Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Бяха десетки. Не можех да не се зачудя колко ли дълго е бил наемник, за да има толкова
стари белези. Не изглеждаше на много повече от двайсетина години.
Темпи гледаше втренчено животинката между пръстите си, без да обръща внимание на
начина, по който го оглеждах.
— Хапе. Мен. Хапе и остава. — Лицето му беше безизразно както обикновено, но в
гласа му се долавяше нотка на отвращение.
Лявата му ръка помръдваше неспокойно.
— В Адемре няма ли кърлежи?
— Не. — Той се опита да смачка буболечката между пръстите си. — Не се чупи.
Показах му с жест как да я стисне между ноктите си, което той стори с известна наслада.
Сетне захвърли кърлежа и се отправи спокойно към постелята си. Все така гол, извади
всички свои дрехи и ги изтупа енергично.
Продължих да гледам встрани, като дълбоко в сърцето си знаех, че Дедан и Хеспе ще
изберат точно този момент, за да се върнат от Кросон.
За щастие те не се появиха. След около четвърт час Темпи обу чифт сухи панталони, като
преди това внимателно ги огледа.
Гол до кръста, той се доближи до мястото, където седях аз.
— Мразя кърлежите — обяви той.
Когато заговори, лявата му ръка направи рязък жест, сякаш махаше трохи от предницата
на ризата си на височината на хълбока. Само дето не носеше риза и по голата му кожа
нямаше нищо, което да трябва да изтупа. Осъзнах, че и преди беше правил същия жест.
Всъщност сега, когато се замислих за това, си дадох сметка, че го бях виждал да прави
същото движение пет-шест пъти през последните няколко дни, но никога толкова яростно.
Осени ме внезапно подозрение.
— Темпи? Какво означава това? — Повторих жеста му с изтупването.
Той кимна.
— Това е това. — Той изкриви лицето си в пресилена гримаса на отвращение.
Мислите ми се върнаха към последния цикъл. Опитах се да си припомня колко пъти съм
виждал Темпи да мърда неспокойно с ръка, докато разговаряме. Главата ми се замая при
тази мисъл.
— Темпи — обърнах се към него аз, — всичко това — направих жест към лицето си, след
това се усмихнах, намръщих се и вдигнах очи към небето, — всичко това се прави с ръце в
адемския език, така ли?
Той кимна и направи жест.
— Това! — Посочих ръката му. — Какво е това?
Той се поколеба, сетне ми се усмихна с пресилена и неловка усмивка.
Повторих жеста му, като леко разперих ръка и притиснах палеца към вътрешната част на
средния си пръст.
— Не — поправи ме той. — Другата ръка, лявата.
— Защо?
Той протегна ръка и ме потупа по гърдите, малко вляво от гръдната кост — туп-туп,
туп-туп. После прокара пръст надолу по лявата ми ръка. Кимнах, за да покажа, че разбирам.
Тя беше по-близо до сърцето. Той вдигна десницата си и я сви в юмрук.
— Тази ръка е силна — обясни адемецът и вдигна лявата си ръка. — Тази ръка е умна.
В това имаше смисъл. Точно затова повече музиканти, свирещи на лютня, изпълняват
акордите с лявата си ръка. По правило тя е по-бърза.
Направих жеста с лявата си ръка, с разперени пръсти. Темпи поклати глава.
— Това е това. — Той изви половината си уста в самодоволна усмивка.
Изражението изглеждаше толкова не на място върху неговото лице, че едва се сдържах да
не го зяпна. Погледнах по-внимателно ръката му и леко промених положението на пръстите
си.
Той кимна одобрително. Лицето му беше безизразно, но за пръв път разбирах защо е
така.
В последвалите часове научих, че адемските жестове с ръка всъщност не представляват
изражението на лицето. Не беше толкова просто. Например усмивката може да означава, че
си развеселен, щастлив, благодарен или удовлетворен. Може да се усмихнеш, за да утешиш
някого. Можеш да се усмихнеш, защото си съгласен с някого или защото си влюбен.
Гримасата или ухилването са подобни на усмивката, но означават съвсем различни неща.
Представете си да се опитвате да научите някого да се усмихва. Представете си да
описвате какво означават различните усмивки и кога трябва да ги използвате по време на
разговор. По-трудно е, отколкото да се научите да ходите.
Внезапно толкова много неща придобиха смисъл. Разбира се, че Темпи нямаше да ме
гледа в очите. Той не можеше да научи кой знае какво за човека, с когото разговаря, като
гледа лицето му. Трябваше да слуша гласа му, но също така и да наблюдава ръката му.
