Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
над главите ни. Напомняше ми за голяма, празна катедрала, обвита в черно като сажди
кадифе.
— сиар налиас! — отсече Фелуриан.
Не разбрах думите, но тонът ѝ бе достатъчно красноречив, затова прекъснах
обвързването и мракът отново ни погълна. Миг по-късно Фелуриан скочи и ме събори на
земята, а гъвкавото ѝ голо тяло се притисна към моето. Това не беше чак толкова
изненадващо, но този път усещането не беше особено еротично, тъй като ударих тила си в
стърчащ корен.
По тази причина бях полузашеметен и почти сляп, когато земята под нас леко потрепери.
Нещо голямо и почти напълно тихо раздвижи въздуха над нас, малко встрани от мястото,
където лежахме.
Фелуриан продължаваше да лежи върху мен, обкрачила ме от двете страни, а тялото ѝ бе
напрегнато като струната на арфа. Мускулите на бедрата ѝ бяха изопнати и потрепваха.
Дългата ѝ коса се спускаше върху двама ни и ни покриваше като чаршаф от коприна.
Гърдите ѝ се притиснаха към моите, когато тя тихо и леко си пое дъх.
Ритъмът на бързо туптящото ѝ сърце се усещаше в цялото ѝ тяло и аз почувствах как
устата ѝ, която докосваше извивката на гърлото ми, започва да се движи. По-тихо и от шепот
Фелуриан изрече някаква нежна и меко звучаща дума. Усетих как докосва кожата ми и от
нея във въздуха се разнасят тихи вълни така, както хвърленият камък прави кръгове по
повърхността на езеро.
Над главите ни се чу звук от тихо движение, сякаш някой сгъваше огромно парче кадифе
около къс счупено стъкло. Като казвам това, осъзнавам, че то няма особен смисъл, но все
пак това е най-добрият начин, по който мога да опиша шума. Това беше тихият, едва
доловим звук на бавно движение. Не мога да ви кажа защо ме накара да помисля за нещо
ужасно и остро, но точно това ми мина през ума. Челото ми се обля в пот и се изпълних с
истински и неподправен ужас.
Фелуриан застина съвсем неподвижно като подплашена сърна или като котка, която се
готви да скочи. Тя тихо си пое дъх, сетне изрече втора дума. Горещият ѝ дъх докосна гърлото
ми и от звука на едва доловимата дума тялото ми започна да вибрира, все едно беше кожа на
барабан, който току-що е ударен силно.
Фелуриан съвсем леко завъртя глава, сякаш напрегнато се ослушваше. Движението ѝ
размърда стотиците копринени нишки на косата ѝ, разстлана върху цялата лява половина на
голото ми тяло, и кожата ми настръхна. Макар и обхванат от неописуем ужас, потреперих и
неволно изпъшках тихо.
Нещо се раздвижи във въздуха точно над нас.
Острите нокти на лявата ръка на Фелуриан се забиха в мускула на рамото ми. Тя
размърда бедрата си и бавно плъзна голото си тяло върху ми, докато лицето ѝ се изравни с
моето. Езикът ѝ докосна устните ми и без дори и за миг да се замисля, аз вдигнах глава, за да
отвърна на целувката ѝ.
Устните ѝ срещнаха моите и тя бавно и дълго си пое дъх, изсмуквайки въздуха от мен.
Усетих как главата ми започва да олеква. Без да отделя устни, Фелуриан силно издиша в мен
и изпълни дробовете ми. Дъхът ѝ беше беззвучен и мек. Имаше вкус на орлови нокти. Земята
под мен потрепери и след това всичко утихна. За един сякаш безкраен миг сърцето ми спря
да бие.
Въздухът над главите ни се изпълни с неуловимо напрежение.
Фелуриан отдръпна устните си от моите и сърцето ми заби отново, внезапно и силно.
Веднъж, два пъти, три пъти. Поех си дълбоко дъх разтреперан.
Едва тогава Фелуриан се успокои. Тя лежеше върху мен отпусната и мека, голото ѝ тяло
се носеше върху моето като вода. Сгуши глава в извивката на шията ми и въздъхна сладко и
доволно.
Моментът на отпуснатост и спокойствие отмина и тогава тя се разсмя. Тялото ѝ се
тресеше от необуздан и възхитен смях, сякаш си беше направила някаква великолепна шега.
Тя седна и страстно ме целуна по устата, след това леко ме ухапа по ухото, преди да стане от
мен и да ме изправи на крака.
Отворих уста. После я затворих, защото реших, че вероятно сега не е най-подходящото
време да задавам въпроси. Част от това да бъдеш умен е да си държиш устата затворена
когато трябва.
