Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
Възрастният мъж си пое дълбоко дъх.
— Това, че някой знае един-два номера, все още не означава, че е арканист. Може да знае как да намести кост или да прочете Елд Винтик. Може дори да знае малко и за симпатията, но…
— Симпатията? — възможно най-учтиво го прекъснах аз.
— Ти най-вероятно я наричаш магия — неохотно отвърна Абенти. — А всъщност не е. — Той сви рамене. — Но дори и познаването на принципите на симпатията не те прави арканист. Истинският арканист е минал през Арканум в Университета, тоест познава тайните, мистериите.
Веднага щом спомена за Арканум, аз го засипах с още десетки нови въпроси. Не бяха чак толкова много, колкото може би си мислите, но като добавите към тях стотиците други, които задавах, където и да отидех, можете да си представите, че едва успявах да се спра. С голямо усилие млъкнах, за да изчакам Абенти да продължи. Той, разбира се, беше забелязал реакцията ми.
— Значи си чувал за Арканум, така ли? — изглежда се забавляваше. — Тогава ми кажи какво си чувал?
Това хитро подпитване беше точно извинението, от което се нуждаех.
— От едно момче в Темпер Глен чух, че ако ръката ти е напълно отрязана, в Университета могат да ти я зашият обратно. Могат ли да го направят наистина? В някои истории се разказва, че Таборлин Великия е отишъл там, за да научи имената на всички неща. Там имало библиотека с хиляда книги. Наистина ли са толкова много?
Той отговори на последния ми въпрос, тъй като бях задал останалите твърде бързо, за да може да отговори и на тях:
— Всъщност са повече от хиляда. Десет пъти по десет хиляди книги. Дори повече от това. Повече книги, отколкото някога можеш да прочетеш. — Гласът на Абенти стана леко тъжен.
Повече книги, отколкото мога да прочета? Това някак не ми се вярваше.
— Хората, които виждаш да яздят с керваните — продължи Бен, заклинателите, които пазят храната да не се разваля, търсачите на вода, гадателите, ласкателите — всички те не са по-истински арканисти, отколкото всички онези пътуващи артисти са Едема Рух. Може и да поназнайват малко алхимия, малко симпатична магия, малко медицина. — Той поклати глава. — Но _не са_ арканисти — в никакъв случай. Те слагат мантии и важничат, за да се възползват от невежите и лековерните. Но ето как можеш да различиш истинския арканист.
Абенти свали от врата си една фина верижка и ми я подаде. Тогава за пръв път видях гилдер на Арканум. Не изглеждаше кой знае колко впечатляващо — просто плоско парче олово с гравиран върху него някакъв непознат надпис.
— Това е истински „гилте“. Или ако предпочиташ — гилдер — с известно задоволство обясни Абенти. — Това е единственият начин да си сигурен кой е и кой не е арканист. Баща ти поиска да му покажа своя, преди да ме пусне да се присъединя към трупата ви. Това означава, че той е човек с богат житейски опит. — Наблюдаваше ме с престорено безразличие. — Не е много удобен, нали?
Скръцнах със зъби и кимнах. Ръката ми се бе вцепенила веднага щом бях докоснал гилдера. Любопитно ми беше да разгледам надписите от предната и задната му страна, но докато си поема дъх, ръката ми беше станала безчувствена чак до рамото, все едно цяла нощ бях спал върху нея. Зачудих се дали цялото ми тяло щеше да се вцепени, ако държах гилдера достатъчно дълго.
Не можах да разбера, защото фургонът подскочи на някаква неравност по пътя и изтръпналата ми ръка почти изпусна гилдера на Абенти на пода. Бен го сграбчи и го нахлузи обратно на врата си, като се кикотеше.
— Как можеш да го търпиш? — попитах го, докато разтривах ръката си, опитвайки се да върна усещането в нея.
— Така го усещат само другите хора — обясни той. — Собственикът му усеща единствено топлина. Ето така можеш да разбереш разликата между арканиста и някой, който просто умее да намира вода или да отгатва какво ще бъде времето.
— Трип умее нещо такова — рекох аз. — Хвърля седмици.
— Това е малко по-различно — засмя се Абенти. — Не е толкова необяснимо като специалните способности — той се отпусна по-надолу върху седалката. — И вероятно така е по-добре. Преди неколкостотин години човек спокойно е можел да намери смъртта си, ако останалите видели, че притежава някакво умение. Техлините ги наричали „демонически знаци“ и изгаряли хората, които ги притежавали — изглежда, че настроението на Абенти се беше развалило.
