Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
— Благодаря ви за любезността — рекох аз.
— А днес ще отнесете ли пак на маера неговото лекарство? — попита той.
Кимнах и гордо се изпъчих.
Докато кимах, се замаях от движението на главата ми. Едва тогава осъзнах какъв е проблемът — бях изпил цяла чаша от чая на Алверон. В него нямаше много лауданум. Или по-точно — не много, ако изпитваш болка и трябва бавно да отвикнеш от пристрастяване към офалума.
Ала количеството лауданум беше доста голямо за някой като мен. Почувствах как въздействието му бавно пропълзява в тялото ми като някаква топла отпадналост, която се просмуква в костите ми. Сякаш всичко се движеше малко по-бавно от обичайното.
— Днес маерът изглеждаше нетърпелив за лекарството си — обясних аз, като се стараех да говоря ясно. — Опасявам се, че нямам достатъчно време да си бъбрим.
Изобщо не бях в състояние дори и за кратко да се преструвам на глупав благородник.
Каудикус кимна сериозно и отиде при работната си маса. Последвах го, както всеки път, с най-искреното си изражение на любопитство, изписано върху лицето ми.
С половин око го наблюдавах как смесва лекарството. Мозъкът ми беше объркан от лауданума и мислите ми или по-точно онова, което бе останало от тях, бяха съсредоточени върху други неща. Алверон почти не разговаряше с мен. Стейпс не ми се доверяваше от самото начало, а бързолетките бяха все така жизнени. Най-лошото от всичко бе, че бях затворен в стаите си, докато Дена ме чакаше на улица „Тинери“ и несъмнено се чудеше защо не съм отишъл да я посетя.
Вдигнах поглед, внезапно осъзнал, че Каудикус ми е задал въпрос.
— Моля за вашето извинение? — попитах.
— Бихте ли ми подали киселината? — повтори Каудикус, докато приключваше с отмерването на порция листа, които трябваше да счука в хаванчето.
Вдигнах стъклената гарафа и се готвех да му я подам, когато си спомних, че съм невеж благороднически син. Не бих могъл да различа солта от сярата. Дори не би трябвало да знам какво е киселина.
Не се изчервих, нито се запънах. Не се потях и не пелтечех. Роден съм като член на Едема Рух и дори упоен и объркан, пак съм актьор до мозъка на костите си. Срещнах погледа му и попитах.
— Това е, нали? След това е прозрачното шише.
Каудикус ме изгледа продължително и замислено.
Отвърнах му с ослепителна усмивка.
— Имам око за подробностите — самодоволно продължих аз. — Наблюдавах ви два пъти как го правите. Обзалагам се, че ако искам, и сам мога да смеся лекарството на маера.
Вложих в гласа си цялата невежа самоувереност, на която бях способен. Това е истинската отличителна черта на благородника. Непоклатимата вяра, че нищо не може да му се опре — щавенето на кожа, подковаването на кон, правенето на грънци или орането на нива, — той може да прави всичко това, стига наистина да го иска.
Арканистът ме погледна по-продължително, след което започна да отмерва от киселината.
— Осмелявам се да твърдя, че бихте могли, млади господине.
Три минути по-късно вървях по коридора с топлото шишенце лекарство в потната си длан. Почти нямаше значение дали съм успял да го заблудя или не. Важното бе, че по някаква причина Каудикус ме подозираше.
Очите на Стейпс се забиха като кинжали в гърба ми, след като ме пусна да вляза в покоите на господаря си. А Алверон не ми обърна внимание, когато налях новата доза от отровата в поилките на бързолетките. Красивите създания бръмчаха в кафеза си с вбесяваща енергия.
Поех по дългия път към стаите си, като се опитвах да придобия по-добра престава за плана на имението на маера. Вече бях начертал мислено пътя си за бягство, но подозренията на Каудикус ме окуражиха да доогледам нещата. Ако утре бързолетките не започнеха да умират, вероятно щеше да е в мой интерес да изчезна от Северин възможно най-бързо и най-тихо.
* * *
Късно тази вечер, когато вече бях донякъде сигурен, че маерът няма да ме повика, се измъкнах през прозореца на стаята си и подхванах цялостно проучване на градините. Толкова късно през нощта нямаше пазачи, но се наложи да избегна пет-шест двойки, излезли на разходки на лунна светлина. Още две двойки седяха, потънали в романтичен разговор — едната в тихо ъгълче, а другата в лятна беседка. Едва не налетях на тях, докато минавах напряко през живия плет. Те нито се разхождаха, нито разговаряха, но онова, с което бяха заети, без съмнение беше романтично. Не ме забелязаха.
