Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
– Да, да – смутолеви неловко майка є. – Колко забавно!
– Да си беше видяла лицето!
– Ще го занеса на Лизет – каза Уес.
– Благодаря – погледна го Кейт и сбърчи чело.
Отблизо му се стори по-бледа отпреди, сякаш вече не се застояваше дълго на слънце. Едва сега забеляза и луничките по носа º. Той º се стори познат, но не се сещаше откъде. По-добре. Обърна се и я чу да казва на дъщеря си:
– Размърдай се, хлапе! Да помогнем на Булахдин да пренесе бутилките!
Двете излязоха навън, отнасяйки със себе си бъбривия повей, и във въздуха се мярна нещо необяснимо в миговете, преди Лизет да отвори вратата на кухнята и Аби да каже:
– Вече не си на шестнайсет!
После Булахдин се появи, понесла няколко бутилки вино, и извика:
– Уес! Не съм те виждала от години! Нали ще дойдеш на партито ни?
Мярна се нещо, което смътно напомняше надежда.
*
– Какъв е този ужасен шум? – попита Селма, когато гостите започнаха да се събират на моравата за вечеря.
По-рано всички се бяха скрили в бунгалата си през най-горещите следобедни часове, ала сега излизаха като нощни животни от прохладните си леговища и душеха изгладнели въздуха.
Кейт стоеше до Аби и чистеше царевици, за да ги изпекат на скарата до наденичките. Тя вдигна глава и внезапно долови ритмичното чукане, отекващо над водата. Погледна вана, паркиран пред къщата – бял ван с надпис „Майсторска пица“ и лого с усмихнат закръглен мъж с дебел кожен колан за инструменти, който върти тесто за пица във въздуха.
– Уес реши да поправи изкорубените дъски на кея – обясни леля º. – Някои му се стрували опасни. Казах му, че не е необходимо да ги сменя. Защо да ремонтирам, след като ще продавам?
В гласа º се долови съжаление и Кейт се запита дали тя наистина иска да продава. По-рано я потърси да º помогне за описа, който явно я гнетеше. Ала Аби бе потънала вдън земя, сякаш нарочно отлагаше неизбежното. А и очевидно не споделяше въодушевлението на Булахдин за прощалното парти – не участваше в подготовката и гледаше да не го обсъжда.
– Може би го прави заради партито – обади се Булахдин от мястото си до масата за пикник. Девън седеше до нея. Джак се бе присъединил мълчаливо към тях и показваше на детето фокус с монета. – Поканих го.
– Така ли? – попита Селма. – Може и аз да дойда, щом ще има мъже. Танцуваш ли, Джак? – Тя мина край него и прокара пръсти по раменете му.
– Не – отговори той и се отдръпна от ръката º.
– За мъжа, който по-рано беше в къщата, ли говориш? – попита Кейт Аби. – Онзи с жълтата риза?
– Да.
– Стори ми се познат.
– И още как! – засмя се леля º. – Двамата бяхте неразделни през лятото, когато беше тук с родителите си.
Кейт извърна рязко глава към кея.
– Това той ли е?
– Уес ми поиска адреса ти, след като си тръгнахте. Липсваше му. – Аби взе царевичния кочан от ръцете º. – Защо не отидеш да го поканиш на вечеря?
Кейт кимна и изтри длани в роклята си. Тръгна през моравата към кея, питайки се дали всички са забелязали нетърпението º. Коленичил по средата на кея, Уес забиваше пирони в здрава светла дъска. Не беше сменил само някои греди – почти всички бяха нови.
Споменът изплува неочаквано. Видя го за последно точно тук. Седяха в края на кея, потопили крака във водата. Нещо между тях се променяше, нещо, което само времето бе прояснило. Почти от самото начало тя разбра, че Уес я харесва, както момчетата харесват момичетата. Беше º все едно, стига това да не пречи на приключенията им. Лека-полека обаче започна да я обзема нещо подобно на лятна треска. Извираше от гърдите º и се изпаряваше горещо от кожата º, когато той бе до нея. Докато седяха на кея през онзи следобед, Уес се премести и босият му крак случайно докосна нейния. Дъхът º секна. „Какво е това“ – помисли си почти паникьосана. Какво се е променило? Опита се да скрие смайването си от него, защото искаше всичко да си остане постарому. Забавляваха се чудесно. В пълно неведение Уес се обърна към нея да º зададе въпрос, но занемя и се втренчи в нея. Затаила дъх, тя се взираше в него, в блестящите червени кичури в косата му, в белега над дясната му вежда, в светлите му, почти руси мигли.
Той усети. Долови промяната и осъзна, че странната болест е заразила и нея. На лицето му се изписа облекчение както първия път, когато я видя да чете на кея – сякаш най-сетне има с кого да сподели всичко премълчано. Най-после имаше кой да го разбере.
Очите му се насочиха към устните º. „Какво значи това? – помисли си тя. – Какво ще направи сега? Защо въздухът не ми стига?“
Той се приведе бавно към нея.
