Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Което беше странно, защото не бях осъзнал, че преди това съм бил напрегнат.
Тя се засуети, сложи две чинии на масата и се отпусна на близкия стол.
— Наистина ли си убил онези хора? — направо попита тя.
В гласа ѝ нямаше никакво обвинение. Беше просто въпрос.
Кимнах.
— Вероятно не е трябвало да казваш на никого — рече тя. — Ще се вдигне шум. Ще
поискат процес и ще трябва да докарат ази от Темсфорд.
— Не аз им казах — обясних аз. — Крин го направи.
— Аха.
Разговорът замря. Изпих последната глътка, но когато се опитах да оставя чашата на
масата, ръцете ми трепереха толкова силно, че тя изтропа върху дървото като някой
търпелив посетител, който чука на вратата.
Гран отпи спокойно от своята чаша.
— Не ми се говори за това — най-сетне казах аз. — Това, което направих, не беше добро.
— Някои биха оспорили това — меко се възпротиви тя. — Мисли, че си сторил онова,
което трябва.
Думите ѝ предизвикаха внезапна, пареща болка зад очите ми, сякаш всеки момент щях да
избухна в сълзи.
— Не съм толкова убеден в това — признах аз и гласът ми прозвуча странно в
собствените ми уши.
Сега ръцете ми трепереха още повече.
Гран не изглеждаше изненадана от това.
— От няколко дни се опитваш да се контролираш, нали? — Тонът ѝ даваше ясно да се
разбере, че думите ѝ не са въпрос. — Това изражение ми е познато. Стараел си се да си
намираш работа. Грижил си се за момичетата. Не си спал. Вероятно не си се хранил много.
— Тя вдигна чинията. — Изяж си пудинга. Ще ти даде малко сили.
Започнах да ям парчето. Когато стигнах до средата, се разплаках и леко се задавих,
когато част от него заседна в гърлото ми.
Гран допълни чашата ми с още чай и добави малко бренди накрая.
— Изпий това — нареди ми тя.
Отпих една глътка. Нямах намерение да казвам каквото и да е, но внезапно осъзнах, че
тихо говоря:
— Мисля, че с мен нещо не е наред. Нормален човек не би могъл да стори нещата, които
аз направих. Нормален човек никога не би убил хора по този начин.
— Може и така да е — съгласи се тя и отпи от чашата си. — Но какво би казал, ако
разбереш, че кракът на Бил под онази превръзка леко е позеленял и мирише сладникаво?
Вдигнах поглед стреснат.
— Да не е започнал да загнива?
— Не — поклати глава тя. — Казах ти, че е добре. Но ако все пак беше така?
— Щеше да се наложи да го отрежем — отвърнах аз.
— Така е — сериозно кимна Гран. — И щеше да се наложи да го направим бързо. Още
днес. Без да се двоумим и да се надяваме, че той сам ще успее да се оправи. Това не би
довело до нищо друго освен до смъртта му. — Тя отпи отново, като ме наблюдаваше над
ръба на чашата си и превърна думите си във въпрос.
Кимнах. Знаех, че е истина.
— Учил си малко медицина — продължи тя. — Знаеш, че правилното лекуване означава
трудни избори. — Погледна ме твърдо. — Ние не сме като другите хора. Изгаряш някого с
желязо, за да спреш кървенето. Спасяваш майката и губиш бебето. Трудно е и никой никога
не ти благодари. Но ние сме тези, които трябва да направят своя избор. — Отново бавно
отпи от чая. — Първите няколко пъти е най-лошо. Ще трепериш и известно време няма да
можеш да спиш. Но това е цената, която трябва да платиш, задето си сторил онова, което
трябва да бъде сторено.
— Имаше и жени — казах аз и думите заседнаха в гърлото ми.
Очите на Гран проблеснаха.
— Те го заслужават двойно повече — заяви тя и внезапният яростен гняв върху лицето ѝ
ме изненада толкова много, че усетих как по тялото ми пропълзя страх. — Мъж, който прави
това на момиче, е като бясно куче. Той не е човек, а просто животно, което трябва да бъде
убито. Но жена, която му помага? Това е по-лошо. Тя знае какво прави. Знае какво означава
това.
Тя внимателно остави чашата си върху масата и изражението ѝ отново стана спокойно.
— Ако кракът загние, го режеш. — Направи решителен жест, все едно режеше с ръка,
след което взе своето парче и започна да го яде с пръсти. — А някои хора трябва да бъдат
убити. Това е всичко.
* * *
Докато успея да възвърна хладнокръвието си и да изляза на улицата, тълпата там се беше
увеличила. Съдържателят на местния хан беше изкарал една бъчва на площадката пред
кръчмата и във въздуха се носеше сладникавата миризма на бира.
