Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Аарон хвърли поглед към червената коса на съдържателя, към меча, окачен над бара, и след това отново се вгледа в очите на кръчмаря.
Коте бавно кимна, след което посочи Летописеца.
— Този приятел не е просто някой обикновен писар. Той е един вид историк и е тук, за да запише истинската история на моя живот. Вече пропусна началото, но ако искаш, можеш да останеш и да чуеш какво следва. — Той се усмихна непринудено. — Мога да ти разкажа истории, които никой не е чувал преди. Истории за Фелуриан, за това как се научих да се бия в Адем. Истината за принцеса Ариел.
Съдържателят протегна ръка през тезгяха и докосна ръката на момчето.
— Аарон, истината е, че те харесвам. Мисля, че си необичайно умен, и не искам да гледам как съсипваш живота си. — Той си пое дълбоко дъх и погледна ковашкия чирак право в очите, а неговите бяха стряскащо зелени. — Знам как започна тази война. Знам истината за нея. След като чуеш това, вече няма да си толкова нетърпелив да бързаш да умреш в нея.
Съдържателят махна към един от празните столове на масата до Летописеца и се усмихна толкова очарователно и непринудено, сякаш е някой принц от книгите с приказки.
— Какво ще кажеш?
Аарон се вгледа в Коте сериозно и продължително, като очите му се местеха от него на меча и обратно.
— Ако наистина си… — Той не довърши, но на лицето му беше изписан въпрос.
— Наистина съм аз — кротко го увери Коте.
— … тогава мога ли да видя наметалото ти, което няма цвят? — попита чиракът и се ухили.
Очарователната усмивка на съдържателя се втвърди и разпадна на парчета като строшено стъкло.
— Бъркаш Квоте с Таборлин Великия — сухо се намеси Летописеца от другия край на стаята. — Наметалото, което нямало цвят, е принадлежало на Таборлин Великия.
На лицето на Аарон се появи озадачено изражение и той се обърна да погледне писаря.
— Какво е имал Квоте тогава? — попита.
— Наметало сянка — отвърна Летописеца, — ако си спомням правилно.
Момчето се обърна отново към бара.
— Можеш ли тогава да ми покажеш наметалото си сянка? Или поне малко магия? Винаги ми се е искало да видя нещо такова. Малко огън или светкавица ще свършат работа — не искам да те уморявам.
Преди съдържателят да успее да отговори, Аарон внезапно избухна в смях.
— Просто се шегувам с теб, господин Коте. — Той се усмихна отново, по-широко от преди. — В името на бог и неговата дама, никога преди не бях срещал по-голям лъжец от теб. Дори моят чичо Алван не би могъл да каже нещо такова, без по лицето му да проличи, че лъже.
Съдържателят сведе поглед и промърмори нещо неразбираемо.
Аарон се протегна през плота и сложи широката си ръка върху рамото на Коте.
— Знам, че само се опитваш да помогнеш, господин Коте — рече той сърдечно. — Ти си добър човек и ще помисля върху онова, което каза. Няма да бързам да се записвам. Просто искам да видя с какви възможности разполагам. — Ковашкият чирак печално поклати глава. — Днес всички са ме подхванали. Майка ми каза, че е болна от охтика. Роуз каза, че е бременна. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Но трябва да призная, че всичко това бледнее пред твоите думи.
— Ами, нали разбираш… — Коте успя да изобрази немощна усмивка на лицето си. — Нямаше да мога да погледна майка ти в очите, ако не бях опитал.
— Можеше и да успееш, ако беше опитал с нещо, което щях да преглътна по-лесно — възрази младежът. — Но всеки знае, че мечът на Квоте е направен от сребро. — Той хвърли поглед на меча, окачен на стената. — Освен това той не е бил наречен „Безразсъдство“. Името му е било „Кайзера“, убиецът на поети.
Това леко изненада съдържателя.
— Убиецът на поети?
— Да, господине — кимна настойчиво Аарон. — И твоят писар тук е прав. Той наистина е имал наметало, направено от паяжини и сенки, и е носел пръстени на всичките си пръсти. Как беше?
P>
Той носел пръстени от камък на едната си ръка,
желязо, кехлибар, дърво и кост, подредени ей така.
Имал…
P$
Ковашкият чирак се намръщи.
— Не мога да си спомня останалото. Имаше нещо за огън…
Изражението на съдържателя беше непроницаемо. Той погледна надолу към ръцете си, които почиваха върху плота, и след миг взе да рецитира:
P>
Имал пръстени невиждани на другата ръка.
Единият като лента — кървава черта.
Другият от въздух, като шепот в тишина.
Пръстенът от лед пък бил с пукнатина.
Блясъкът на пръстена от пламък видим е,
а последният пък просто нямал име.
P$
— Точно така — усмихна се Аарон. — Нямаш ли някой от тези пръстени зад бара? — Той се изправи на пръсти, сякаш се опитваше да надникне по-добре.
