Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Точно в този момент откъм гардеробната на Алверон нахълта Стейпс. Когато ни видя, на обичайно спокойното му лице се мярна изненада, примесена с паника. Той бързо се съвзе.
— Моля господарите за извинение — каза той и побърза да се върне там, откъдето бе дошъл.
— Стейпс — повика го маерът, преди да успее да излезе. — Ела тук!
Прислужникът тихомълком влезе отново в стаята. Нервно започна да чупи пръсти. Изражението на лицето му беше виновно като на човек, хванат да върши нещо непочтено.
— Стейпс, какво държиш? — Гласът на господаря му беше суров.
Когато погледнах по-внимателно, видях, че прислужникът не чупеше пръсти, а стискаше нещо.
— Нищо…
— Стейпс! — изрева Алверон. — Как _се осмеляваш_ да ме лъжеш! Покажи ми веднага!
Пълният прислужник сковано разтвори ръцете си. Върху дланта му лежеше безжизнена малка, искряща като скъпоценен камък птица. Лицето на Стейпс загуби всякакъв цвят.
Едва ли някога в историята на света смъртта на нещо толкова прелестно бе донасяла такова облекчение и радост. От няколко дни бях убеден в предателството на Стейпс и ето че сега пред мен бе безспорното доказателство за това.
Въпреки това си замълчах. Маерът трябваше да види птицата със собствените си очи.
— Какво значи това? — бавно попита той.
— Не е добре да мислите за такива неща, сър — бързо отвърна прислужникът. — А още по-малко да мислите за тях постоянно. Просто ще ви донеса друга. Тя ще пее също толкова сладко.
Настъпи продължително мълчание. Виждах как Алверон се мъчи да сдържи яростта си, която преди малко щеше да отприщи срещу мен. Мълчанието се проточи.
— Стейпс — бавно подхванах аз, — колко птици си подменил през последните няколко дни?
Прислужникът се обърна към мен с възмутено изражение.
Преди да успее да каже нещо, маерът се намеси.
— Отговори му, Стейпс. — Гласът му звучеше почти сподавено. — Имаше ли и други освен тази?
Мъжът хвърли изпълнен с покруса поглед на господаря си.
— О, Ранд, не исках да ви безпокоя. Тогава се чувствахте толкова зле. След това поискахте птиците и прекарахте онази ужасна нощ. На следващия ден една от тях умря.
Той гледаше мъничката птичка в ръката си и думите му започнаха да се нижат една след друга все по-бързо, докато накрая почти не се разбираха. Държеше се толкова непохватно, че не можеше да не е искрен.
— Не исках да пълня главата ви с приказки за смърт. Затова извадих мъртвата бързолетка и я замених с нова. След това започнахте да се възстановявате, а те умираха по четири-пет на ден. Всеки път, когато проверявах, на дъното на кафеза лежеше птица като малко откъснато цвете. Но вие се чувствахте толкова добре и аз не исках да ви споменавам за това. — Стейпс покри мъртвото тяло на бързопийката с ръка. — Изглеждаше така, сякаш те дават своите малки души, за да можете вие да оздравеете.
Нещо в прислужника внезапно се пречупи и той заплака. Риданията му бяха дълбоки и отчаяни като рева на честен човек, който дълго е наблюдавал уплашено и безпомощно бавната смърт на обичан приятел.
Алверон дълго стоя неподвижен и зашеметен и целият му гняв постепенно го напусна. След това се приближи и сложи нежно ръце върху раменете на мъжа.
— О, Стейпс — меко каза той. — Донякъде те наистина са го правели. Не си сторил нищо, за което да бъдеш упрекван.
Тихо напуснах стаята и се захванах да махам поилките от позлатената клетка.
* * *
Един час по-късно тримата вечеряхме мълчаливо в стаите на маера. Двамата с него разказахме на Стейпс какво се е случвало през последните няколко дни. Прислужникът бе почти зашеметен от оздравяването на господаря си, както и от новината, че здравето му ще продължи да се подобрява.
Що се касае до мен самия — след като няколко дни бях търпял недоволството на Алверон, сега се чувствах облекчен, че изведнъж отново съм спечелил благоразположението му. Въпреки това бях разтърсен от мисълта колко близо се бях оказал до пълната катастрофа.
Бях откровен с маера за погрешните си подозрения спрямо Стейпс и предложих на прислужника своите искрени извинения. Той на свой ред призна за съмненията, които е имал към мен. Накрая двамата си стиснахме ръцете и мнението ни един за друг стана далеч по-добро.
Докато разговаряхме и дояждахме вечерята, Стейпс вирна глава, извини се и бързо излезе.
— Външната врата — обясни Алверон. — Слухът му е като на куче. Направо е свръхестествен.
