Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
музикант може да ни е от полза.
Обмислих думите му, преди да попитам на свой ред:
— В каква посока сте?
— На изток.
— Тръгнал съм към Северин — обясних аз.
Алег сви рамене.
— Може да стигнем до Северин — рече той. — Стига да нямаш нищо против, че ще
вървим по обиколния път.
— Отдавна съм разделен от семейството си — признах аз и обходих с очи познатата
гледка около огъня.
— Едно е лошо число за Едема, който е на път — убедително отбеляза Алег и прокара
пръст по краищата на тъмната си брада.
— Попитай ме отново на сутринта — въздъхнах аз.
— Отлично! — Той ме плесна по коляното и се ухили. — Значи имаме цяла нощ, за да те
убедим.
Върнах лютнята в калъфа и се извиних, че природата ме зове. Когато се върнах,
коленичих до Ан на мястото, където седеше край огъня.
— Какво ни готвиш, майко? — попитах я аз.
— Яхния — кратко отвърна тя.
— Какво има вътре? — усмихнах се аз.
Ан ми хвърли кос поглед.
— Агнешко — отвърна тя така, сякаш ме караше да се опитам да оспоря думите ѝ.
— Отдавна не съм хапвал агнешко, майко. Мога ли да го опитам?
— Ще почакаш като всички останали — рязко отвърна тя.
— Не мога ли да опитам съвсем мъничко? — примолих ѝ се аз с най-подкупващата си
усмивка.
Старицата въздъхна и после сви рамене.
— Добре — каза тя, — но няма да е моя вината, ако те заболи коремът.
— Не, майко — засмях се аз, — вината няма да е твоя.
Пресегнах се за дългата дървена лъжица и гребнах от котлето. Духнах леко и след това
опитах.
— Майко! — възкликнах аз. — Това е най-вкусната храна, до която са се докосвали
устните ми от цяла година!
— Хъмм — каза тя и отново ми хвърли кос поглед.
— Това е самата истина — искрено настоях аз. — По мое мнение всеки, който не хареса
това прекрасно варено, едва ли е от Рух.
Ан се обърна да разбърка яденето и ме изпъди, но изражението ѝ вече не беше толкова
сурово, колкото преди.
След като спрях до бъчонката да си напълня повторно халбата, аз се върнах на мястото
си. Гаскин се приведе напред и рече:
— Ти ни подари песен. Има ли нещо, което искаш да чуеш?
— Какво ще кажеш за „Хитростта на свирача“? — попитах аз.
— Тази не я знам — сбърчи вежди той.
— Тя е за хитър Рух, който надхитрява един фермер.
— Опасявам се, че не я знам — поклати глава Гаскин.
— Позволи ми да я изпълня. — Наведох се да взема лютнята си. — Това е песен, която
всеки от нас трябва да знае.
— Избери нещо друго — предложи Ларен. — Ще ти изпълня нещо със свирките си. Тази
вечер ти вече ни изсвири нещо.
— Забравих, че свириш на свирки — усмихнах му се аз. — Тази ще ти хареса. Героят е
свирач. Освен това вие ще напълните стомаха ми, а аз ще напълня ушите ви.
Преди да успеят да възразят отново, започнах да свиря бързо и леко.
Те се смяха през цялото време — от началото, когато свирачът убива фермера, до края,
когато съблазнява жената и дъщерята на мъртвеца. Пропуснах последните два куплета, в
които хората от града убиват свирача.
След като свърших, Ларен избърса очите си.
— Хе, беше прав, Квоте. По-добре да науча тази песен. А и… — той стрелна с поглед
Кете, която седеше от отсрещната страна на огъня — това е правдива песен. Жените не
могат да се удържат, когато видят свирач.
Кете изсумтя подигравателно и вдигна очи към небето.
Разговаряхме за разни дреболии, докато Ан не обяви, че яхнията е готова. Всички
нападнаха храната, като нарушаваха мълчанието само за да направят по някой и друг
комплимент на Ан за готвенето ѝ.
— Кажи ми честно, Ан — обади се Алег след втората си паница, — да не задигна малко
пипер от Левиншир?
Ан изглеждаше доволна.
— Всички си имаме своите тайни, скъпи — отвърна тя. — Не се опитвай да притискаш
една дама да издаде своите.
— Времената добри ли са за теб и твоите хора? — попитах аз Алег.
— О, разбира се — отговори той с пълна уста, докато дъвчеше. — Преди три дни в
Левиншир беше особено добре. — Той ми смигна. — По-късно ще разбереш колко точно.
— Радвам се да го чуя.
— Всъщност — той се наведе напред съзаклятнически — справихме се толкова добре, че
се чувствам доста щедър. Толкова щедър, че да ти предложа всичко, каквото поискаш.