Накрая успях да се кача на покрива. Оттам видях земята, заобикаляща имението. Разбира се, за западния край и дума не можеше да става, защото опираше в ръба на Стръмнината, но знаех, че трябва да има и други възможности за бягство.
Докато изследвах южния край на имението, забелязах в една от кулите да блести ярка светлина. Което беше по-важното, тя имаше характерния червеникав оттенък на симпатичните лампи. Каудикус още беше буден.
Отидох до там и рискувах да надникна в кулата. Арканистът не просто работеше до късно. Той разговаряше с някого. Проточих врат, но не успях да зърна с кого. Още по-лошото бе, че прозорецът бе затворен плътно и не можех да чуя каквото и да било.
Готвех се да се преместя на друг прозорец, когато Каудикус се изправи и тръгна към вратата. Другият човек се появи и дори от този ъгъл успях да разпозная пълната фигура на Стейпс.
Прислужникът очевидно бе развълнуван от нещо. Той енергично махна с ръка, а лицето му беше убийствено сериозно. Каудикус кимна няколко пъти в съгласие, преди да отвори вратата и да пусне Стейпс да си върви.
Забелязах, че когато си тръгна, той не носеше нищо със себе си. Явно не се беше отбил за лекарството, нито пък да вземе назаем някоя книга. Беше дошъл посред нощ, за да проведе личен разговор с мъжа, който се опитваше да убие маера.
> 64.
> Полет
C>
Макар че нито един род не може да се похвали с мирно минало, семейство Лаклес се е сблъскало с особено много нещастия, в това число убийство, нашествие, селски бунт и кражба. По-голямо впечатление обаче правят нещастията, дошли отвътре — как би могъл да процъфтява един род, когато най-старият наследник е забравил родовия си дълг? Не е учудващо, че техните зложелатели ги наричали „Лъклес“*.
[* Без късмет, от англ. „luckless“. — Бел.прев.]
Изглежда, доказателството за силата на тяхната кръв е фактът, че са оцелели толкова дълго. Всъщност ако Калуптена не е била опожарена, може би щяхме да притежаваме записи, които проследяват рода достатъчно далеч назад в миналото, за да бъдат те съперници на кралския род на Модег в древността…
C$
Захвърлих книгата върху масата по начин, който би накарал магистър Лорен да плюе кръв. Ако Алверон смяташе, че подобна информация е достатъчна, за да ухажва жена, то той се нуждаеше от моята помощ много повече, отколкото предполагаше.
Но както стояха нещата понастоящем, се съмнявах, че маерът би поискал помощта ми за каквото и да било — още по-малко пък за нещо толкова деликатно като ухажването на дама. Предишния ден изобщо не ме беше викал в покоите си.
Явно бях загубил благоразположението му и усещах, че Стейпс има пръст в това. Като се има предвид онова, което бях видял в кулата на Каудикус преди две нощи, беше очевидно, че прислужникът участва в заговора за отравянето на Алверон.
Макар това да означаваше, че трябва да прекарам целия ден затворен в стаите си, аз не помръдвах от мястото си. Много добре разбирах, че не бива да рискувам да влоша вече и бездруго доста ниското мнение на маера за мен, като отида при него, без да ме е повикал.
Един час преди обяд виконт Гуермен се отби в стаята ми с няколко страници клюки, написани на ръка. Носеше със себе си и тесте карти, очевидно с намерение да последва примера на Бредон. Предложи ми да ме научи как се играе тръш. И тъй като още бях начинаещ, се съгласи да играе за оскъдния залог от един сребърен бит на ръка.
Направи грешката да ме остави да раздавам и си тръгна леко разсърден, след като спечелих осемнайсет поредни ръце. Предполагам, че трябваше да съм по-коварен. Можех да го накарам да налапа въдицата като риба и да му взема половината имение, но не бях в настроение за това. Мислите в главата ми не бяха приятни и предпочитах да остана насаме с тях.
* * *
Един час след обяда реших, че вече не ме интересува дали ще спечеля благоволението на маера. Ако той искаше да се доверява на вероломния си прислужник, това си беше негова работа. Реших, че няма да прекарам и минута повече, като седя в стаята си, бездействам и чакам до вратата като бито куче.
Наметнах плаща си, грабнах калъфа с лютнята и си наумих да се разходя до улица „Тинери“. Ако Алверон се нуждаеше от мен, докато ме нямаше, можеше преспокойно да ми остави бележка.
Вече бях преминал половината коридор, когато видях пазача, застанал мирно пред вратата ми. Беше един от личните стражи на маера, облечен в сапфирено синьо и слонова кост.
За момент и двамата останахме неподвижни. Нямаше смисъл да го питам дали е тук заради мен. Моята врата беше единствената на разстояние шест метра и в двете посоки. Срещнах погледа му.