Прислужникът отвори вратата и въведе високия мъж с бръсната глава, който разглеждаше с маера картите в деня на моето пристигане. Командир Дагон.
Докато гостът пристъпваше в стаята, погледът му обходи четирите й ъгъла, прозореца, другата врата, спря се за кратко върху мен и сетне се насочи към Алверон. Когато ме погледна, всички дълбоки и диви инстинкти, помогнали ми да оцелея по улиците на Тарбеан, ми закрещяха да бягам, да се скрия, да направя всичко, само и само да съм далеч от този мъж.
— А, Дагон! — весело го поздрави маерът. — Добре ли се чувстваш в този прекрасен ден?
— Да, ваша милост. — Той стоеше нащрек, без да поглежда господаря си в очите.
— Ще бъдеш ли така добър да арестуваш Каудикус по обвинение в измяна?
Последва кратка пауза, преди да дойде отговорът:
— Да, ваша милост.
— Осем човека би трябвало да са ти достатъчни, стига да не са такива, които си губят акъла в сложна ситуация.
— Да, ваша милост. — Започнах да усещам неуловимите разлики в отговорите на Дагон.
— Искам го жив — каза Алверон така, сякаш отговаряше на незададен въпрос, — но не е необходимо да си мек с него.
— Да, ваша милост — отвърна Дагон и се приготви да си върви.
— Ваша милост — побързах да се намеся аз, — ако той наистина е арканист, трябва да вземете някои предпазни мерки.
Още докато изричах думата „трябва“, съжалих, че съм я казал. Звучеше твърде нахално. Трябваше да кажа _„може би ще пожелаете да обмислите дали да не вземете някои предпазни мерки“_.
Алверон, изглежда, не обърна внимание на гафа ми.
— Да, разбира се. За да хванеш крадец, ти трябва друг крадец. Дагон, преди да го свалиш долу, окови ръцете и краката му в здрава желязна верига. И се постарай желязото да е чисто. Запуши му устата и му превържи очите… — Той се замисли за кратко, потупвайки устните си с пръст. — И му отрежи палците.
— Да, ваша милост.
— Мислиш ли, че това ще е достатъчно? — погледна ме Алверон.
Преборих се с внезапен пристъп на гадене и се насилих да стисна ръце в скута си. Не знаех кое ми се струва по-обезпокоително — веселият тон, с който маерът издаваше заповедите си, или равният и безизразен глас, с който Дагон ги приемаше. Човек трябваше да внимава много с истински арканист, но мисълта, че ще осакатят ръцете му, ми се стори по-ужасяваща от това направо да го убият.
Командирът си тръгна и след като вратата се затвори след него, Стейпс потрепери.
— За бога, Ранд! Той е като струйка ледена вода, която се стича по гърба ми. Иска ми се да се беше отървал от него.
— За да може някой друг да го вземе на служба? — засмя се маерът. — Не, Стейпс. Искам го тук, при себе си — моето бясно куче, вързано на къса каишка.
Прислужникът се намръщи. Но преди да успее да добави нещо, очите му бяха привлечени от нещо във всекидневната.
— О, още една.
Той отиде до клетката и се върна с поредната мъртва бързолетка, като държеше нежно крехкото й телце, докато я изнасяше от стаята.
— Знам, че е трябвало да изпробвате лекарството върху нещо — разнесе се гласът му от съседното помещение. — Но е малко жестоко да го направите с бедните, малки калантис.
— Какво каза? — попитах аз.
— Нашият Стейпс е старомоден — обясни с усмивка Алверон. — Освен това е по-образован, отколкото показва. Калантис е името на птиците на елд винтик.
— Мога да се закълна, че съм чувал тази дума и по друг повод.
— Това е и фамилното име на кралския род на Винтас — смъмри ме маерът. — За човек, който знае толкова много, си учудващо невеж по някои въпроси.
Прислужникът проточи врат, за да погледне отново към кафеза.
— Знам, че е трябвало да го направите — каза той. — Но защо не използвахте мишки или противното малко куче на контеса Де Фере?
Преди да успея да отговоря, на външната врата се чу тропане и един от гвардейците нахлу в стаята, преди Стейпс да успее да се изправи на крака.
— Ваша милост — задъхано поздрави мъжът, преди да скочи към единствения прозорец на стаята и да затвори кепенците.
След това той изтича във всекидневната и направи същото и с прозореца там. Последваха още подобни звуци от задните стаи, в които никога не бях влизал. Чу се и слаб звук от местене на мебели.
Стейпс изглеждаше смутен и понечи да се изправи, но маерът поклати глава и му махна да седне.
— Лейтенант? — извика той с леко раздразнение в гласа.
— Моля за извинението ви, ваша милост — рече гвардеецът, като влезе в стаята задъхан. — Такива са заповедите на Дагон. Трябваше незабавно да подсигуря покоите ви.
