Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
- Така е, скъпа - отвърна Маги и прегърна Лори. - Работя в детска онкология, наистина знам. Толкова съжалявам.
Лори остана в обятията й още малко, после отстъпи назад и извади от дамската си чанта пакет носни кърпички. След това продължи разказа си:
- Както и да е, мисля, че Тони започна да обвинява себе си за смъртта му, колкото и глупаво да звучи това сега.
После обвини мен. Гейбриъл се роди с твърде ниско тегло, което лекарите смятат, че понякога е предпоставка за развиването на тази болест. Тони реши, че вината за ниското му тегло поради някаква причина беше моя. След това започна да обвинява лекарите и, разбира се, Бог. Известно време и аз обвинявах Бог. Но установих, че когато човек започне да вини Бог за злото, не остава никой, на който да се доверява, а аз не можех да живея по този начин.
- Да - кимна Маги с разбиране. - И аз открих същото за себе си. Не можеш да се довериш на някого, който не си убеден, че те обича.
- После… - Лори въздъхна дълбоко. - С Тони преживяхме ужасен развод, всъщност два, но въпреки всичко все още си спомням мъжа, в когото се влюбих за първи път. Затова с Анджела се качихме на първия полет, когато научихме за инцидента.
- Анджела?
- Да, последният разговор с баща й беше всъщност ожесточена кавга и тя му каза, че й се ще да е мъртъв. Разговаряха по телефона по време на едно от пътуванията му на изток, малко преди да изпадне в кома. Сега тя е в чакалнята. Когато се качихме тук, реши, че още не е готова да го види. Сигурно ще й трябва малко време.
- Толкова съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя за вас, просто ми кажете - каза Маги и се обърна към Джейк, който до този момент мълчаливо бе слушал с твърдото изражение на корав, обрулен от живота човек, който носи нежно сърце. - Джейк, имаш телефонния ми номер, нали?
- Не, но бих искал да го имам. - Двамата набързо си размениха номерата. - В момента живея в рехабилитацио-нен център, докато стъпя на краката си. Там съм от няколко месеца, но вече имам стабилна работа и се надявам съвсем скоро да се изнеса в собствено жилище. Лори ми купи телефон, за да е по-лесна връзката с мен.
- Благодаря ти, Джейк. Не зная много за взаимоотношенията ти с брат ти, но все пак знам достатъчно, за да съм наясно, че го е грижа за теб.
Той се усмихна широко.
- Благодаря ти за тези думи, Маги. Те означават много за мен. Тони беше победителят, а аз неудачникът и за дълго време между нас беше зейнала огромна бездна. Много труд положих, за да се върна към нормалния живот, и ми се искаше… - Сълзите, които до този момент бе възпирал, сега бликнаха от очите му. - Просто ми се искаше да знае колко усилия положих. Мисля, че можеше да се почувства горд с мен. - Той бързо изтри очи и се усмихна. - Извинявай. Напоследък често ми се случва. Приемам го като признак за излекуване.
Маги отново го прегърна. Усети слаба миризма на никотин и евтин одеколон, но това нямаше значение. Този човек беше стойностен.
- Маги? Трябва да те питам нещо. Знаеш ли дали Тони е подписал декларация за отказ от реанимация? Лекарите ни казаха, че няма такава в регистъра, затова се питахме дали не е останала в офиса му или някъде другаде.
- Не знам за съществуването на такава декларация -отговори Маги, а после бързо добави: - Но мога бързо да разбера. Възможно е също да има пълномощно някъде. Ще видя какво мога да науча и ще ви кажа, става ли?
- Ще бъде добре. Лекарите ни казаха, че изгледите не били благоприятни.
- Е, вие двамата идете да го видите. Всички ще продължим да се молим за чудо, докато се вземе решение.
Джейк и Лори й благодариха и се запътиха към стаята на Тони.
- Имаш ли нещо да ми кажеш? - попита Маги през зъби.
- Не, нямам. - Гласът на Тони прозвуча подрезгавял и Маги не каза нищо повече.
Излязоха от отделението и влязоха в чакалнята. Маги се спря и огледа хората вътре, които или разговаряха един с друг, или четяха списания.
- Това е тя - каза Тони, все още много унил. - Красивата чернокоса жена, която седи в ъгъла и пише съобщение на телефона си. Мислех си да опитам да оправя нещата между нас, но по онова време почти не изтрезнявах. Не знам какво да…. - Гласът му изтъня. - …й кажа. Вече не знам какво да кажа на когото и да било.
- Тогава, Тони, просто слушай.
Маги тръгна към младата жена, чиито очи бяха силно зачервени, но това никак не накърняваше красотата й. Когато Маги застана пред нея, тя вдигна поглед и наклони глава на една страна:
-Да?
- Здравейте, казвам се Маги Сондърс и работя като медицинска сестра в детската болница „Дорнбехър“. Вие сте Анджела Спенсър, нали?