— Наложи се един-два пъти да измъкваме Трип от затвора — опитах се да разведря разговора. — Но май никой не се е опитвал да го изгаря.
— Подозирам, че Трип е имал чифт хитри зарове и също толкова хитро умение, което включва и играта на карти. — Абенти се усмихна уморено. — Благодаря ти за навременното предупреждение, но способностите, за които говоря, са нещо съвсем различно.
Не можех да търпя, когато някой се държи снизходително с мен.
— Трип не може да излъже дори когато от това зависи животът му — казах аз малко по-остро, отколкото възнамерявах. — И всеки в трупата може да различи добрите от лошите зарове. Трип просто хвърля седмици. Няма значение чии зарове използва — винаги хвърля седмици. Ако заложи на някой друг, тогава другият хвърля седмици. Ако се блъсне в маса, на която има зарове, те пак ще се отърколят на седмици.
— Хъм — кимна Абенти по-скоро на самия себе си. — Моите извинения. Това наистина звучи като някаква способност. Любопитно ми е да го видя.
— Вземи си собствените зарове — кимнах аз в отговор. — От години не сме му позволявали да играе. — Внезапно ми мина мисъл. — Може би вече не може да го прави.
— Тези способности не изчезват толкова лесно — сви рамене Бен. — Когато бях дете в Стауп, познавах един младеж със способности. Справяше се невероятно добре с растенията. — Усмивката на Абенти беше изчезнала, докато той стоеше загледан в нещо, което аз не можех да видя. — Доматите му бяха вече червени, когато доматите на всички останали още дори не бяха започнали да зреят. Тиквите му бяха по-големи и по-сладки, гроздето му не се налагаше да бъде правено на вино, за да не вкисне. — Той замълча с очи, вперени в далечината.
— Изгориха ли го? — веднага попитах аз с нездравото любопитство на младостта.
— Какво? Не, разбира се, че не. Не съм чак толкова стар. — Той се смръщи с престорена строгост. — Имаше суша и младежът трябваше да напусне града. Сърцето на бедната му майка беше разбито.
За момент настъпи мълчание. Чувах как, два фургона пред нас, Терен и Шанди репетират редове от „Свинарят и славеят“.
Изглежда и Абенти се заслуша, макар и с половин ухо.
Когато Терен забрави думите насред монолога на Фаин в градината, аз отново се обърнах към Бен:
— В Университета преподава ли се актьорското изкуство?
— Много други неща, но не и това — поклати глава Абенти, леко развеселен от въпроса.
Погледнах към него и видях как ме гледа с хитър поглед.
— Можеш ли да ме научиш на някои от тези други неща?
Той само се усмихна и това беше всичко.
* * *
Абенти започна, като направи кратък преглед на всяка една от различните науки. Макар любимата му наука да беше химията, той считаше, че образованието трябва да бъде цялостно. Научих се да боравя със секстанта, компаса, линията и сметалото. По-важното е, че се научих да се справям и без тях.
Само след един цикъл вече се бях научил да разпознавам всеки химикал в каручката му. След два месеца можех да дестилирам алкохол, докато стане твърде силен за пиене, да превързвам рани, да намествам кости и да разпознавам стотици болести според симптомите им. Познавах процесите, необходими за правенето на четири различни афродизиака, три противозачатъчни смеси, девет отвари за импотентност и два любовни еликсира, наричани „помощниците на девойката“. Абенти не ми обясни много ясно за какво се прилагат последните, но аз имах своите доста основателни подозрения по въпроса.
Научих формулите на повече от десет отрови и киселини и стотина лекарства и лекове за всичко, някои от които дори вършеха работа.
Удвоих теоретичните си познания за билките, макар че това не важеше за практическите. Абенти започна да ме нарича Червения, а аз му казвах Бен, в началото за отмъщение, а после като приятел.
Едва сега, много години по-късно, разбирам колко внимателно ме е подготвял Бен за онова, с което щях да се сблъскам в Университета. Той го правеше по хитър и заобиколен начин. Един или два пъти по време на нормалните ми лекции всеки ден Бен ме караше да правя едно малко упражнение за ума, което трябваше да усвоя, преди да продължим с нещо друго. Караше ме да играя на Тирани, без дъската за игра, като проследявам движението на камъните наум. Друг път спираше насред разговора и ме караше да повторя дума по дума всичко казано през последните няколко минути.
Това беше много повече от обикновеното наизустяване, което бях практикувал за играта ми на сцената. Мозъкът ми се учеше да работи по различни начини, като ставаше все по-добър в това. Умората, която изпитвах след това, беше подобна на усещането на тялото след цял ден цепене на дърва, плуване или правене на любов.
