Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
— Много ли? — засмя се той. — Първото е, че пропуснахте сватбата.
— Сватбата? — попитах аз, но още докато го казвах, се сетих за отговора. — Сватбата на
маера?
Стейпс кимна развълнувано.
— О, беше нещо грандиозно. Жалко, че ви се наложи да отсъствате по това време, като се
има предвид… — Той ме погледна многозначително, но не каза нищо друго.
Стейпс беше неизменно много дискретен.
— Май не са си губили времето, нали?
— Минаха два месеца от годежа — рече Стейпс с нотка на упрек. — Напълно в рамките
на благоприличието. — Видях, че се поотпусна и ми смигна. — Което не означава, че и
двамата не бяха малко нетърпеливи.
Изкикотих се и в този миг момчетата за поръчки се появиха с ведра, от които се вдигаше
пара. Плисъкът на водата, когато започнаха да пълнят ваната, беше като сладка музика за
ушите ми.
Прислужникът ги изчака да си тръгнат, след което се наведе по-близо до мен и каза с по-
тих глас:
— Ще сте доволен да научите, че другият ни нерешен въпрос беше разрешен по подходящ
начин.
Погледнах го неразбиращо, мъчейки се да си припомня какво може да има предвид той.
Толкова много неща се бяха случили, откакто заминах…
Стейпс видя изражението на лицето ми.
— Каудикус — добави той и когато произнесе името, устата му се изкриви, сякаш беше
хапнал нещо горчиво. — Дагон го доведе два дни след като заминахте. Беше си намерил
скривалище само на петнайсетина километра от града.
— Толкова близо? — изненадах се аз.
Стейпс кимна мрачно.
— Беше се скрил в една ферма като язовец в дупката си. Уби четирима души от личната
гвардия на маера и коства на Дагон едно око. Накрая го хванаха едва след като подпалиха
къщата.
— И после какво се случи? — попитах аз. — Едва ли е имало съдебен процес.
— Въпросът беше решен — повтори Стейпс — по подходящ начин.
Той изрече последните думи с мрачна окончателност. Обикновено добродушните му очи
бяха присвити и в тях проблясваше омраза. В този миг кръглоликият дребен мъж никак не
приличаше на бакалин.
Спомних си как Алверон спокойно беше наредил да му отрежат палците. Като се имаше
предвид какво бях чувал за внезапния и силен гняв на маера, се съмнявах, че някой някога ще
види отново Каудикус.
— Маерът успя ли да разбере защо? — макар да говорех тихо, оставих останалото
недоизказано, защото знаех, че прислужникът няма да одобри, ако открито спомена за
отравянето.
— Не е моя работа — предпазливо отвърна Стейпс.
Тонът му беше леко обиден, сякаш искаше да каже, че добре знам, че не трябва да го
питам такива неща.
Оставих тази тема, защото бях наясно, че няма да успея да измъкна нищо повече от него.
— Ще ми направиш услуга, ако занесеш нещо на Алверон от мое име — казах аз и отидох
до мястото, където бях оставил износената си пътна торба.
Порових в нея, докато открих на дъното сандъчето на маера.
Подадох го на Стейпс.
— Не съм сигурен какво има в него — рекох аз, — но гербът на маера е на капака. Освен
това е тежко. Надявам се, че може да са част от данъците, които са били откраднати —
усмихнах се аз. — Кажи му, че това е сватбен подарък.
Стейпс взе кутията и се усмихна.
— Сигурен съм, че ще се зарадва.
Появиха се още трима слуги, но само двама от тях минаха покрай нас с ведра с гореща
вода. Третият отиде при Стейпс и му подаде бележка. От другата стая отново се разнесе
плисък на вода и трите момчета си тръгнаха, като крадешком ми хвърлиха по някой поглед.
Стейпс прочете бележката и вдигна поглед към мен.
— Маерът се надява, че ще ти бъде удобно да се срещнеш с него в градината при петата
камбана — съобщи ми той.
Градината означаваше учтив разговор. Ако Алверон искаше ди водим сериозен разговор,
щеше да ме повика в покоите си или пък да ме посети през тайния тунел, който свързваше
стаите му с моите.
Погледнах часовника на стената. Не беше симпатичен часовник от вида, с който бях
свикнал в Университета. Това беше хармоничен часовник с люлеещо се махало и всички
останали неща. Красива машинария, но не особено точна. Стрелките му показваха, че ми
остава четвърт час.
— Да не би този часовник да избързва, Стейпс? — с надежда попитах аз.
