Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
Младата жена още се учудваше колко равнодушно говори Крикет за Мат. Беше го прежалила още преди време, когато го бе изгубила заради Кейт. Затова няколко месеца след смъртта му настоя толкова спокойно да се освободят от дрехите му. Кейт не я спря. Опита се дори да º помогне. Понякога º разказваше историите, изплували в паметта º при вида на риза или обувки. На Крикет º стана неприятно и каза на Кейт, че предпочита да се справи сама. В онзи момент замъгленото съзнание на Кейт прозря за миг истината – свекърва º ревнуваше, че тя знае за живота на сина º повече от нея. Кейт спаси само една дреха на Мат от чистката на Крикет – тениската с пеперудата, скрита в плика с принадлежностите за шиене някъде сред вещите º в Атланта.
– Това ли правеше цяла година? Подготвяше кандидатурата си за Конгреса? – попита най-сетне.
Беше смаяна. Знаеше колко потайна е Крикет, ала не си представяше, че е крила точно това.
– Не, разбира се. Помагах на теб и на Девън да превъзмогнете този тежък период – отговори Крикет с глас, достоен за рекламен клип.
– Но си взела решението преди месеци? Защо не спомена нито дума? Цяла година се съобразявах с твоите желания, Крикет. Ала въпреки това си ме държала в неведение!
Другата жена ахна.
– Продадох къщата ти за повече, отколкото струваше, преместих дъщеря ти в частно училище, позволих ти да се пренесеш в дома ми, дадох ти работа… Това ли наричаш съобразяване!
– Не съм искала нито едно от тези неща – отвърна Кейт на висок глас и призрачните дами се обърнаха към нея. – И не искам да участвам в новите ти реклами. Те не са в памет на Мат. Той би се възмутил. И не би разрешил да снимат Девън. Помисли ли изобщо за това?
– По-скоро ти трябва да помислиш… – каза го лесно, сякаш се е упражнявала да изважда тази сабя от ножницата º с дълго, гладко движение. – И двете знаем, че доброто на дъщеря ти невинаги е било основната ти грижа.
Ето го – това, от което Кейт се боеше най-много. Крикет намекваше за инцидента с ножиците. Тя го очакваше от известно време. И сега, след като опасенията º се сбъднаха, случилото се º се струваше толкова далеч, като от предишен живот. Защо се страхуваше толкова? Защо се страхуваше да признае скръбта си? Крикет я беше складирала, за да я излъчи някой ден по телевизията, но това не означаваше, че и Кейт трябва да го прави.
– Не мога да повярвам, че изпитвах чувство за вина, задето не ти се обаждам. Мислех, че наистина се тревожиш за нас.
– Е, Кейт, тревожех се, разбира се – смекчи тона Крикет.
– Леля ми продава „Изгубеното езеро“. Трябва да º помогна. Ще те уведомя кога ще се върнем с Девън. Ще ти се обадя след няколко седмици.
Прекъсна връзката. Крикет º позвъни веднага. Тя не прие обаждането. Свърза се с интернет и потърси новата реклама на „Ферис Риълти“. Намери я лесно.
В продължение на трийсет секунди свекърва º говореше за компанията си за недвижими имоти на фона на кадри от старите реклами с Мат. Кейт бе забравила колко безпомощен изглежда той. Отново º се прииска да го спаси. В края на рекламата Крикет стоеше пред къщата на майката на Кейт до табелата на компанията „Ферис Риълти“ с надпис „Продадено“. „След като миналата година синът ми загина в трагичен инцидент, се наложи да продам дома на снаха си и внучката си и да им помогна да поемат на ново житейско пътешествие. Направих го.“ При тези думи тя показваше на камерата снимка в рамка на Кейт и Девън, явно взета от албума на Кейт. Кейт се усмихваше, прегърнала Девън. Слънцето грееше зад тях. Мат ги бе снимал преди година и половина на състезание по колоездене, организирано от магазина им. „Ферис Риълти“ – каза Крикет на финала. – Знаем как се отваря нова страница.“ После се появи надпис: „Следва продължение“.
Кейт закри очите си с длани и захлипа. Гърдите º се тресяха, сълзи се стичаха между пръстите º. Защо се влюби в Мат, колко се стараеше да му помогне, колко искаше да е щастлив – всичко я заля като лавина. Причината да се впусне толкова всеотдайно в живот, който всъщност не желае, бе онова момче от телевизора. Искаше то най-сетне да намери дом. Сега плачеше колкото за себе си, толкова и за него, защото с цялото си сърце разбираше, че колкото и да е обичала Мат, той не е изпитвал същото към нея. Седем години бе омъжена за човек, който не споделяше дълбоките º чувства. И бе започнала да негодува.
Телефонът иззвъня отново. Крикет. Кейт беше толкова ядосана и огорчена в този момент, че вдигна ръка и хвърли звънящия телефон в езерото, където апаратът цопна тихо някъде до призрачните дами.
Тя застина. Не можеше да повярва какво е направила.
