Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
За момент и двамата останахме неподвижни. Нямаше смисъл да го питам дали е тук заради мен. Моята врата беше единствената на разстояние шест метра и в двете посоки. Срещнах погледа му.
— Ти кой си?
— Джейс, сър.
Поне все още ме наричаше „сър“. И това беше нещо.
— И си тук, защото…?
— Трябва да ви придружавам, ако напуснете покоите си, сър.
— Разбирам. — Влязох обратно в стаите си и затворих вратата след себе си.
Дали беше получил заповедта от Алверон или от Стейпс? Всъщност това нямаше особено значение.
Излязох през прозореца, шмугнах се в градината, прескочих малкото поточе, минах зад живия плет и се изкачих по една декоративна каменна стена. Цветът на тъмночервения ми плащ не беше особено подходящ за промъкване в градината, но вършеше доста добра работа на фона на червеното на керемидите.
След това отидох до покрива на конюшните, минах през една плевня и излязох през задната врата на изоставен хамбар. Оттам трябваше само да прескоча оградата и вече бях извън имението на маера. Проста работа.
Обиколих дванайсет странноприемници на улица „Тинери“, докато намеря онази, в която бе отседнала Дена. Тя не беше там, затова продължих да вървя по улицата, като си държах очите отворени и се надявах на късмета си.
Един час по-късно я забелязах. Стоеше в края на тълпа от хора и наблюдаваше, ако искате вярвайте, „Три пенита за едно желание“.
Кожата й беше по-тъмна от последния път, когато я бях видял в Университета — беше добила тен от пътуванията. Носеше рокля с висока яка по местната мода. Тъмната й коса падаше в тежък сноп върху гърба, с изключение на една тънка плитка, която висеше близо до лицето й.
Улових погледа й точно когато Мъртвокоприв изкрещя първата си реплика в пиесата:
P>
Имам лек за всяка ваша болежка!
Моите стоки нямат никаква грешка!
Отвари добри за дребни пари!
Така че ако сърцето ви боли
или искате любовта си тя да ви дари,
елате направо на мойта сергия,
за да си вземете някоя чудесия!
P$
Дена се усмихна, като ме видя. Можехме да останем да гледаме пиесата, но аз вече знаех какъв е краят й.
* * *
Часове по-късно двамата ядяхме сладко винтишко грозде в сянката на Стръмнината. Някой трудолюбив каменоделец беше издълбал в белия камък на скалата плитка ниша с гладки пейки. Беше приятно местенце, което бяхме открили, докато се разхождахме безцелно из града. Бяхме сами и аз се чувствах най-щастливият мъж на света.
Единственото, за което съжалявах, бе, че пръстенът й не е у мен. Това щеше да е идеалният неочакван подарък, много подходящ за нашата неочаквана среща. Още по-лошото бе, че дори не можех да кажа на Дена за него. Ако го направех, щях да съм принуден да призная, че съм го заложил като гаранция за заема си от Деви.
— Изглежда се справяш доста добре — отбеляза Дена, като попипа с пръсти края на тъмночервения ми плащ. — Да не би да си се отказал от живота, посветен на книгите?
— Взех си ваканция — отвърнах уклончиво аз. — Точно сега помагам на маер Алверон за едно-две неща.
Очите й се разтвориха широко и тя ме подкани:
— Разкажи ми.
Извърнах поглед с неудобство.
— Страхувам се, че не мога. Въпросът е деликатен, нали разбираш. — Прокашлях се и се опитах да сменя темата. — А ти? Изглежда, че и ти се справяш доста добре.
Докоснах с два пръста бродерията, която украсяваше високата яка на роклята й.
— Е, не общувам със самия маер — подкачи ме тя и направи театрално почтителен жест към мен. — Но както споменах в писмата си, аз…
— Писма ли? — прекъснах я. — Значи си ми изпратила повече от едно?
Дена кимна.
— Откакто отпътувах, ти изпратих три — каза тя. — Готвех се да започна четвъртото, но ти ми спести усилията.