И така, продължихме в мрака. Накрая очите ми се приспособиха и можех да видя
звездите през клоните над главите ни. Те бяха по-ярки и подредени различно от онези в
небето на смъртните. Светлината им едва стигаше, за да различа земята и заобикалящите ни
дървета. Стройната фигура на Фелуриан беше като сребърна сянка в мрака.
Продължихме да вървим, а дърветата ставаха все по-високи и по-дебели и малко по
малко започваха да скриват звездната светлина. След това стана наистина тъмно. Фелуриан
не беше нищо повече от малко по-светло късче мрак пред мен. Тя спря да върви, преди
съвсем да я изгубя от поглед, и постави ръце около устата си във формата на фуния, сякаш се
канеше да извика нещо.
Свих се при мисълта за силния шум, който щеше да наруши топлата тишина на това
място. Но вместо вик не се чу нищо. Не, не съвсем нищо. Разнесе се ниско, бавно бръмчене.
Не толкова грубо и силно, колкото мъркането на котка. По-скоро напомняше звука, издаван
от падането на тежък сняг — приглушено свистене, което сякаш бе по-тихо, отколкото ако
нямаше никакъв звук.
Фелуриан го издаде няколко пъти. След това ме хвана за ръката и ме поведе по-навътре в
тъмнината, където повтори отново странния, почти недоловим звук. След като го направи
три пъти, мракът стана толкова плътен, че вече изобщо не различавах фигурата ѝ.
След последната пауза Фелуриан пристъпи по-близо до мен в тъмнината и притисна
тялото си до моето. Тя ме целуна дълго и старателно и аз очаквах тази целувка да се
превърне в нещо по-сериозно, когато тя се отдръпна и заговори в ухото ми.
— тихо — прошепна тя. — те идват.
В продължение на няколко минути напрягах зрението и слуха си, но без никаква полза.
След това в далечината видях да свети нещо. То бързо изчезна и аз си помислих, че мракът
си прави шега с очите ми. След това видях нов проблясък. После още два. Още десет.
Стотици бледи светлини се приближаваха към нас през дърветата, танцувайки. Те бяха
много слаби и сякаш фосфоресцираха.
Бях чувал и преди за „огъня на глупците“, но никога не го бях виждал. И тъй като се
намирахме във Фае, се съмнявах, че това е нещо обикновено. Замислих се за стотиците
приказни истории и се зачудих кои ли създания в тях са причината за тези слаби, лудешки
танцуващи светлини. Том-искрите? Уил о’уиспи? Денерлинги с фенери, пълни с трупна
светлина?
Те ни наобиколиха и ме стреснаха. Светлините бяха по-малки, отколкото мислех, и бяха
по-близо. Чух отново приглушения звук на падащ сняг — този път той беше навсякъде около
мен. Все още не можех да отгатна какви са тези неща, докато едно от тях не докосна ръката
ми леко като допир на перо. Бяха някакви нощни пеперуди. Пеперуди с луминесцентни
шарки по крилете.
Те блестяха с бледа, сребърна светлина, която беше твърде слаба, за да освети нещо около
тях. Но тъй като стотици от тях танцуваха между стволовете на дърветата, те успяваха да
разкрият силуетите на онова, което ни заобикаляше. Някои от тях осветяваха дърветата или
земята. Други кацнаха върху Фелуриан и макар че не виждах повече от десетина сантиметра
от бледата ѝ кожа, можех да използвам тяхната движеща се светлина, за да я следвам.
Вървяхме дълго. Фелуриан ме водеше между стволовете на древните дървета. Веднъж
вместо мъх почувствах под босите си крака мекото докосване на трева, сетне имаше мека
пръст, сякаш пресичахме наскоро изорано поле на фермер. Известно време следвахме виеща
се пътека от гладък павиран камък, която премина през арката на висок мост. През цялото
време нощните пеперуди ни съпровождаха и ни даваха поне някаква смътна представа за
околността.
Накрая Фелуриан спря. Мракът вече беше станал толкова гъст, че почти го чувствах като
топло одеяло, което ме обгръща. От звука на вятъра в дърветата и от движението на
пеперудите разбрах, че се намираме на открито.
Над главите ни нямаше звезди. Ако бяхме на поляна, то дърветата трябваше да са много
големи, за да могат клоните им да се срещат над главите ни. Но бе също толкова вероятно и
да сме дълбоко под земята. Или пък небето беше черно и празно в тази част от Фае. Мисълта
за това ми се стори странно обезпокоителна.
Тук недоловимото усещане за спяща будност беше по-силно. Ако останалата част от Фае
