Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
— Ако работи в Рибарника, може да е леярска треска — отвърнах аз и тъй като Аруил продължаваше да ме гледа учудено, добавих: — Има всякакви видове отравяне с тежки метали, които могат да се получат в Рибарника. Рядко се случва, тъй като студентите са добре обучени, но всеки, който работи с горещ бронз, може да вдиша достатъчно изпарения, за да умре, ако не е внимателен.
Видях, че Килвин кимна в съгласие и бях доволен, задето не ми се налага да призная, че единствената причина, поради която знаех за това, бе, че аз самият имах леко отравяне преди около месец.
Аруил замислено промърмори „Хъмм“ и след това направи жест към другия край на масата.
— Магистърът по аритметика?
Брандеур седеше в левия край на масата.
— Ако предположим, че сарафът взема четири процента, колко пенита можеш да свалиш от един талант? — зададе въпроса си той, без да вдигне поглед от документите пред себе си.
— Какъв вид пенита, магистър Брандеур?
Той вдигна поглед и се намръщи.
— Все още сме във Федерацията, ако правилно си спомням.
Пресметнах числата наум в главата си, опирайки се на цифрите от книгите, които Брандеур беше оставил в Архива. Те не бяха истинските курсове за обмяна, които бихте получили от някой лихвар, а официалните курсове, използвани от правителствата и финансистите, за да имат обща основа, на която да се лъжат едни други.
— В железни пенита триста и петдесет — отвърнах аз и след това добавих: — Един и половина таланта.
Брандеур погледна надолу към листата си, преди още да съм спрял да говоря.
— Компасът ти показва злато на двеста и двайсет точки, платина на сто и дванайсет точки и кобалт на трийсет и две точки. Къде се намираш?
Въпросът ме обърка. Ориентирането с трилистен компас изискваше подробни карти и внимателна триангулация. Обикновено се практикуваше само от морските капитани и картографите и те използваха подробни карти, за да направят своите изчисления. Бях виждал трилистен компас само два пъти в живота си.
Този въпрос или беше посочен в някоя от книгите, заделени за изучаване от Брандеур, или беше нарочно зададен, за да ме затрудни. Като се имаше предвид, че Брандеур и Хеме бяха приятели, предположих, че е по-скоро второто.
Затворих очи, представих си картата на цивилизования свят и предположих:
— Тарбеан? Може би някъде в Ил? — Отворих очи. — Честно казано, нямам представа.
Брандеур си отбеляза нещо върху лист хартия.
— Магистърът на имената — каза той, без да вдига поглед.
Елодин ми отправи дяволита и многозначителна усмивка и аз внезапно изпитах страх, че може да разкрие участието ми в случилото се в стаите на Хеме по-рано тази сутрин.
Вместо това той драматично вдигна във въздуха три пръста.
— Имаш три пики и пет пики са били изиграни. — Той вдигна и останалите пръсти и ме изгледа сериозно. — Колко пики са това?
— Осем пики — отвърнах аз.
Останалите магистри леко се размърдаха върху столовете си. Аруил въздъхна. Килвин отпусна рамене. Хеме и Брандеур се спогледаха и вдигнаха очи към тавана. Видът на всички заедно издаваше многострадално отчаяние.
Елодин ги изгледа намръщено.
— Какво? — попита той и в гласа му се прокрадна твърда нотка. — _Искате_ от мен да подхвана тая песен и да затанцувам на нея? Искате да му задавам въпроси, на които само един повелител на имената може да отговори?
Останалите магистри утихнаха при тези думи. Изглежда се почувстваха неудобно и избягваха да го погледнат в очите. Хеме беше единственото изключение и го погледна с открито предизвикателство.
— Чудесно — заяви Елодин и се обърна отново към мен.
Очите му бяха тъмни, а гласът му създаваше странен резонанс. Не беше силен, но когато говореше, сякаш изпълваше цялата зала. Не оставяше място за никакъв друг звук.
— Къде отива луната — попита мрачно Елодин, — когато вече не е на нашето небе?
Стаята изглеждаше неестествено тиха, когато той млъкна. Сякаш гласът му беше направил дупка в света.
Изчаках да видя дали ще добави още нещо към въпроса си.
— Нямам ни най-малка представа — признах аз.
След гласа на Елодин моят собствен глас прозвуча твърде тънък и несъществен.
Елодин сви рамене и след това благосклонно посочи другия край на масата.
— Магистърът по симпатия.
Елкса Дал беше единственият, който сякаш се чувстваше добре в официалната си мантия. Както винаги тъмната му брада и слабото лице ми напомняха за злия магьосник в толкова много атурански пиеси. Той ме погледна с известно съчувствие.