В същия момент майка º я извика от моравата и двамата подскочиха. Кейт стана и му каза, че ще се върне след малко. Не знаеше, че майка º е събрала багажа им и си тръгват.
Повече не видя това момче.
Сега той беше мъж, широкоплещест и строен. Тя се усмихна, спомнила си колко бързо растеше Уес през онова лято, когато бяха на дванайсет. Ръцете и краката му се издължаваха секунда след секунда, все едно са направени от маджун.
– Ехо! – подвикна му Кейт, но той не я чу. – Ехо! – повтори посилно тя.
Никакъв отговор.
Спря на няколко крачки от него.
– Уес!
Той най-сетне изви глава и я погледна със сините си очи – болезнено познати сега, когато възелът в гърдите º бе започнал да се разплита. Наистина беше той. Косата му лепнеше по запотеното му чело, ръждивокафява като есен-но листо. Бузите му бяха порозовели от усилието. Излъчваше жизненост, съсредоточеност. Не го очакваше. Помнеше го като Санчо Панса, предания º оръженосец през онова лято. Изпълняваше всичките º желания. Позволяваше º да бъде Дон Кихот и се задоволяваше да остава в сянката º.
Той º се усмихна и остави чука.
– Съжалявам. Не те чух.
Втренчи се в нея, повдигнал вежди. След миг тя осъзна, че я чака да заговори.
– О… Аби те кани да вечеряш с нас.
– Съжалявам, не мога. Не знаех, че е станало толкова късно. – Той вдигна лице към небето – залязващото слънце в далечината приличаше на разжарен въглен. – Колко е часът?
Кейт извади телефона от джоба си. Включи го и видя всички пропуснати съобщения от Крикет. Бяха дузини. Трябваше да º се обади.
– Наближава осем – каза тя и прибра телефона в джоба си.
– Благодаря.
Той понечи да се обърна, но тя го спря, протягайки внезапно ръка.
– Аз съм Кейт. Сигурно не ме помниш.
Той се изправи. Дланта му, широка и загрубяла, обви нейната като амбалажна хартия.
– Знам коя си – каза любезно, но сдържано. Познаваше този тон – учтивост, яростно прикриваща нещо друго. Свекърва º го владееше до съвършенство. – Преди години ти изпратих писмо. Получи ли го?
– Току-що научих от Аби, че си поискал адреса ми. Не съм го получила. – Тя сви рамене. – Възможно е мама да го е скрила от мен.
Той я погледна изненадано.
– Защо?
– С Аби се скараха през онова лято. Затова си тръгнахме толкова набързо. Вчера намерих картичка, написана отдавна от леля. Мама не ми я е дала. Когато се върна вкъщи, ще потърся писмото ти. Щях да му се зарадвам. С теб се забавлявахме чудесно – добави замечтано.
– Изхвърли го, ако го намериш.
– Защо? – учуди се Кейт. – Какво пише в него?
Той поклати глава.
– Няма значение. Беше отдавна.
Излъчваше увереност и спокойствие, каквито не притежаваше преди. Ала беше изгубил нещо. Не успяваше да определи какво. Навярно и той като нея се бе променил, бе загърбил твърде много.
– Мамо! – Девън тичаше към тях и каубойските º ботуши трополяха по дъските. Кейт не отглеждаше тихо дете. Дъщеря º бе способна да вдигне шумотевица дори в стая от памук. – Булахдин каза, че ще има коктейли, ако Уес реши да остане. Какво е коктейл?
– Питие за възрастни. – Кейт я обгърна през рамо. – Уес, това е дъщеря ми Девън. Девън, това е Уес. Запознахме се през лятото, когато бях на дванайсет. Станахме добри приятели.
– Уес, виждал ли си алигатори тук? – попита задъхана Девън, ококорила очи.
– Не, съжалявам – усмихна се той.
– Алигаторите са новата страст на Девън – обясни Кейт.
– На твоята възраст и брат ми говореше само за алигатори – каза той на момиченцето. – Дори се наричаше Момчето-алигатор и не отговаряше на други обръщения. Искаше да се превърне в алигатор, когато порасне. Беше обмислил всичко. Един ден ще се събуди с опашка. На другия ще му изникнат алигаторски зъби. Накрая ще се преобрази в истински алигатор и никой, особено татко, няма да го познае.
Момчето-алигатор. Кейт почти го бе забравила. Братът на Уес ги следваше навсякъде по петите, ала почти не продумваше. Сигурно затова си го спомни едва сега.
– Казваше се Били.
– Да. А ти измисли историята как ще се превърне в алигатор – вметна. – Много му хареса.
– Наистина ли се превърна в алигатор? – попита Девън с тих, благоговеен глас.
– Не, загина отдавна в пожар. Ала толкова силно го искаше, че ако беше жив, сигурно щеше да е станал алигатор.
– Съжалявам, Уес. – Кейт пъхна смутено ръце в джобовете си.
