Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
Чувстваш се изтощен, премалял и същевременно — равен на боговете. Приличаше на това чувство, с изключение на това, че интелектът ми беше този, който беше уморен, някак разширен, отпуснат и сякаш изпълнен със скрита мощ. Можех да почувствам как съзнанието ми започваше да се пробужда.
Изглеждаше, че колкото повече напредвах, толкова повече това усещане се засилваше, като вода, която постепенно подкопаваше стена от пясък. Не знам дали сте наясно какво означава геометрична прогресия, но това е най-добрият начин да опиша онова, което се случваше. През цялото това време Бен продължаваше да ме учи на различни мисловни упражнения, а аз бях почти сигурен, че го прави просто за да ме тормози.
> 10.
> Алар и няколко камъка
Бен взе от земята мърляв камък, малко по-голям от юмрука му.
— Какво ще стане, ако го пусна?
Аз се позамислих. Лесните въпроси, зададени по време на урок, най-вероятно не бяха толкова лесни. Накрая дадох логичния отговор.
— Най-вероятно ще падне.
Той повдигна вежда. През последните няколко месеца бях запълвал почти цялото му време и не му бях дал възможност да се опърли уж случайно.
— Най-вероятно ли? Ти да не си софист, бе, момче. Нима камъкът не е падал винаги досега?
Оплезих му се.
— Не се прави на много нахакан, за да ме убедиш. Това е заблуда. От тебе го знам.
Той се подхили.
— Добре. Честно ли ще е, ако кажа, че ти вярваш, че ще падне?
— Да, така е.
— А сега искам да повярваш, че когато го пусна, ще падне нагоре.
Усмивката се разля по цялото му лице. Постарах се. Беше нещо като упражнение за ума. След малко кимнах.
— Добре.
— До каква степен го вярваш?
— Не много — признах.
— Искам да повярваш, че този камък ще полети. Изпълни себе си с вяра, която мести планини и клати дървета.
Той направи кратка пауза и се опита да го обясни по друг начин.
— Вярваш ли в Бог?
— В Техлу ли? В известен смисъл.
— Не е достатъчно. Вярваш ли в родителите си?
Подсмихнах се.
— Понякога. Точно сега не ги виждам.
Той изсумтя и откачи камшика, който използваше, за да подканва Алфа и Бета, когато ги домързеше.
— Вярваш ли в това, е'лир?
Наричаше ме е'лир само когато сметнеше, че съм особено преднамерено упорит. Вдигна камшика, за да го разгледам внимателно. Имаше някаква злонамерена искра в очите му и аз реших да не предизвиквам съдбата.
— Да.
— Добре. — Замахна и удари каруцата, камшикът изплющя. Алфа завъртя ухо в посока на шума, без да знае дали се отнася за нея или не.
— Ето за такава вяра говоря. Нарича се _Алар_: вярата в камшика. Когато пусна този камък, той ще полети, свободен като птица.
Той заразмахва камшика заплашително.
— И стига си ме омайвал с приказки, защото ще те накарам да съжаляваш, че изобщо си се увлякъл по тази игричка.
Аз кимнах. Прочистих съзнанието си с помощта на един заучен трик и повярвах. Започнах да се потя. След десетина минути кимнах пак. Той пусна камъка и камъкът падна.
Заболя ме главата.
Той пак вдигна камъка.
— Вярваш ли, че той полита?
— Не! — намусих се аз, разтривайки слепоочията си.
— Добре. Наистина не полетя. Не се подлъгвай да приемаш несъществуващото. Може да звучи изкусително, но съчувствието не е за безволевите.
Той пак вдигна камъка.
— Вярваш ли, че ще полети?
— Но нали не полетя.
— Няма значение. Опитай пак.
Размаха камъка.
— Алар е крайъгълният камък на симпатичната магия. Ако ще налагаш волята си над света, трябва да имаш контрол над това, в което вярваш.
Продължих да опитвам. Никога не бях правил нещо по-трудно. Отне ми почти цял следобед. Най-накрая Бен пусна камъка и аз запазих твърдото си убеждение, че той няма да падне, въпреки че се случи точно обратното. Чух тупването му и погледнах към Бен.
— Успях — казах спокойно, изпълнен с повече от самодоволство.
Той ме погледна с крайчеца на очите си, като че не ми вярваше съвсем, но не искаше да си го признае. Побутна камъка разсеяно с нокът, после сви рамене и го вдигна отново.
— Искам да повярваш, че камъкът ще падне, както и че не ще падне, когато го пусна.
Той се подхили.
* * *
Легнах си късно същата нощ. С разкървавен нос и доволна усмивка. Успях да запазя двете измерения на вярата си независимо в съзнанието си и оставих мелодията на несъвместимостта им да ме отнесе в несвяст.