— Получих само едно — оплаках се аз.
Тя сви рамене.
— Така или иначе сега ще ти го кажа лично. — Направи драматична пауза. — Най-сетне получих официално покровителство.
— Така ли? — възхитено възкликнах аз. — Дена, това е чудесна новина!
Тя се усмихна гордо. Зъбите й бяха много бели на фона на лешниковия тен на потъмнялото й от пътуванията лице. Устните й както винаги бяха червени без помощта на каквото и да е червило.
— Той благородник от двора тук, в Северин, ли е? — попитах аз. — Как се казва?
Веселостта на Дена помръкна и тя ме погледна сериозно, макар около ъгълчетата на устните й все още да играеше смутена усмивка.
— Знаеш, че не мога да ти кажа това — укори ме тя. — Знаеш колко държи на тайната си той.
Вълнението ми угасна, заменено от неприятно чувство на хлад.
— О, не, Дена. Нали не е същият мъж от преди? Този, който те изпрати да свириш на сватбата в Требон?
— Разбира се, че е той. — Тя изглеждаше смутена. — Не мога да ти кажа истинското му име. Как го беше нарекъл преди? Господарят Бряст?
— Господарят Ясен — отговорих аз и когато произнесох думите, се почувствах така, сякаш устата ми е пълна с пепел. — Поне _ти_ знаеш ли истинското му име? Каза ли ти го, преди да подпишете договор?
— Предполагам, че знам истинското му име — сви рамене тя и прокара ръка през косата си.
Когато пръстите й докоснаха плитката, тя сякаш се изненада, че я намира там, и бързо започна да я разплита, приглаждайки косата си.
— Дори и да не го знам, какво значение има? Всеки има тайни, Квоте. Неговите тайни не ме интересуват, стига да е почтен с мен. Той е много щедър.
— Той е не само потаен, Дена — възмутих се аз. — От начина, по който ми го описа, бих казал, че или е параноик, или е забъркан в опасни дела.
— Не знам защо си толкова озлобен срещу него.
Не можех да повярвам, че каза това.
— Дена, той те е пребил до безсъзнание.
Тя замръзна неподвижно.
— Не. — Ръката й докосна избледняващия белег върху бузата й. — Не, не е правил такова нещо. Нали ти обясних — паднах, докато яздех. Глупавият кон не различи пръчка от змия.
— Говоря за миналата есен в Требон — поклатих глава аз.
Ръката на Дена се отпусна в скута й и тя несъзнателно започни да мърда пръсти, опитвайки се да си играе с несъществуващ пръстен. Погледна ме с безизразна физиономия.
— Как разбра за това?
— Ти самата ми каза. Онази нощ, докато бяхме на хълма и чакахме дракуса да дойде.
— Аз… Аз не си спомням да съм казвала нещо такова. — Тя сведе поглед и примигна.
— По онова време беше малко замаяна — меко рекох аз. — Но го направи. Разказа ми всичко за случилото се. Дена, не трябва да оставаш с човек като него. Всеки, който би могъл да ти стори това…
— Той го направи за мое собствено добро — прекъсна ме тя, а в очите й проблесна гняв. — Казах ли ти го? Стоях там без нито една драскотина, а всички останали на сватбата бяха мъртви. Знаеш как е в малките градове. Дори след като ме намериха в безсъзнание, те мислеха, че имам нещо общо с това. Спомняш ли си?
— Не го вярвам. — Сведох глава и я разтърсих като вол, раздразнен от хомота си. — Трябва да е имало и друг изход от това положение. Аз щях да намеря друг начин.
— Е, предполагам, че не всички можем да сме толкова умни като теб — сопна се тя.
— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!
— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…
— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.
Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.
— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.
Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.
— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…
Реших, че е по-добре да не говоря повече за това, за да не рискувам да я отблъсна. Знаех какво се случва, когато мъжете я притискат твърде много.
— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?
Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.
— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.
— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.
Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.