Каквото и да е то. Поискай го и то ще е твое. — Той се наведе още по-близо и добави с
театрален шепот: — Искам да ти кажа, че това е безсрамен опит да те подкупя да останеш с
нас. Можем да напълним кесията с този твой прекрасен глас.
— Да не говорим за песните, на които може да ни научи — намеси се Гаскин.
— Не ми помагай да се пазаря, момче — подигравателно изръмжа Алег. — Имам
усещането, че и така ще ми е достатъчно трудно.
Замислих се за момент.
— Предполагам, че мога да се присъединя… — Оставих края на изречението да увисне
несигурно.
— Но? — погледна ме многозначително Алег.
— Но ще поискам три неща от теб.
— Хъмм, три неща. — Той ме измери с поглед. — Точно както в някоя история.
— Така ми се струва редно — настоях аз.
— Предполагам, че е така — колебливо кимна той. — А колко дълго ще пътуваш с нас?
— Докато никой не се противопостави на заминаването ми.
— Някой има ли проблем с това? — попита Алег, като се огледа наоколо.
— А ако поиска единия от фургоните? — обади се Тим.
Гласът му ме стресна — беше рязък и стържещ като две тухли, които се трият една в
друга.
— Това няма да има значение, след като ще пътува с нас — сопна се Алег. — Фургоните
така или иначе са си наши. И след като няма да може да си тръгне, освен ако ние не кажем…
Нямаше възражения. Двамата с Алег си стиснахме ръцете и се разнесоха одобрителни
възгласи.
Кете вдигна халбата си.
— За Квоте и неговите песни! — извика тя. — Имам усещането, че ще си заслужава,
каквото и да ни струва.
Всички отпиха и аз вдигнах чашата си.
— Кълна се в млякото на майка си, че никой от вас никога не е правил по-добра сделка
от онази, която сключихте с мен тази нощ.
Това предизвика още по-възторжени реакции и всички отпиха отново.
Алег избърса уста и ме погледна право в очите.
— И така, кое е първото нещо, което искаш от нас?
— Всъщност това е дреболия — наведох глава аз. — Нямам собствена палатка и щом ще
пътувам със семейството си…
— Не казвай нищо повече! — Алег размаха халбата си като някой крал, който раздава
благодеяния. — Ще вземеш моята палатка, пълна с кожи и одеяла, дебели цяла педя! — Той
махна към мястото край огъня, където седяха Френ и Джош. — Идете да му я разпънете.
— Няма нужда — възразих аз, — мога и сам да се справя.
— Замълчи. Това е добре за тях. Кара ги да се чувстват полезни. Като заговорихме за
това… — Той махна на Тим. — Би ли ги довел?
Тим се изправи и притисна ръка към корема си.
— Ще го направя след малко. Ей сега се връщам. — Той се обърна и се отправи към
гората. — Не се чувствам много добре.
— Така става, когато ядеш като животно на хранилка! — извика Ото след него, след
което се обърна към нас: — Някой ден той ще осъзнае, че не може да яде повече от мен и
след това да не му става лошо.
— Тъй като Тим е зает да клечи край някое дърво, аз ще отида да ги доведа — заяви
Ларен с едва прикрито нетърпение.
— Тази вечер аз съм на пост — намеси се Ото. — Аз ще го направя.
— Аз ще ги доведа — раздразнено натърти Кете.
Тя изгледа другите двама втренчено и те седнаха обратно на местата си. После тя отиде
зад фургона, който се намираше от лявата ми страна.
Джош и Френ се появиха от другия фургон с една палатка, въжета и колчета.
— Къде искаш да я сложим? — попита Джош.
— Това не е въпрос, който обикновено се задава на един мъж, не мислиш ли, Джош? —
пошегува се Френ и сбута приятеля си с лакът.
— Имам лошия навик да хъркам — предупредих ги аз. — Вероятно ще искате да съм
малко по-далеч от всички останали. Мястото между онези две дървета ми се струва
подходящо.
— Искам да кажа, че при мъжете обикновено човек знае къде искат да им го сложат,
какво ще кажеш, Джош? — продължи Френ, когато се отдалечиха и започнаха да опъват
палатката.
Кете се върна минута по-късно, като водеше със себе си две очарователни млади
момичета. Едната имаше слабо тяло и лице и черна, късо подстригана като на момче коса.
Другата беше по-щедро закръглена, с къдрава златиста коса. Изглеждаха около
шестнайсетгодишни и физиономиите и на двете бяха отчаяни.
— Запознай се с Крин и Ели — обяви Кете и посочи момичетата.
— Те са сред придобивките, които дължим на щедростта на Левиншир — усмихна се