Прокара пръсти през косата си, отметна я от очите. Все някога щяха да се върнат в Атланта. Знаеше го. Атланта бе техният дом. Рано или късно щеше да се изправи пред Крикет. Но нямаше да участва в никакви реклами. Нямаше да подкрепя политическата º кариера. Крикет бе стояла твърде дълго зад кулисите. Кейт не подозираше, че свекърва º ще реши да излезе на сцената, макар да беше съвсем логично. Защо изобщо се учудваше? Свекърва º имаше пари, изглеждаше чудесно пред камерата, излъчваше съпричастие и същевременно увереност и имаше тупирана коса. Крикет мечтаела Мат да навлезе в политиката. Веднъж той разказа на Кейт как майка му го поощрявала да се кандидатира за президент на класа и да изучава политология, защото го подготвяла за нещо голямо. Разказваше го с тон „показах º откъде изгрява слънцето“ и в такива случаи Кейт винаги се питаше дали не е заживял с нея, за да отмъсти на майка си.
Вече се бе изморила да жертва щастието си в името на нечии мечти. Като дете го правеше за майка си, после го правеше за Мат – по своя воля, ала º стигаше толкова. През изминалата година се страхуваше, че е неспособна да заживее свой живот. Страхуваше се да не се окаже лош родител. Страхуваше се да е сама. Страхуваше се да скърби.
Достатъчно! Настъпил бе моментът да заживее истински. Не знаеше накъде ще поеме животът º, но щеше да започне тук, където се познаваше толкова добре, където не спазваше чужди правила, а се съобразяваше само със своите.
Погледна водата и въздъхна.
Очевидно новият º живот щеше да започне без телефон.
7.
На другата сутрин Девън се събуди рано. Не разбра къде е и се изправи рязко в леглото. После се сети. Бунгалото. „Изгубеното езеро“. Огледа бавно стаята. Напомняше º горска хижа. Място, където прокудени принцеси се крият от зли вещици, и не се налага да се връщат. Леглото беше старо и бяло, с изрисуван пейзаж от езерото. Тоалетната масичка беше кръгла, а стъклените дръжки на чекмеджетата приличаха на помътнели диаманти. Тапетите бяха разлепени, а от простъргания паркет на пода имаше тресчица в стъпалото, но като цяло не би могла да мечтае за по-хубаво място.
На баща º нямаше да му хареса тук. Ала нямаше да му хареса и да заживее у баба Крикет. Татко º обичаше само магазина си за велосипеди, а на Девън не º харесваше там. Мат º липсваше, но сякаш не точно както липсваше на майка º. Питаше се дали Кейт тъгува за него, защото не го помни. Девън го помнеше съвсем ясно. Изпитваше се от време на време и, да, помнеше всичко – дори как той миришеше на сапун, на лятна пот и на гума. Запази чантичката, която баща º си препасваше през кръста, и прибра вътре негова снимка и любимата му плетена гривна. Отмъкна ги тайно от стаята на родителите си в деня, когато баба Крикет реши да изнесе дрехите му от къщата. Гледаше да са º под ръка, в случай че º потрябват или започне да забравя.
В бунгалото цареше тишина. Майка º явно спеше. Девън отметна завивките и застана пред прозореца на спалнята. Придърпа и приглади тениската си с надпис „Жената-чудо“, усукала се в съня º. Прозя се и надникна през прозореца. Светлата мъгла от езерото се провираше между бунгалата и се стелеше над моравата пред голямата къща.
Усещаше се мирис на въглища от скарата и Девън почувства, че е гладна. Обърна се към кухнята. Реши да провери дали като по чудо не се е появила някаква храна както вчера сутринта. За пръв път закусваше плодови тарталети, но се оказаха много вкусни.
Обаче забеляза нещо пред прозореца и спря. По пътеката към моравата вървеше алигатор – огромен и зелено-черен. Тялото му се извиваше бавно, широката му твърда опашка оставяше диря в росната трева. Не бе виждала по-красиво създание. Той стигна моравата и застина. Минаха минути, часове, дни. Какво правеше алигаторът?
Той извърна мудно дългата си грапава глава, оголи леко зъби и я погледна.
Следвай ме.
Тя ахна тихо. Алигаторът се обърна, тръгна наляво към езерото и изчезна.
Девън излезе от спалнята си и влетя в стаята на майка си.
– Мамо!
– Ммм… – Главата на Кейт бе покрита с възглавницата.
– Мамо!
Майка º не отговори. Девън обаче не можеше да чака. Изтича навън, оставяйки вратата на бунгалото широко отворена. Спусна се боса по пътеката, сякаш са º поникнали криле. Заобиколи моравата и стигна до езерото. Трополейки по новите дъски, които Уес бе сложил, дотича до края на кея. Дишаше тежко и всяко вдишване и издишване отекваше шумно. Озърна се и се завъртя в кръг, търсейки го с поглед. Езерото нямаше бряг; водата миеше земята, образувайки разкалян обръч.