Да можеш да мислиш за две различни неща едновременно освен че е много полезно, беше почти като да пееш в хармоничен дует със себе си. Това се превърна в любимата ми игра. След два дни упражнения вече можех да пея и в трио. Скоро след това можех да правя умствения еквивалент на трикове с карти и жонглиране с ножове.
Имаше и други уроци, въпреки че никой от тях не беше така значим като Алар. Бен ме научи на „Сърце от камък“ — умствено упражнение, което ти позволява да оставиш настрана емоциите и предубежденията си и те оставя да мислиш ясно за каквото си пожелаеш. Бен каза, че човек, който истински владее техниката „Сърце от камък“, може да отиде на погребението на сестра си, без дори да пророни и сълза.
Той също така ме научи и на игра, наречена „Потърси камъка“. Смисълът й беше част от съзнанието ти да скрие въображаем камък в измислена стая. След това друга, отделна част от съзнанието ти да се опита да го намери.
На практика това те научава на ценен умствен контрол. Ако се научиш да играеш тази игра, развиваш здрав като желязо Алар, какъвто ти е нужен, за да работиш със симпатична магия.
Докато обаче, от една страна, умението да мислиш за две неща едновременно е изключително удобно, то, от друга, упражненията, които са нужни, за да постигнеш желаното ниво, са твърде обезсърчаващи и в някои случаи доста обезпокоителни.
Спомням си как един път търсих камъка повече от час, преди да се съглася да попитам другата си половина къде съм го скрил и да открия, че изобщо не съм. Просто съм чакал да видя колко дълго бих търсил, преди да се предам. Били ли сте някога едновременно ядосани и развеселени от себе си? Чувството е, меко казано, интересно.
В друг случай помолих за помощ, но в крайна сметка приключих с това, че се подиграх на себе си. Нищо чудно, че много от магьосниците, които среща човек, са малко ексцентрични, ако не и напълно откачени. Както каза Бен, магията не е за слабите духом.
> 11.
> Обвързването на желязото
Седях в задната част на фургона на Абенти. За мен това беше прекрасно място, пълно със стотици бутилки и вързопи и наситено с хиляди миризми. За младия ми ум обикновено то беше много по-забавно, отколкото бихте очаквали от една каруца на калайджия, но този ден случаят не беше такъв.
Предишната нощ беше валял проливен дъжд и пътят се бе превърнал в кално тресавище. Тъй като трупата нямаше някакви особени ангажименти, бяхме решили да изчакаме ден-два, за да могат пътищата да изсъхнат. Това се случваше често и тогава се падна точно в подходящия момент, за да може Бен да продължи с обучението ми. Така че аз седях зад дървената работна маса в задната част на фургона и се ядосвах, че ще изгубя целия ден, докато слушам обясненията му за неща, които вече бях разбрал.
Вероятно много ми е личало какво си мисля, защото Абенти въздъхна и седна до мен.
— Не точно това очакваше, а?
Малко се отпуснах, защото по тона му разбрах, че ще има кратка почивка от лекциите. Той събра в шепата си железните драбове, оставени върху масата, и замислено започна да подрънква с тях, докато ги подхвърляше в ръката си.
Погледна ме.
— Научил ли си се да жонглираш с всичките едновременно? Едновременно с пет топки? И с ножове?
Порових малко в спомените си. Трип не ми даваше да пробвам дори и с три топки в началото. Караше ме да жонглирам само с две. Дори ги изпуснах няколко пъти. Разказах това на Бен.
— Точно така — рече Бен, — овладей първо един номер, преди да започнеш да учиш следващия.
Очаквах, че ще се изправи и ще продължи нататък с урока, но той не го направи.
Вместо това вдигна шепата си, пълна с железни драбове.
— Какво знаеш за тези монети? — продължаваше да подрънква с тях.
— В какъв смисъл? От физична, химична или историческа гледна точка…
— От историческа — ухили се той. — Удиви ме със своите познания за дребните исторически детайли, свързани с тях, е'лир.
Веднъж го попитах какво означава е'лир. Той твърдеше, че означава „мъдрецо“, но аз имах своите съмнения по въпроса заради начина, по който се бяха извили устните му, докато го казваше.
— Отдавна, преди много време, хората, които…
— Колко отдавна?
— Преди около две хиляди години — изгледах го изпод вежди аз. — Номадите, които скитали в подножието на планините Шалда, се събрали заедно под управлението на един вожд.
— Как се казвал?
— Хелдред. Синовете му били Хелдим и Хелдар. Да изброявам ли цялото му родословие, или да разказвам по същество? — стрелнах го кръвнишки с очи.
