Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
— Сигурно ти е много трудно с нас.
— Не толкова трудно. — Омаловажаване. — Когато напускам Адемре, знам това. Не
цивилизация. Варварите са невъзпитани.
— Варварите?
Той направи широк жест, който включваше нашата поляна, гората, целия Винтас.
— Всички тук като кучета. — Той докара гротескно преувеличено изражение на ярост,
като се зъбеше, ръмжеше и въртеше бясно очи. — Само това знаете. — Сви рамене с
равнодушно примирение, сякаш искаше да покаже, че не ни се сърди.
— А децата? — попитах аз. — Всички деца се усмихват още преди да проговорят. И това
ли е погрешно?
Темпи поклати глава.
— Всички деца варвари. Всички усмихва с лица. Всички деца невъзпитани. Но те
порастват. Гледат. Учат се. — Той направи пауза и се замисли, търсейки подходящите думи.
— Варварите нямат жени, които да ги научат на цивилизация. Варварите не могат учат.
Разбирах, че той не казва това, за да ни обиди, но думите му ме подтикнаха да взема още
по-твърдото решение да науча особеностите на адемския език на жестовете.
Наемникът се изправи и започна поредица от разтягания, подобни на онези, които
правеха акробатите в моята трупа, когато бях малък. След като петнайсет минути се
извиваше насам-натам, той започна бавната си, подобна на танц пантомима. Макар по онова
време да не го знаех, тя се нарича кетан.
Все още раздразнен от думите на Темпи, че „варварите не могат учат“, реших да
продължа с ученето. И бездруго нямах какво да правя.
Докато се опитвах да го имитирам, разбрах колко дяволски трудна е тази задача — да
държиш ръцете, присвити в шепи по точно определен начин, а краката — в правилното
положение. Въпреки че Темпи се движеше безкрайно бавно, открих, че е невъзможно да
подражавам на плавната му грациозност. Адемецът не правеше паузи, нито поглеждаше към
мен. Не ме окуражаваше и не ми даваше никакви съвети.
Беше уморително и се зарадвах, когато приключи. След това запалих огъня и направих
тринога. Без да каже и дума, Темпи извади твърда наденица и няколко картофа, които
започна да бели внимателно с меча си.
Това ме изненада, защото той се грижеше за меча си по същия начин, по който аз се
грижех за своята лютня. Веднъж, когато Дедан го беше взел, адемецът беше реагирал с доста
драматично и емоционално избухване. Драматично за него, разбира се. Каза цели две
изречения и леко се намръщи.
Темпи видя, че го наблюдавам, и вдигна глава с любопитство.
Посочих към оръжието в ръцете му.
— Меч? — попитах аз. — За да обелиш картофите?
Той сведе поглед към полуобеления картоф в едната си ръка и меча в другата.
— Остър е — сви рамене той. — Чист е.
Аз също свих рамене, защото не исках да правя въпрос от това. Докато работехме заедно,
научих думите за желязо, възел, лист, искра и сол.
Чаках водата да кипне, а Темпи се изправи, изтупа се и започна да прави за втори път
своите упражнения за разтягане и раздвижване. Отново подражавах на движенията му. Този
път те бяха по-трудни. Мускулите на ръцете и краката ми бяха отпуснати и уморени от
предишния опит. Към края едва успявах да не се разтреперя, но понаучих още някоя и друга
тайна.
Адемецът продължаваше да не ми обръща внимание, но аз нямах нищо против това.
Предизвикателствата винаги са ме привличали.
83.
Слепота
— … И така, Таборлин бил затворен дълбоко под земята — рече Мартен. — Оставили му
само дрехите на гърба и малко парче свещ, с което да разпръсва мрака наоколо. Кралят
магьосник планирал да остави Таборлин, докато гладът и жаждата отслабят волята му.
Сайфус знаел, че ако Таборлин се закълне да му помогне, ще удържи на обещанието си,
защото никога не нарушавал думата си.
Най-лошото обаче било, че Сайфус бил взел жезъла и меча на Таборлин, а без тях силата
му била отслабена. Сайфус дори взел плаща му, който нямал определен цвят, но той хъмм…
съжалявам. Но… ахммм. Хеспе, ще бъдеш ли така добра да ми подадеш меха?
Хеспе хвърли на Мартен меха с водата и той отпи голяма глътка.
— Така е по-добре. — Той прочисти гърлото си. — Докъде бях стигнал?
