Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Всеки от нас има свой собствен път в живота. Истина на пръв поглед очевидна и съвсем проста, ала в този свят на безброй познанства и връзки, където мнозина потискат същинските си чувства и желания, за да угодят на другите, твърде често се случва да се отклоним от този път.

Но ако искаме някога да познаем истинското щастие, трябва да следваме сърцето си и да открием собствения си път. Разбрах го, когато си тръгнах от Мензоберанзан, а Долината на мразовития вятър и прекрасните приятели, които открих в нея, само затвърдиха увереността ми. След последната жестока битка в Митрил Хол, когато сякаш половин Мензоберанзан се надигна срещу нас, осъзнах, че пътят ми е другаде, че трябва да си отида, в търсене на нови хоризонти, на които да спра взора си. Кати-Бри също го почувства и тъй като знаех, че го иска не заради мен, а защото така й нашепва сърцето, с радост я приветствах до себе си.

Всеки от нас има път, който да следва, и в онази паметна утрин в планината с болка разбрах, че пътят на Уолфгар се отделя от моя. Как ми се искаше да го спра! Да го умолявам, да споря с него, а ако нищо не помогне — да го завлека насила в лагера. Когато го видях да си тръгва, в гърдите ми зейна празнина почти толкова всепоглъщаща, колкото и когато за първи път научих за мнимата му смърт от ръката на йоклолата.

А после, докато се връщах при останалите, сам и тъжен, усетих как към болката се прибавя и чувство на вина. Дали не го бях оставил да си отиде така лесно заради онова, което съществуваше между тях с Кати-Бри? Нима имаше частица от мен, която гледаше на завръщането му като на пречка за връзката, която бях започнал да изграждам с нея откакто заедно си тръгнахме от Митрил Хол?

Угризенията ми не продължиха дълго — докато стигна лагера, вече ги нямаше. Също както и аз, и Уолфгар бяхме намерили пътя си, така и Кати-Бри някога щеше да открие своя. С мен? С него? Кой знае? Ала какъвто и да бе той, никога нямаше да я откажа от него. Не заради собствена облага оставих Уолфгар да си тръгне. Ни най-малко — сърцето ми се късаше, когато той си отиде. Не, оставих го да си върви, без да се опитвам да го разубеждавам, защото знаех, че никой от нас не в състояние да изцели раните му. Нищо, излязло от моите уста, нямаше да му донесе утеха, а и малкото напредък, който Кати-Бри може би беше постигнала, несъмнено се бе пръснал на хиляди парченца, когато юмрукът на варварина се стовари в лицето й.

Уолфгар си тръгна донякъде от страх. Вярваше, че не е способен да контролира демоните в себе си и че, впримчен в мрежите на болезнените спомени, някой ден може наистина да ни нарани. Преди всичко обаче, Уолфгар си тръгна от срам. Как щеше да погледне Бруенор в очите, след като бе ударил осиновената му дъщеря? Как щеше да погледне нея самата? Как да се извини, когато и сам разбираше, че случилото се спокойно можеше да се повтори? А дори да оставеше станалото с Кати-Бри настрани, Уолфгар смяташе, че е слаб, заради мъчителната власт, която споменът за преживяното в Бездната имаше над него. В крайна сметка, това бяха просто образи от миналото, а не нещо осезаемо, което да е в състояние да го нарани. Според прагматичния му мироглед, да се остави да бъде победен от подобни безплътни призраци бе непростима слабост. За варварите не е срамно да изгубиш битка, но няма по-голям позор от този да избягаш от нея. По същата логика, да бъдеш надвит от страховито чудовище е допустимо, но да станеш жертва на нещо толкова неуловимо, колкото са спомените, е непростимо малодушие.

Вярвам, че рано ши късно Уолфгар ще осъзнае, че греши. Някой ден ще разбере, че не бива да се срамува, задето не е могъл да се справи с безчислените ужаси и изкушения на Ерту и Бездната. Едва когато се отърси от бремето на срама, най-сетне ще съумее да се освободи от ужасите на миналото и да пропъди угризенията заради надвилите го изкушения. Едва тогава ще може да се върне в Долината на мразовития вятър при тези, които го обичат и които ще го приемат с отворени обятия.

Едва тогава.

На това се надявам. Уолфгар избяга в пустошта, към Гръбнака на света, където върлуват снежни човеци, великани и гоблинови племена и където вълците нападат всяко живо същество, изпречило се на пътя им. Не знам дали възнамерява да отиде в тундрата, която познава така добре, дали ще се отправи на юг, или пък смята да кръстосва опасните планински пътеки, предизвиквайки смъртта, в опит да си възвърне смелостта, която вярва, че е изгубил. А може би един ден ще изкуши смъртта прекалено безразсъдно и тя ще го надвие, слагайки най-сетне край на мъките му.

От това се боя.

Всеки от нас има свой собствен път и когато Уолфгар откри своя, се оказа, че той не е достатъчно широк за двамина.