— Какво ще кажеш за обвързването за линейно галванично привличане? — попита той, без да се церемони.
Изстрелях го с лекота.
Той кимна.
— Какво е разстоянието за непреодолимо разпадане при желязото?
— Девет километра — отвърнах аз, като дадох отговора, както е по учебник, въпреки че имах някои възражения срещу термина „непреодолимо“.
Макар да беше истина, че преместването на каквото и да е значимо количество енергия на повече от десет километра е статистически невъзможно, симпатията можеше да бъде използвана за търсене на много по-големи разстояния.
— Щом като кипне една унция вода, колко топлина ще е необходима, за да се изпари водата напълно?
Опитах се да се сетя за каквото можах от таблиците за изпарение, с които работех в Рибарника.
— Сто и осемдесет таума — отвърнах аз с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувствах.
— За мен това е достатъчно — рече Дал. — Магистърът по алхимия?
Мандраг махна безразлично с покритата си с петна ръка.
— Аз ще пропусна.
— Той е добър с въпросите за пиките — предложи Елодин.
Мандраг го погледна намръщено и каза:
— Магистърът на Архива.
Лорен ме погледна. Издълженото му лице беше невъзмутимо.
— Какви са правилата на Архива?
Изчервих се и сведох поглед.
— Движи се тихо — отвърнах аз. — Уважавай книгите. Подчинявай се на писарите. Не внасяй вода и храна. — Преглътнах мъчително. — Не внасяй огън.
Лорен кимна. Нищо в тона или в поведението му не показваше каквото и да е неодобрение, но това само още повече влошаваше положението. Очите му обходиха масата.
— Магистърът по изобретенията.
Изругах наум. През последния цикъл бях прочел всички шест книги, които магистър Лорен беше отделил, за да учат ре'ларите от тях. Само „Падането на Империята“ на Фелтеми Рейс ми отне десет часа. Едно от нещата, които най-много исках, бе да получа достъп до Архива и отчаяно се бях надявал да впечатля магистър Лорен, като му отговоря на какъвто и да е въпрос, който му дойдеше наум да ми зададе.
Така или иначе не можех да сторя нищо. Обърнах се към Килвин.
— Галванично производство на мед — избоботи изпод брадата си подобният на мечка магистър.
Отвърнах, че се прави на пет места. Беше ми се наложило да го използвам, докато правех изчисленията за палубните фенери.
— Коефициент на проводимост на галия.
Трябваше да го знам, за да смажа излъчвателите за фенерите. Дали Килвин не ми задаваше нарочно лесни въпроси? Дадох отговора.
— Добре — отвърна Килвин. — Магистърът по реторика.
Поех си дълбоко дъх и се обърнах да погледна Хеме. Бях стигнал дотам, че прочетох три от книгите му, макар че силно ненавиждах реториката и безсмислената философия.
Все пак можех да потисна това си отвращение за две минути и да изиграя ролята си на добър и смирен студент. Бидейки от рода Рух, за мен не беше проблем да се справя с такова представление.
— Ти ли запали апартамента ми, малко паляч копеле? — намръщи ми се Хеме, а лицето му беше кръгло като луната при пълнолуние.
Грубият начин, по който бе зададен този въпрос, ме свари съвсем неподготвен. Бях готов за невъзможно трудни или подвеждащи въпроси, или такива, които можеха да се извъртят така, че всеки отговор да изглежда погрешен.
Но това внезапно обвинение ме изненада напълно. „Паляч“ е обида, която особено много мразя. Заля ме вълна от емоции и устата ми внезапно се изпълни с вкус на сливи.
Макар част от мен все още да обмисляше как да отговори по възможно най-любезния начин, внезапно открих, че вече говоря.
— Не аз запалих стаите ви — честно отвърнах аз. — Но ми се ще да съм го направил. И ми се иска, когато огънят е започнал, и вие да сте били вътре, спейки дълбоко.
Изражението на Хеме се промени от намръщено на изумено.
— Ре'лар Квоте! — рязко извика ректорът. — Ще си мериш приказките или самият аз ще те обвиня в неподобаващо поведение!
Вкусът на сливи изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки ме леко замаян и изпотен от страх и смущение.
— Моите извинения, ректоре — бързо казах аз и сведох поглед към върховете на обувките си. — В гнева си говорих необмислено. „Паляч“ е обида, която хората от моя род намират за изключително тежка. Използването й омаловажава избиването на хиляди Рух.