Бяхме в Елд от дванайсет дни и бяхме навлезли в постоянен ритъм. Мартен промени
облога ни така, че да отразява нарасналите ни умения. В началото го направи десет към
едно, а после петнайсет към едно като споразумението, което беше сключил с Дедан и
Хеспе.
Познанията ми за езика на жестовете на адемците нарастваха и Темпи вече не беше за
мен празна бяла страница. Докато изучавах езика на тялото му, пред мен бавно започна да се
разкрива колоритният му образ.
Той беше внимателен и благороден човек. Дедан го беше раздразнил с неуместното си
поведение. Адемецът обичаше шегите, макар че много от моите нямаха особен успех при
него, а онези, които той се опитваше да каже, неизменно губеха смисъла си при превода.
Това не означава, че нещата между нас бяха идеални. От време на време все още го
засягах и допусках гафове, които не осъзнавах дори и след като се бяха случили. Всеки ден
подражавах на странния му танц и той демонстративно продължаваше да не ми обръща
внимание.
— И така, Таборлин трябвало да избяга — продължи историята си Мартен. — Но когато
огледал пещерата, не видял врата, нито прозорци. Бил заобиколен само от гладък, твърд
камък. Ала Таборлин Великия знаел имената на всички неща и затова те му се подчинявали.
Той казал на камъка: „Счупи се!“, и камъкът се счупил. Стената се разкъсала като парче
хартия и през дупката Таборлин видял небето и вдъхнал сладкия пролетен въздух. Той
излязъл от пещерата, отишъл в замъка и стигнал до портите на кралската зала. Вратите били
залостени, за да не влезе, но той им наредил: „Горете!“, и от тях останала само фина сива
пепел. Таборлин влязъл в залата и видял крал Сайфус да седи там с петдесет стражи. Кралят
извикал: „Заловете го!“ Но стражите току-що били видели как портите се превърнали в
пепел, затова пристъпили към Таборлин, но никой от тях не се приближил твърде много,
ако разбирате какво искам да кажа. Крал Сайфус изкрещял: „Страхливци! Ще се бия срещу
Таборлин с магия и ще го победя!“ Той също се страхувал от Таборлин, но добре го
прикривал. Освен това в него бил жезълът на Таборлин, а самият Таборлин нямал нищо.
Тогава Таборлин казал: „Ако си толкова смел, върни ми жезъла, преди да се дуелираме.“
„Разбира се“, отвърнал Сайфус, макар да нямал намерение да го върне. „Той е точно до теб,
в онзи сандък там…“ — Мартен ни огледа съзаклятнически. — Виждате ли, Сайфус знаел,
че сандъкът е заключен и за него има само един ключ. А той бил в неговия джоб. И така,
Таборлин отишъл до сандъка, но не успял да го отвори. Тогава Сайфус се засмял, същото
сторили и неколцина от стражите. Това разгневило Таборлин. И преди някой да успее да
направи каквото и да било, той ударил по капака на сандъка и извикал: „Едро!“ Сандъкът се
отворил и Таборлин грабнал своето наметало, което нямало определен цвят, и се увил с него.
— Мартен отново си прокашля. — Извинете ме — каза той и замълча, за да отпие една
голяма глътка.
— Според теб в какъв цвят е било наметалото на Таборлин? — обърна се Хеспе към
Дедан.
— Какво искаш да кажеш? — Дедан леко сбърчи чело, сякаш се готвеше да се намръщи.
— Нали се твърди, че е нямало определен цвят.
— Знам това. — Хеспе стисна устни. — Но когато мислиш за него, как изглежда то в
главата ти? Нали трябва да си го представиш по някакъв начин?
Дедан се замисли за момент.
— Винаги съм си го представял някак блестящо — отвърна той — Като паветата пред
работилница за леене на лоени свещи след проливен дъжд.
— Аз пък винаги съм си мислела, че е мръсносиво — каза тя — и избеляло, защото
Таборлин постоянно е бил на път.
— В това има смисъл — съгласи се Дедан и видях как лицето на Хеспе отново омекна.
— Бяло — предположи Темпи. — Мисля бяло. Няма цвят.
— Винаги съм мислел, че цветът му е бледосин — призна Мартен и вдигна рамене. —
Знам, че не звучи особено смислено, но просто така си го представям.
Всички обърнаха погледи към мен.
— Понякога си го представям шарено — рекох аз, — съшито от парчета плат с различен
цвят. Но през по-голямата част от времето си го представям тъмно. Сякаш има цвят, но той е
твърде тъмен, за да го видиш.
