Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Глава 8
Неволни сигнали
Продължиха по пътя си натъжени, нямаше я вече прежната тръпка и радостта, че отново са заедно — бяха си отишли с Уолфгар, богато се бърна в лагера и разказа на приятелите си какво се беше случило, Дризт бе искрено изненадан от реакцията им. В първия момент, както и очакваше, Кати-Бри и Риджис се развикаха, че трябвало да тръгнат след варварина и да го върнат обратно, Бруенор пък измърмори нещо за „глупавите човеци“. И Кати-Бри, и полуръстът бързо се успокоиха, а младата жена дори заяви, че Уолфгар има правото сам да избира накъде да поеме. Тя не таеше горчивина, задето варваринът я беше ударил, и — за своя чест — с нищо не показа да му е сърдита.
Младата жена просто знаеше. Също както Дризт, и тя разбираше, че демоните, които измъчваха Уолфгар, не могат да бъдат пропъдени с утешителни думи, даже пречистващата ярост на битката не бе в състояние да го спаси от тях. Тя бе опитала, дори бе повярвала, че постига напредък, но в крайна сметка с болка бе установила, че не е в състояние да му помогне, че единственият, който можеше да стори нещо за Уолфгар, е той самият.
И така, те продължиха напред, четиримата приятели и Гуенивар, удържайки на думата си, че ще помогнат на Камлейн да стигне Лускан.
Същата нощ Дризт откри младата жена в източния край на лагера, вперила поглед в гъстия мрак. На елфа не му бе никак трудно да се досети кого се надява да види тя.
— Няма да се върне скоро — тихо отбеляза той и се приближи.
Кати-Бри му хвърли бърз поглед, после отново обърна очи към черните очертания на планината.
Там обаче нямаше нищо.
— Уолфгар сбърка — рече тя след няколко продължителни мига мълчание. — Знам, че единствено той е в състояние да си помогне, но можеше да го стори и сред приятели, а не сам в пустошта.
— Не искаше да ставаме свидетели на вътрешната му битка — обясни Дризт.
— Гордостта открай време е най-големият му недостатък — начаса отвърна Кати-Бри.
— Така е било винаги сред неговите събратя. Така е било сред бащите им, така е било и сред дедите им. За варварите от тундрата слабостта е неприемлива — както у другите, така и у тях самите. А Уолфгар е убеден, че невъзможността да се справи със спомените от Бездната е проява на слабост.
Кати-Бри поклати глава. Нямаше нужда да казва каквото и да било — и двамата отлично знаеха, че приятелят им греши, че твърде често най-страшните врагове са тези, които се крият в нас самите.
Дризт вдигна ръка и нежно докосна лицето на младата жена — там, където юмрукът на варварина бе оставил болезнена подутина. Кати-Бри трепна — не защото я бе заболяло, а защото не беше очаквала допира му.
— Не е чак толкова зле — рече тя.
— Бруенор надали ще се съгласи с теб.
Думите на елфа извикаха усмивка на устните й — така си беше. Ако Уолфгар се бе завърнал при тях, след като я бе ударил, щеше да им се наложи да впрегнат цялата си сила, за да озаптят разяреното джудже. Ала дори това се бе променило. Бруенор от години гледаше на варварина като на свой син и когато повярваха, че йоклолата го е убила, никой не бе по-съкрушен от него. Сега, когато вътрешните терзания на младия мъж отново им го бяха отнели, на джуджето му беше трудно да се помири с липсата му и на драго сърце би му простило дори станалото с Кати-Бри… стига, разбира се, Уолфгар да покажеше искрено разкаяние. Те до един бяха готови да му простят — безрезервно и искрено — и да му помогнат да надмогне болката, която го раздираше. И точно в това бе истинската трагедия — нямаше абсолютно нищо, с което биха могли да му помогнат.
Дризт и Кати-Бри останаха дълго така — младата жена, облегнала глава на силното рамо на елфа — загледани в пустата нощна тундра.
През следващите два дни не се случи нищо тревожно, ако не се брои това, че Дризт на няколко пъти се натъкна на дирите на Юнгер, който очевидно ги следваше. Но тъй като великанът така и не се приближи до лагера им, елфът не се разтревожи кой знае колко. Около пладне на третия ден след като Уолфгар си бе тръгнал, най-сетне видяха Лускан да изплува на хоризонта.
— Ето я твоята цел, Камлейн — рече Дризт, когато каруцарят се провикна, че вече различава характерните очертания на големия град, включително и подобната на дърво постройка, където се помещаваше магьосническата гилдия. — За нас бе удоволствие да пътуваме заедно.
— И да си хапваме от вкусните ви гозби — подхвърли Риджис, разсмивайки всички.
— Кой знае, ако все още сте по тези земи, когато се върнем, и се каните да отидете в Долината, може отново да ви придружим — довърши елфът.
— Нищо не би ни зарадвало повече! — отвърна търговецът и топло стисна ръката му. — Лек път, където и да води той, макар да знам, че пожеланието ми е просто учтивост, пък била тя и искрена — не се и съмнявам, че пътят ви ще бъде лек! Нека всички чудовища чуят, че идвате и хукнат да се скрият!
С тези думи търговците поеха по сравнително гладкия път към Лускан. Четиримата приятели дълго гледаха след отдалечаващата се каруца.
— Трябваше да идем с тях — обади се Риджис. — Сигурен съм, че те познават добре — обърна се той към елфа. — Расата ти надали ще ни създаде каквито и да било проблеми…
Дризт поклати глава, без да го остави да довърши:
— Наистина мога да се движа свободно из Лускан — потвърди той. — Само че сега отивам — отиваме! — на югоизток. Чака ни дълъг път.
— Но в Лускан… — започна полуръстът.
— Къркорещия корем смята, че момчето може да е там — прекъсна го Бруенор, а от тона му ясно личеше, че и на него му се ще да бяха последвали търговците.
— Възможно е — съгласи се Дризт. — Дори се надявам да е така — Лускан далеч не е толкова опасен, колкото дивите планини.
Бруенор и Риджис го изгледаха недоумяващо — след като и той бе на същото мнение, защо не тръгваха след Камлейн?
— Ако Уолфгар наистина е в Лускан — обясни Кати-Бри вместо елфа, — ще сторим много по-добре още сега да се махнем оттук. Точно в този момент не бива да го срещаме.
— Какви ги дрънкаш? — сопна се обърканото джудже.
— Уолфгар сам реши да си отиде — напомни му Дризт. — Нима смяташ, че някакви си три дни са променили нещо?
— Няма как да разберем, ако не проверим — отвърна Бруенор, ала тонът му вече не бе така войнствен — постепенно започваше да осъзнава жестоката истина.
