Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
За моя изненада Амброуз се усмихна на думите ми.
— А, Квоте. И аз се радвам да те видя — рече.
— Днес се запознах с една от бившите ти любими — казах аз. — Тя се опитваше да се възстанови от дълбоката емоционална травма, която, предполагам, се дължи на факта, че те е видяла гол.
Изражението му леко се вкисна от думите ми, а аз се наведох към Амлиа и й прошепнах достатъчно силно:
— От достоверен източник знам, че не само пенисът на Амброуз е малък, но на всичкото отгоре той се възбужда само когато е в присъствието на умряло куче, картина на Дука на Гибеа или гол до кръста барабанчик на галера.
Лицето на Амлиа замръзна.
Амброуз я погледна.
— По-добре да си тръгваш — спокойно я посъветва той. — Не е нужно да слушаш подобни неща.
Амлиа на практика побягна.
— Това ти го признавам — отбелязах аз, докато я наблюдавах как си отива, — никой друг освен теб не може да накара жена да побегне така. — Докоснах въображаемата си шапка в израз на престорено уважение. — Можеш да даваш уроци за това. Даже направо да водиш занятия.
Амброуз просто стоеше, кимаше доволно и ме наблюдаваше със странен поглед.
— С тази шапка изглеждаш като някое малко момче от страната на приказките — добавих аз. — И имам намерение да я сваля от главата ти, ако не се разкараш. — Погледнах го отново. — Между другото, как е ръката ти?
— Вече е доста по-добре — любезно отвърна той и разсеяно я разтри, като продължаваше да стои и да се усмихва.
Подхвърлих поредния бадем в устата си, след което направих гримаса и отново го изплюх.
— Какво има? — попита Амброуз. — Да не би да не обичаш сливи?
Без да дочака отговора ми, той се обърна и се отдалечи. Продължаваше да се усмихва.
За това какво е било състоянието на ума ми говори достатъчно фактът, че просто го наблюдавах слисан как си отива. Вдигнах кесийката до носа си и я помирисах. От нея се носеше прашният аромат на царевичните листа, както и миризма на мед и канела. Нищо не напомняше за сливи или мускатово орехче. Как беше възможно Амброуз да знае…?
След това всичко си дойде на мястото в главата ми. В същия миг проехтя обедната камбана и всички с плочки, подобни на моята, се събраха, за да се наредят на дългата опашка, която се висше през двора. Беше време за приемния ми изпит.
Напуснах двора, тичайки с всичка сила.
* * *
Чуках на вратата като обезумял, задъхан от лудото изкачване до третия етаж на Мюз.
— Симон! — изкрещях аз. — Отвори вратата, трябва да говоря с теб!
В коридора започнаха да се отварят врати и студентите занадничаха да видят каква е тази суматоха. Една от главите беше на Симон. Пясъчнорусата му коса беше разчорлена.
— Квоте? — извика той. — Какво правиш? Това дори не е моята врата.
Отидох при него, избутах го обратно в стаята му и затворих вратата зад нас.
— Симон, Амброуз ме упои. Мисля, че нещо с главата ми не е наред, но не знам какво точно.
Симон се ухили.
— За момент си помислих… — Той не довърши, а на лицето му се изписа невярващо изражение. — Какво правиш? Недей да плюеш на пода ми!
— Имам странен вкус в устата — обясних аз.
— Не ме интересува! — ядосано отсече той. — Какво ти става? Да не си роден в някоя плевня?
Шамаросах го силно през лицето с опакото на ръката си. От удара се олюля и се подпря на стената.
— Наистина съм роден в плевня — мрачно рекох аз. — Има ли нещо лошо в това?
Сим стоеше подпрян с една ръка на стената, а другата бе сложена върху зачервяващата се кожа на бузата му. На лицето му бе изписано смаяно изражение.
— Какво, за бога, не е наред с теб?!
— Нищо ми няма — отвърнах аз, — но е добре да си мериш приказките. Доста те харесвам, но само защото нямам богати родители, не означава, че с нещо си по-добър от мен. — Намръщих се и отново се изплюх. — Господи, това е отвратително, още от дете мразя мускатово орехче.
Лицето на Сим се озари от внезапно прозрение.
— Вкусът в устата ти — попита той — напомня ли на сливи и подправки?
— Много е гаден — кимнах аз.
— В името на сивата пепел на бога! — приглушено възкликна Сим с мрачен и сериозен глас. — Добре. Прав си. Упоили са те и знам с какво. — Той не успя да довърши, когато аз понечих да отворя вратата. — Какво правиш?
— Отивам да убия Амброуз — отвърнах аз, — задето ме е отровил.
— Не е отрова. Това е… — Той млъкна внезапно, след което продължи със спокоен и равен глас: — Откъде взе този нож?
— Държа го закачен с ремък на крака си, под панталоните, за спешни случаи.