Прекарах следващите няколко часа в опити да науча най-основното, но това се оказа
вбесяващо трудно. Думите са сравнително прости неща. Можеш да посочиш камък. Да
изиграеш тичане или скачане. Но някога опитвали ли сте се да предадете с жестове неща
като съгласие, уважение, сарказъм? Съмнявам се, че дори и баща ми би успял да постигне
нещо такова.
Ето защо напредъкът ми беше обезсърчаващо бавен, но въпреки това бях запленен. Имах
чувството, че съм получил втори език.
А и това беше своеобразна тайна. Винаги съм имал слабост към тайните.
Бяха ми нужни три часа, за да науча шепа жестове, ако ми простите тази игра на думи.
Напредвах изключително бавно, но когато накрая научих жеста за „омаловажаване“,
почувствах прилив на такава гордост, че едва ли бих могъл да я опиша.
Мисля, че и Темпи изпита същото.
— Добре — каза той с изпъната длан, за която с доста голяма сигурност можех да твърдя,
че означава одобрение. Той размърда рамене, изправи се и се протегна. Хвърли поглед към
слънцето, което надничаше през клоните на дърветата над нас. — Храна сега?
— Скоро — отвърнах аз, но имаше един въпрос, който ме тормозеше. — Темпи, защо си
правите целия този труд? Усмивката е лесно нещо. Защо ви е да се усмихвате с ръцете си?
— С ръце също лесно. По-добре. Повече… — Той направи леко видоизменен вариант на
жеста с изтупването на ризата, който беше използвал преди малко.
Може би сега не беше отвращение, а раздразнение?
— Каква е думата за хората, които живее заедно. Пътища. Правилни неща. — Темпи
прокара палец по ключицата си. Може би имаше предвид смущение? — Каква е дума за
добър живот заедно? Никой не сере в кладенец.
— Цивилизация? — засмях се аз.
Той кимна и разпери пръсти в израз на веселие.
— Да — потвърди той. — Говорене с ръце е цивилизация.
— Но усмивката е нещо естествено — възпротивих се аз. — Всеки се усмихва.
— Естествено не е цивилизация — възрази Темпи. — Готвено месо — цивилизация.
Измие смрад — цивилизация.
— Значи в Адемре винаги се усмихвате с ръцете? — Искаше ми се да знаех жеста за
смайване.
— Не. Усмихване с лице добро за семейството. Добро с някой приятел.
— Защо само семейството?
Темпи повтори отново жеста си с палеца върху ключицата.
— Когато правиш това — той притисна длан върху лицето си и издуха въздух в нея,
издавайки силен пърдящ звук, — това също естествено, но не правиш близо до други.
Невъзпитано. Със семейство… — той сви рамене в израз на веселие — … цивилизация не
важна. Със семейство по-естествен.
— Ами смехът? — попитах аз. — Виждал съм те да се смееш. — Издадох звуците „ха-ха-
ха“, за да разбере за какво става дума.
— Смехът е — сви рамене той.
Изчаках за момент, но той, изглежда, нямаше намерение да продължи.
— Защо не се смееш с ръце? — опитах отново аз.
Темпи поклати глава.
— Не. Смехът е различен. — Той пристъпи по-близо и ме потупа с два пръста по гърдите
там, където беше сърцето. — Усмивка? — Прокара пръст по лявата ми ръка. — Гневен? —
Отново потупа сърцето ми.
После направи уплашена и объркана физиономия, а накрая издаде напред уста и придоби
смешно нацупен вид. Всеки път ме потупваше по гърдите.
— Но смях? — Той притисна длан към стомаха ми. — Смях живее тук. — Прокара
показалец нагоре до устата ми и разтвори пръстите си. — Да потискаш смях не е хубаво. Не
е здравословно.
— Също и плача? — попитах аз и плъзнах пръст по бузата си, проследявайки
въображаема сълза.
— Също и плач. — Темпи сложи ръка върху корема си, след което каза: — Ха, ха, ха. —
Притисна ръката си по-силно, за да ми покаже движението на стомаха си. — Хъ, хъ, хъ. —
Избухна в пресилени ридания и отново притисна стомаха си. — Същото място. Не
здравословно да потискаш.
Кимнах бавно, опитвайки се да си представя как ли се чувства адемецът, като постоянно
трябва да търпи хора, които са твърде невъзпитани, за да пазят израженията на лицата си за
самите себе си. Хора, чиито ръце постоянно правят безсмислени жестове.
