Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Ректорът повдигна вежди с любопитство.
— Признавам, че тази конкретна етимология на думата не ми е известна — замислено отбеляза той. — Мисля, че с това ще е свързан моят следващ въпрос.
— Почакай — намеси се Хеме, — още не съм свършил.
— Напротив, свърши — отсече рязко и твърдо ректорът. — Ти си също толкова лош, колкото момчето Джесъм, и дори нямаш извинение за това. Показа, че не можеш да се държиш професионално, така че си затвори устата и се смятай за късметлия, ако не поискам официалното ти порицание.
Хеме побеля като платно от яд, но не каза нищо.
Ректорът се обърна и ме погледна.
— Магистърът по лингвистика — представи се официално той. — Ре'лар Квоте, каква е етимологията на думата „паляч“?
— Идва от чистките, предизвикани от император Алцион — отвърнах аз. — Той издал прокламация, заявяваща, че всякаква _„пътуваща паплач“_ може да бъде глобявана, затваряна или изпращана в каторга без съд. После думата била съкратена до „паляч“.
При тези думи ректорът повдигна вежди.
— Наистина ли е така? — учуди се.
Кимнах.
— Макар да предполагам, че има връзка и с палячовския вид на някои от трупите, които били толкова бедни, че дрехите им били окъсани и развлечени.
— Благодаря ти, ре'лар Квоте — официално кимна ректорът. — Седни, докато ние се съвещаваме.
> 10.
> Да бъдеш ценен
Таксата за обучение, която ми бе определена, беше девет таланта и пет йота. По-добре от десетте таланта, предсказани от Манет, но повече, отколкото носех в кесията си. Имах време до утре на обяд да уредя сметката си с касиера или щях да бъда принуден да пропусна цял семестър.
Отлагането на обучението ми не би било чак такава трагедия. Но само студентите имаха достъп до ресурсите на Университета като оборудването в лабораторията за изобретения. Това означаваше, че ако не можех да платя таксата си за обучение, щяха да ми забранят да работя в работилницата на Килвин — единствената работа, където можех да се надявам да спечеля достатъчно пари за таксата ми за обучение.
Спрях в Ателието и Джаксим се усмихна, когато се приближих към отворения прозорец.
— Току-що продадох твоите фенери — похвали се той. — Успяхме да им вземем малко повече пари, защото бяха последните.
Той запрелиства регистъра, докато откри правилната страница.
— Твоите шейсет процента възлизат на четири таланта и осем йота. Като се извадят материалите и детайлите, които си използвал… — Той прокара пръста си по страницата. — Остават два таланта, три йота и осем драба.
Джаксим остави бележка в регистъра и ми написа разписка. Внимателно я сгънах и я пъхнах в кесията си. Нямаше приятното тегло на монетите, но докара общата сума, с която разполагах, до повече от шест таланта. Толкова много пари и все пак не стигаха.
Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.
Внезапно ми мина една мисъл.
— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…
— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?
Поколебах се, защото не исках да лъжа.
— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.
Джаксим ме изгледа многозначително.
— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?
Кимнах утвърдително.
— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.
Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.
— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.
Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.
— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.
* * *
Премислих нещата, докато вървях към Имре, усещайки познатата тежест на лютнята върху рамото си.
Бях в затруднено положение, но то не беше чак толкова ужасно. Никой лихвар от сдружението нямаше да даде пари на сирак от рода Едема Рух без някаква допълнителна гаранция, но можех да взема на заем от Деви. Все пак предпочитах да не се стига дотам. Не само че лихвата при нея беше грабителска, но ме безпокоеше и какви услуги може да поиска от мен, ако някога просроча заема си. Съмнявах се, че щеше да е нещо дребно. Или лесно. Или пък напълно законно.
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато минавах по Каменния мост. Отбих се в една аптека и след това отидох в „Прошареният мъж“.
Когато отворих вратата, разбрах, че „Прошареният мъж“ е пансион. Нямаше обща стая, в която хората да се съберат, за да пийнат. Вместо това имаше малък, богато обзаведен салон с добре облечен портиер, който ме изгледа неодобрително, да не кажа, с откровено отвращение.
— Мога ли да ви помогна, млади господине? — попита той, щом влязох през вратата.
— Търся една млада дама — отвърнах аз. — Казва се Динаел.
— Ще отида да проверя дали е тук — кимна той.
— Не си прави труда — рекох аз и тръгнах към стълбите. — Тя ме очаква.
Мъжът ми препречи пътя.
— Страхувам се, че не е възможно — каза той, — но за мен ще е удоволствие да проверя дали дамата е тук.
Той протегна ръка и аз я погледнах неразбиращо.
— Вашата визитна картичка? — попита той. — Трябва да я представя на младата дама.
— Как можеш да й дадеш картичката ми, ако не си сигурен дали е тук? — поинтересувах се аз на свой ред.
Портиерът отново се усмихна. Усмивката му беше любезна, блага и толкова неприятна, че й обърнах специално внимание и тя се запечата в съзнанието ми. Такава усмивка е като произведение на изкуството. Като човек, израснал на сцената, можех да я оценя на няколко нива. В някои среди такава усмивка е като забиване на нож и аз самият можех да имам нужда от нея някой ден.
— А, дамата е _тук_ — призна портиерът, като натърти на последната дума, — но това не означава, че е тук за _вас_.
— Можеш да й кажеш, че я търси Квоте — по-скоро развеселено, отколкото обидено заявих аз. — Ще почакам.
Не се наложи да чакам дълго. Портиерът слезе по стълбите с раздразнено изражение, сякаш бе очаквал с нетърпение да ме изхвърли.
— Оттук — рече той.
Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.
Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.
Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.
Тя разговаряше с млад мъж, който беше… най-добрата дума, за която се сещам, е „красив“. Лицето му беше приятно, гладко обръснато, с големи тъмни очи.
Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.
Дена протегна ръце към мен.
— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.
— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.
— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?
— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.
— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.