Сим си пое дълбоко въздух и го изпусна.
— Ще ми дадеш ли една минута да ти обясня, преди да тръгнеш да убиваш Амброуз?
— Добре — свих рамене аз.
— Имаш ли нещо против да седнеш, докато говорим? — Той посочи един стол.
— Добре — въздъхнах аз и седнах, — но побързай. Скоро ми е приемният изпит.
Сим кимна спокойно и седна на ръба на леглото си с лице към мен.
— Добре, нали знаеш, когато някой се напие и си науми да направи нещо глупаво? И не можеш да го разубедиш да не го прави, макар че идеята му е очевидно лоша?
— Както когато ти искаше да отидеш да говориш с онази арфистка пред „Еолиан“ и повърна върху коня й? — засмях се аз.
— Точно така — кимна той. — Алхимиците могат да направят нещо, което върши същата работа, но те кара да изпадаш в много по-големи крайности.
— Не се чувствам никак пиян — поклатих глава аз. — Главата ми е ясна като звън на камбана.
Сим кимна отново.
— Не е като да си пиян — каза той. — Само прилича на това. Няма да се почувстваш замаян или уморен. Просто прави така, че човек да е по-склонен да направи нещо глупаво.
Замислих се върху думите му за момент.
— Не мисля, че е това — усъмних се аз. — Не се чувствам склонен да направя нещо глупаво.
— Има един начин да разберем. Можеш ли в момента да си помислиш за нещо, което ти се струва, че е лоша идея да направиш?
Отново се замислих, като почуквах върха на ботуша си с ножа.
— Няма да е добра идея да… — не довърших.
Замислих се отново, този път по-дълго. Сим ме гледаше очаквателно.
— … да скоча от покрива? — Накрая интонацията на гласа ми стана по-висока, превръщайки думите ми във въпрос.
Сим мълчеше и продължаваше да ме гледа.
— Разбирам какъв е проблемът — бавно рекох аз. — Изглежда, нямам никакви задръжки в поведението си.
— Точно за това става дума. — Сим се усмихна облекчено и кимна окуражаващо. — Задръжките ти са премахнати до такава степен, че дори не усещаш, че ги няма. Но всичко останало си е същото. Стоиш стабилно на краката си, говориш свързано и разсъждаваш рационално.
— Държиш се покровителствено с мен — казах аз и насочих ножа към него. — Не го прави.
— Добре — примигна той. — Можеш ли да измислиш решение на проблема?
— Разбира се. Имам нужда от критерий за поведението си. Трябва да си моят компас, защото твоите задръжки все още са си на мястото.
— И аз си мислех същото — отвърна той. — Значи ми се доверяваш?
Кимнах.
— С изключение на случаите, когато става дума за жени. Държиш се като идиот с жените.
Взех чашата с вода от масата наблизо, изплакнах си устата и изплюх водата на пода.
— Съгласен. — Сим ми се усмихна несигурно. — Първо, не можеш да отидеш да убиеш Амброуз.
— Сигурен ли си? — поколебах се аз.
— Убеден съм. Всъщност каквото и да решиш да правиш с този нож, ще бъде лоша идея. Трябва да ми го дадеш.
Свих рамене, подхвърлих го в дланта си и му го подадох с импровизираната кожена дръжка напред.
Това, изглежда, изненада Сим, но той все пак взе ножа.
— Милостиви Техлу! — въздъхна дълбоко той и остави ножа върху леглото. — Благодаря ти.
— Това беше ли крайност? — попитах аз и отново си изплакнах устата. — Може би трябва да въведем някаква система за класифициране. Като да речем скала от едно до десет.
— Плюенето на вода по пода ми е „едно“ — отбеляза той.
— О, съжалявам.
Върнах чашата обратно върху масата му.
— Всичко е наред — спокойно отвърна той.
— „Едно“ най-ниското ли е или най-високото? — попитах аз.
— Най-ниското — отвърна той. — Убиването на Амброуз е „десет“. — Той се поколеба. — Е, хайде, може би „осем“ или „седем“.
— Наистина ли? — зачудих се аз. — Толкова много? Добре тогава. — Наведох се напред на стола си. — Налага се да ми дадеш някои съвети за приемните изпити. Скоро трябва да се върна на опашката.
— Не — твърдо поклати глава Симон. — Това наистина е лоша идея. „Осем“.
— Вярно ли?
— Вярно — потвърди той. — Това е деликатна ситуация. Много неща могат да се объркат.
— Но ако…
Сим въздъхна и отметна пясъчнорусата си коса от очите.
— Аз ли съм твоят компас, или не? Ще стане досадно, ако се налага да повтарям всяко нещо по три пъти, преди да го чуеш.
Замислих се за момент.
— Прав си, особено ако се готвя да направя нещо, което е потенциално опасно. — Огледах се наоколо. — Колко време ще продължава това?