Младата жена кимна.
- Аз, госпожице Спенсър, не само работя тук, но и познавам баща ви лично.
- Наистина ли? - Анджела се поизправи в стола и пусна телефона в дамската си чанта. - Откъде се познавате с баща ми?
Маги не бе подготвена за този въпрос.
- Ами… запознахме се в църквата.
- Почакайте! - Анджела беше смаяна. - Запознали сте се с баща ми в църква? С баща ми? Сигурна ли сте, че говорим за един и същи човек?
- Да, баща ви е Антъни Спенсър, нали?
- Така е, но… - Тя бързо огледа Маги от главата до петите. - Не ми изглеждате негов тип.
Маги се засмя.
- Какво имате предвид? Че не съм слабичка, миниатюрна женица, която си знае мястото и не си отваря много устата, така ли?
Анджела се усмихна.
- Не, извинете, имах предвид… Е, хванахте ме.
Маги се изкиска и седна до Анджела.
- Знаете ли, с баща ви не сме „двойка“, а просто приятели, които се запознаха наскоро в църквата.
- Не мога да повярвам, че татко е стъпил в църква. Имаше някакъв неразрешен проблем с религиозните места.
- Може би тъкмо това е причината да се сближим. И аз имам подобен проблем. Не че църквите не дават на човек нещо много ценно, но понякога то остава далеч на заден план, заради всичките ритуали и церемонии.
- Знам какво имате предвид - отвърна Анджела.
- Госпожице Спенсър…
- Моля, наричайте ме Анджела - каза с усмивка младата жена.
- А ти мен Маги, радвам се да се запознаем. - Двете стиснаха ръцете си, сякаш официално се представяха една на друга. - И така, Анджела, разговарях с майка ти и тя ми каза, че ти и баща ти в момента сте скарани.
Анджела сведе поглед, опитвайки се да овладее емоциите си. После отново погледна Маги в очите.
- Да. Спомена ли ти какво му казах последния път, когато разговаряхме? Всъщност… какво му изкрещях. Че ми се щеше да е мъртъв. След няколко дни разбрах, че е в кома и може да умре, а сега не мога да му кажа, че съжалявам и…
Маги постави ръка на рамото на момичето и й подаде кърпичка, която Анджела взе с благодарност.
- Чуй ме, Анджела. Вината не е твоя. Вероятно няма нужда да го казвам, но исках да го чуеш произнесено на висок глас. Това просто се е случило, ние не можем да контролираме събитията, да избираме момента, в който да се случат. Все още можеш да му кажеш.
- Какво имаш предвид? - Анджела отново я погледна.
- Медицинска сестра съм и съм виждала много неща, включително знам за пациенти в кома, които са били способни да чуват разговорите около себе си. Все още можеш да му кажеш каквото искаш. Вярвам, че той ще те чуе.
- Наистина ли мислиш така? - В очите й проблесна искрица надежда.
- Да - отвърна Маги уверено, - и ако имаш нужда от някого до себе си там, дадох телефонния си номер на Джейк. Просто ми се обади и аз ще дойда, независимо дали е през деня или през нощта.
- Благодаря ти, Маги. - Сълзи потекоха от очите на Анджела. - Дори не те познавам, но съм толкова благодарна, че те срещнах. Имах нужда да чуя това, страхувах се, че…
Маги прегърна Анджела, а Тони се разрида вътре в нея с лице, притиснато към прозореца, през който можеше да вижда, ала не можеше да бъде видян, устремен към своята плачеща дъщеря, която беше толкова близо до него и все пак така далеч. Той ридаеше заради всичките свои загуби, заради всичките вреди, които бе причинил. Разкаянието го разкъсваше, но той бе готов за него.
- Прости ми! - произнесе Тони едва чуто и се изгуби.
НАОС13
Вкаменелите ни сърца се превръщат в туптяща плът тогава, когато научим къде ридае изгнаникът.
БРЕНЪН МАНИНГ
Тони се озова отново близо до малкото поселище край най-далечната стена, където съвсем наскоро бе провел своята голяма битка. Стоеше на мястото, където пътеката се разклоняваше в две посоки: наляво, към постройките, обитавани доскоро от неговите самозаблуди, и надясно, към четвъртитата сграда, която Самонадейко и Тиранчо му бяха казали, че е храм.
Чувстваше се изтощен, сякаш събитията и емоциите, които все още отекваха в него, бяха изцедили енергията му до последната капка. Думите „Прости ми“ като че ли все още пареха устните му и караха сърцето му да се свива. Самотата брулеше лицето му като зъл вятър. Лъжците може и да бяха лоша компания, но поне бяха някаква компания. Вероятно истинската промяна освобождаваше място в сърцето на човек и го правеше способен на неподправено общуване. В разкаянието и загубата, които чувстваше, все пак се долавяше и някакво очакване, за нещо голямо и съвсем близко.