Бащата и майката на Крин бяха дошли в града върху петнистата кобила. Пит също беше
дотичал обратно. Той ми показа, че главата му не е счупена и поиска своите две пенита за
извършените услуги.
Родителите на Крин ми благодариха горещо. Видяха ми се добри хора. Повечето хора са
такива, ако им се даде възможност. Взех юздата на пъстрата кобила и я използвах като
стена, която да ми даде възможност за малко да поговоря що-годе насаме с Крин.
Ъгълчетата на тъмните ѝ очи бяха леко зачервени, но лицето ѝ беше ведро и щастливо.
— Погрижи се да получиш Жената дух — казах аз и посочих към единия от конете. — Тя
е твоя.
Зестрата на дъщерята на кмета така или иначе щеше да е добра, затова бях натоварил
коня на Крин с повече ценни вещи, както и с по-голямата част от парите на лъжливата
трупа.
Лицето ѝ стана сериозно и тя отново ми напомни за Дена като по-млада.
— Тръгваш си — досети се тя.
Наистина беше така. Не се опита да ме убеди да остана и вместо това ме изненада с
внезапна прегръдка. След това ме целуна по бузата и прошепна в ухото ми:
— Благодаря ти.
Отдръпнахме се един от друг, защото знаехме, че благоприличието не ни позволява
повече.
— Не се давай лесно и не се омъжвай за някой глупак — рекох аз, чувствайки, че трябва
да кажа нещо.
— Ти също — отвърна тя и в тъмните ѝ очи проблесна лека закачливост.
Взех поводите на Сива опашка и я поведох към мястото, където стоеше кметът и важно
наблюдаваше тълпата. Когато се приближих, той ми кимна.
Поех си дълбоко дъх.
— Приставът наоколо ли е?
При този въпрос той повдигна вежди, след това сви рамене и посочи към тълпата.
— Ей го там. Но още преди да дойдеш, той вече беше почти пиян. Не знам дали сега
може да ти е от някаква полза.
— Ами — колебливо подзех аз, — предполагам, че някой трябва да ме затвори, докато не
повикате ази от Темсфорд. — Кимнах към малката каменна сграда в центъра на града.
Кметът ми хвърли кос поглед и леко се намръщи.
— Искаш да бъдеш затворен?
— Не особено — признах аз.
— Тогава можеш да идваш и да си отиваш когато пожелаеш — каза той.
— Сигурно ази няма да бъде доволен, когато научи за това — отбелязах аз. — Не бих
желал някой друг да наруши закона на желязото заради нещо, което аз съм направил.
Подпомагането на бягството на убиец може да бъде наказано с обесване.
Едрият мъж ме изгледа продължително. Очите му се спряха върху меча ми, а след това
върху износената кожа на ботушите ми. Почти усещах как отбелязва липсата на каквито и да
било сериозни наранявания, макар че наскоро бях убил половин дузина въоръжени мъже.
— Значи ще ни оставиш да те заключим? — попита той. — Просто така?
Свих рамене.
Той се намръщи отново, сетне поклати глава, сякаш не намираше смисъл в думите ми.
— Ами, че ти си направо кротък като агънце — зачуди се той. — Но не, няма да те
затворя. Не си сторил нищо нередно.
— Счупих ръката на онова момче — казах аз.
— Хъммм — мрачно изръмжа кметът. — Забрави за това. — Той бръкна в джоба си,
извади половин пени и ми го подаде. — Много съм ти задължен за него.
Засмях се и пуснах монетата в джоба си.
— Ето какво си мисля — рече той. — Ще отида да проверя дали ще открия пристава.
След това ще му обясня, че трябва да те заключим. Ако през това време си се измъкнал в
тази суматоха, едва ли ще излезе, че сме ти помогнали да избягаш, нали?
— Ще бъде сметнато за нехайство при изпълнение на служебните задължения —
отбелязах аз. — Може да получи няколко удара с камшик или да загуби поста си.
— Не би трябвало да се стигне до там — каза кметът. — Но дори и да се стигне,
приставът ще бъде щастлив да го направи. Той е чичото на Ели. — Погледна към тълпата на
улицата. — Петнайсет минути ще ти стигнат ли да се измъкнеш в цялата тази бъркотия?
— Ако нямаш нищо против — рекох аз, — би ли могъл да кажеш, че съм изчезнал по
странен и загадъчен начин, когато си се обърнал с гръб към мен?
— Не виждам защо не — засмя се той. — Трябват ли ти повече от петнайсет минути, за
да бъдеш загадъчен?
— Десет би трябвало да са напълно достатъчни — отвърнах аз, свалих калъфа с лютнята
