощта и дремех, чувствайки се щастлив и в безопасност.
Това бяха най-лошите спомени. Скъпоценни и съвършени. Режещи като парче натрошено стъкло. Лежах в леглото, свит на треперещ възел, не можех да заспя, не можех да мисля за нищо друго, нито да спра спомените. Отново и отново. И отново.
Тогава на прозореца ми тихо се почука. Звукът беше толкова тих, че му обърнах внимание едва когато спря. След това чух прозорецът да се отваря.
— Квоте? — тихо ме повика Аури.
Стиснах зъби, за да сподавя риданието си, и се опитах да не мърдам, като се надявах тя да си помисли, че спя, и да си тръгне.
— Квоте? — отново ме повика тя. — Донесох ти… — За момент настъпи тишина, след което тя каза: — О.
Чух тих звук зад гърба си. Лунната светлина очерта на стената дребната й сянка, докато тя прекрачваше през прозореца. Усетих как леглото помръдна, когато се настани върху него.
Една малка хладна ръка погали лицето ми.
— Всичко е наред — тихо рече тя. — Ела тук.
Заплаках тихо и тя нежно ме накара да отпусна възела, на който се бях свил, докато накрая главата ми се озова в скута й. Аури шепнеше, а хладните й ръце отметнаха косата, полепнала по горещото ми чело.
— Знам — тъжно призна тя. — Понякога е зле, нали?
Тя нежно погали косата ми, аз заплаках още по-силно. Не можех да си спомня кога за последен път някой ме е докосвал с обич.
— Знам — повтори тя. — Имаш камък в сърцето си и някои дни той е толкова тежък, че не можеш да сториш нищо. Но не е нужно да си сам в това. Трябваше да дойдеш при мен. Аз разбирам.
— Тя ми липсва — споделих аз, преди да осъзная, че говоря.
След това прехапах езика си, преди да кажа още нещо. Стиснах зъби и яростно разтърсих глава като кон, който се бори с юздата си.
— Можеш да го кажеш — нежно рече Аури.
Разтърсих глава, усетих вкуса на сливи и внезапно думите потекоха от устата ми като река:
— Тя каза, че съм пропял, преди да проговоря. Обясни ми, че когато съм бил още бебе, имала навика да ми тананика, докато ме държи. Не било песен. Просто низходяща терца. Просто успокояващ звук. Един ден ме разхождала в лагера, когато ме чула да й отвръщам като ехо. Две октави по-високо. Мъничка писклива терца. Каза ми, че това била първата ми песен. Пеехме я един на друг отново и отново в продължение на години.
Задушавах се и стиснах зъби.
— Можеш да го кажеш — прошепна Аури. — Всичко ще е наред, ако го кажеш.
— Никога няма да я видя отново — с мъка изрекох думите аз.
След това заплаках още повече.
— Всичко е наред — утеши ме Аури. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.
> 8.
> Въпроси
Следващите няколко дни не бяха нито приятни, нито продуктивни.
Датата на Фела за приемните изпити беше в самия край на цикъла, така че се постарах да се възползвам от допълнителното време. Опитах се да поработя на парче в Рибарника, но бързо се върнах в стаята си по средата на регистрирането на един комин и заплаках. Не само че не можех да поддържам подходящия Алар, но и последното нещо, което ми трябваше, бе хората да си помислят, че съм се побъркал заради напрежението покрай изпитите.
По-късно същата нощ, когато се опитах да пропълзя през тесния тунел към Архива, вкусът на сливи изпълни устата ми и бях обзет от безсмислен страх от тъмни и затворени пространства. За щастие бях изминал само три-четири метра, но въпреки това почти щях да си докарам мозъчно сътресение, мъчейки се да изляза заднишком от тунела, а дланите ми бяха издрани от паническото дращене по камъка.
И така прекарах следващите два дни, като се преструвах на болен и стоях в малката си стая. Свирех на лютнята си, спях на пресекулки и кроях злокобни планове за Амброуз.
* * *
Анкер чистеше, когато слязох долу.
— По-добре ли се чувстваш? — поинтересува се той.
— Малко — отвърнах аз. — Вчера имах само две „сливови“ кризи и те бяха много кратки. А най-хубавото е, че спах през цялата нощ. Изглежда съм преминал през най-страшната част.
— Гладен ли си?
Поклатих глава.
— Днес са приемните изпити.
Анкер се намръщи.
— Тогава трябва да хапнеш нещо. Ябълка например. — Той се засуети зад бара и извади глинена халба и една тежка кана.
— Пийни и малко мляко. Трябва да го използвам, преди да прокисне. Проклетият безледов изстудител започна да сдава багажа още преди няколко дни. Струва ми цели три таланта. Знаех си, че не трябва да хвърлям пари за него, след като ледът тук е толкова евтин.
Наведох се през плота и хвърлих поглед към дългата дървена кутия, скрита между халбите и бутилките.