Петнайсет минути едва стигаха да сваля пътните си дрехи и да се докарам в някоя
достатъчно прилична дворцова премяна. Но като се имаха предвид слоевете мръсотия и
кисела пот, които ме покриваха, това щеше да е също толкова безсмислено, колкото да
вържеш копринена панделка около кравешко лайно, от което се вдига пара.
Стейпс погледна над рамото ми и след това провери малкия часовник, който държеше в
джоба си.
— Всъщност май изостава с пет минути.
Разтрих лицето си и обмислих с какви възможности разполагам. Не изглеждах просто
поомачкан от еднодневно пътуване. Бях мръсен. Бях вървял дълго под лятното слънце, след
това бях прекарал дни наред затворен в задушната и гореща пощенска кола. Макар маерът да
не беше човек, който съди за нещата изцяло по външния им вид, той все пак ценеше
благоприличието. Нямаше да му направя добро впечатление, ако се появях мръсен и вонящ.
Неканен, в съзнанието ми се появи споменът за желязната бесилка и аз реших, че не мога
да рискувам да направя лошо впечатление. Не и с новините, които носех.
— Стейпс, няма да бъда готов поне още час. Мога да се срещна с него при шестата
камбана, ако желае.
Изражението на мъжа стана сковано и оскърбено. Посланието му беше ясно — не можеш
просто да поискаш да се срещнеш по различно време с маер Алверон. Той те вика и ти
отиваш. Такъв беше редът на нещата.
— Стейпс — казах аз с възможно най-мек тон, — погледни ме. Помириши ме. Изминал
съм петстотин километра през последния цикъл от дни. Не мога да отида да се разхождам в
градината, покрит с прах от пътя и вонящ като варварин.
Стейпс сви неодобрително уста.
— Ще му кажа, че си зает с нещо.
Пристигнаха още ведра, от които се вдигаше пара.
— Кажи му истината, Стейпс — посъветвах го аз и започнах да разкопчавам ризата си.
— Сигурен съм, че ще разбере.
* * *
След като се изтърках, сресах и облякох подходящо, изпратих на маера златния си
пръстен и една бележка, на която пишеше — „Разговор насаме, възможно най-рано, в удобно
за вас време“.
След един час пристигна куриер с картичка от маера, която гласеше: „Чакай да те
повикам.“
Чаках. Изпратих едно момче за поръчки да ми донесе вечеря, след това чаках през
останалата част от вечерта. Следващият ден мина, без да получа никакви нови съобщения. И
тъй като не знаех кога ще ме повика Алверон, на практика бях принуден да не мърдам от
стаята си в очакване на неговия пръстен.
Беше добре, че можех да наваксам загубения сън и да се изкъпя още веднъж, но се
безпокоях, че новините от Левиншир ще ме настигнат. А и фактът, че не можех да сляза до
Долен Северин, за да потърся Дена, също беше ужасно дразнещ.
Това беше своеобразно мълчаливо порицание, което често се среща в дворовете.
Посланието на маера беше ясно: „Когато те повикам, идваш. При моите условия или при
никакви условия.“
Беше детинско по начина, по който могат да се държат само благородниците. Затова
изпратих сребърния си пръстен на Бредон. Той дойде навреме, за да сподели вечерята ми, и
ми помогна да наваксам с клюките за целия сезон, които бях пропуснал. Дворцовите клюки
могат да бъдат неимоверно скучни, но Бредон ми разказа само най-интересното.
Повечето неща бяха свързани с шеметното ухажване на наследницата на Лаклес от маера
и последвалата сватба. Очевидно те били влюбени един в друг. Мнозина подозирали, че вече
е заченато дете. Кралският двор в Ренере също бил доста зает. Принцът регент Алаитис бил
убит по време на дуел и с това предизвикал хаос в по-голямата част от южния фарел, тъй
като разни благородници правели всичко възможно да извлекат изгода от смъртта на
толкова високопоставен член на двора.
Носели се и слухове. Хората на Алверон се били погрижили за някакви бандити в
отдалечена част на Елд. Изглежда, разбойниците устройвали засади на бирниците. На север
имало недоволство, тъй като хората трябвало да изтърпят второ посещение на бирниците на
маера. Но поне пътищата отново били безопасни и виновниците били мъртви.
Бредон също ми спомена за интересна мълва за млад мъж, който посетил Фелуриан и се
върнал почти невредим, макар малко да бил заприличал на самите фае. Това не беше