— Не. Не бих казал, че имам — отвърна Коте с леко засрамена усмивка.
И двамата се стреснаха, когато Баст тропна чувала от зебло върху плота.
— Това би трябвало да ви стигне за два дни и даже да ви остане — безцеремонно отсече Баст.
Аарон метна чувала на рамо и се канеше да си тръгне, когато се поколеба и отново обърна поглед към двамата мъже зад бара.
— Не обичам да моля за услуги. Стария Коб каза, че ще се погрижи за майка ми вместо мен, но…
Баст заобиколи бара и поведе Аарон към вратата.
— Мисля, че тя ще се справи. Ще се отбия да видя и Роуз, ако искаш. — На лицето му се появи широка, похотлива усмивка. — Просто за да се убедя, че не е самотна.
— Ще ти бъда благодарен — отвърна Аарон с истинско облекчение в гласа. — Когато тръгвах, беше малко разтревожена. Би било добре някой да я успокои.
Баст, който тъкмо отваряше вратата на странноприемницата, спря и изгледа невярващо широкоплещестия младеж. След това поклати глава и отвори вратата.
— Така е. А сега тръгвай. Забавлявай се в големия град и не пий от водата.
Баст затвори вратата и притисна чело към дървото, сякаш внезапно го бе налегнала умора.
— _„Би било добре някой да я успокои?“_ — невярващо повтори той. — Вземам си назад думите, че това момче е умно. — Той се обърна с лице към бара и размаха обвинително пръст към вратата. — Така става, когато някой всеки ден работи с желязо.
Съдържателят се усмихна тъжно и се облегна на бара.
— Толкова по въпроса за легендарното ми красноречие.
— Момчето е идиот, Реши — пренебрежително изсумтя Баст.
— Трябва ли да се чувствам по-добре от това, че не съм успял да убедя един идиот, Баст?
Летописеца се прокашля.
— По-скоро това е доказателство, че си изиграл добре ролята си тук — вметна той. — Толкова умело си влязъл в кожата на кръчмар, че те не могат да си представят, че си нещо различно. — Той махна към празната обща стая. — Честно казано, изненадах се, че си готов да рискуваш живота си тук само за да попречиш на момчето да отиде в армията.
— Не е кой знае какъв риск — възпротиви се съдържателят. — Нито пък е кой знае какъв живот. — Той се изправи и отиде до масата пред бара, където седеше Летописеца. — Отговорен съм за всеки, който умре в тази глупава война. Просто се надявах да спася поне него. Очевидно дори и с това не мога да се справя. — Отпусна се на стола срещу Летописеца. — Докъде стигнахме вчера? Няма смисъл да се повтарям, ако не се налага.
— Тъкмо беше призовал вятъра и Амброуз си получи заслуженото — каза Баст от мястото до вратата, където беше застанал, — а ти беше отнесен по своята любима и говореше нещо за жестокостта й.
— Аз не се _отнасям_, Баст — отсече Коте.
Летописеца вдигна плоската си кожена чанта и извади лист хартия, три четвърти от който бяха изписани със ситния му подреден почерк.
— Мога да ти прочета отново последните редове, ако искаш.
Коте протегна ръка.
— Спомням си шифъра ти достатъчно добре, за да ги прочета и сам — уморено заяви той. — Дай ми ги. Може би това ще помогне. — Коте хвърли поглед към Баст. — Ела и седни, ако ще слушаш, не искам да ходиш насам-натам.
Баст побърза да седне, а Коте пое дълбоко дъх и зачете последната страница от вчерашната история. Съдържателят остана мълчалив дълго време. Устата му започна да се свива неодобрително, но после се изкриви в някакво слабо подобие на усмивка.
Той кимна замислено с поглед, все още вперен в текста.
— Прекарах толкова много от младежките си години в опити да вляза в Университета — каза Коте. — Исках да отида там още преди да избият трупата ми. Преди да знам, че чандрианите са нещо повече от история, разказвана край лагерния огън. Преди да започна да търся амирите.
Съдържателят се облегна назад в стола си, умората на лицето му изчезна и бе заменена от замислено изражение.
— Мислех си, че веднъж щом ме допуснат там, нещата ще бъдат лесни. Ще изучавам магия и ще открия отговорите на всичките си въпроси. Вярвах, че всичко ще е толкова просто както в приказките. — Квоте се усмихна малко смутено и от това лицето му стана изненадващо младо. — И можеше да е така, ако не притежавах таланта да си създавам врагове и да се забърквам в неприятности. Всичко, което исках, бе да свиря своята музика, да ходя на учебните занятия и да намеря отговорите, които ме интересуват. Всичко, което исках, се намираше в Университета. Всичко, което исках, бе да остана. — Той кимна сякаш на себе си. — Трябва да започнем с това.
