Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
Когато пристигнах, вече цареше суетнята, свързана с последните приготовления преди тръгване.
Роент обикаляше около каруците като животно, попаднало в клетка, и проверяваше всичко отново и отново. Рета наблюдаваше работниците със строго око и бързо ги нахокваше за всяко нещо, което не бяха свършили, както на нея й се искаше. За мое облекчение, никой не ми обърна внимание, докато напускахме града и се отправихме към Университета.
* * *
Докато изминавахме километър след километър, имах чувството, че от плещите ми бавно се смъкваше огромна тежест. Наслаждавах се на усещането за земята под обувките ми, вкуса на свежия въздух, тихото свистене на вятъра, който разрошваше полетата с пролетни жита. Усетих, че се усмихвам без всякаква друга причина освен това, че се чувствах щастлив. Ние, от Рух, не сме създадени да се застояваме дълго на едно място. Поех дълбоко дъх и почти се засмях на глас.
Докато пътувахме, гледах да съм сам, тъй като не бях свикнал да съм в компанията на други хора. Роент и наемниците нямаха нищо против да ме оставят на мира. От време на време Дерик се шегуваше с мен, но като цяло вероятно ме намираше твърде сдържан за неговия вкус.
Единственият друг останал пътник беше Дена. Разговаряхме за пръв път едва в края на първия ден от пътуването. Пътувах при един от наемниците и разсеяно белех кората на една върбова пръчка. Докато ръцете ми работеха, аз изучавах профила на лицето й, любувайки се на линията на челюстта й и извивката на врата й. Чудех се защо ли тя пътува сама и накъде е тръгнала. Докато размишлявах върху това, тя се обърна и видя, че я гледам.
— За какво мислиш? — попита ме, приглаждайки един немирен кичур от косата си.
— Просто се чудех ти какво правиш тук — отвърнах й почти честно аз.
Тя се усмихна и задържа очите си върху моите.
— Лъжец.
Използвах един стар сценичен номер, за да не се изчервя, свих рамене по най-безучастния възможен начин и сведох отново поглед към пръчката, която белех. След няколко минути я чух да се връща към разговора си с Рета. Това ме накара да се почувствам странно разочарован.
След като се установихме на лагер и вечерята вече се готвеше, аз се мотаех около каруците и разучавах възлите, които Роент беше използвал, за да завърже товара си да не падне. Чух стъпки зад гърба си, обърнах се и видях Дена да се доближава. Стомахът ми се преобърна и аз побързах да си поема дъх, за да се овладея.
Тя спря на около десетина крачки от мен.
— Успя ли да разбереш вече? — попита ме тя.
— Моля?
— Защо съм тук. — Тя меко се усмихна. — Знаеш ли, през по-голямата част от живота ми и аз съм се чудила за същото нещо. Мислех, че ако ти имаш някаква представа… — Тя се усмихна иронично и подканващо.
Поклатих глава, несигурен какво точно е смешното в цялата ситуация.
— Всичко, което успях да отгатна досега, е, че пътуваш за някъде.
— И аз това успях да отгатна — сериозно кимна тя.
Замълча и се загледа в линията на хоризонта около нас.
Вятърът разроши косата й и тя я приглади отново.
— А случайно да знаеш къде отивам?
Почувствах как на лицето ми бавно се появи усмивка. Беше странно усещане. Отдавна не се бях усмихвал.
— _Ти_ самата не знаеш ли?
— Имам своите подозрения. Точно сега си мисля, че отивам в Анилин. — Тя се залюля напред-назад на пръсти и пети. — Но ми се е случвало да греша преди.
Разговорът ни беше прекъснат от мълчание. Дена сведе поглед към ръцете си и започна да си играе с пръстена на ръката си. За миг мярнах отблясъка на сребро и бледосин камък. Внезапно тя отпусна ръце и ме погледна.
— А ти закъде пътуваш?
— Към Университета.
Тя учудено изви вежди и за миг започна да изглежда с десет години по-възрастна.
— Толкова си сигурен.
Усмихна се и изведнъж отново беше млада.
— Как се чувства човек, който знае къде отива?
Не знаех какво да отговоря, но Рета, която ни извика за вечеря, ми спести необходимостта да измислям какво да кажа. Дена и аз се отправихме заедно към лагерния огън.
* * *
Прекарах началото на следващия ден в кратки, несръчни опити да ухажвам Дена. Нетърпеливо — макар че не исках да _изглежда_ така — и бавно обикалях около нея, докато накрая не си намерих извинение да прекараме известно време заедно.
Дена, от друга страна, изглеждаше съвсем спокойна. Прекарахме останалата част от деня така, сякаш бяхме стари приятели. Шегувахме се и си разказвахме истории. Показах й различните видове облаци и й обясних какво време предвещават те. Тя пък ми показваше формите им — на роза, арфа, водопад.
Така измина целият ден. По-късно, когато се теглеше чоп, за да се види кой коя смяна от караула ще поеме, Дена и аз изтеглихме първите две смени. Без да го обсъждаме, прекарахме четирите часа на пост заедно. Като говорехме тихо, за да не събудим останалите, ние седяхме близо до огъня и всъщност по-скоро се гледахме един друг, отколкото да пазим лагера.
Третият ден беше почти същият като предишния. Прекарвахме приятно времето си, без да водим дълги разговори, а по-скоро наблюдавахме пейзажа наоколо и казвахме каквото ни дойдеше наум.
В онази нощ спряхме в един крайпътен хан, където Рета купи фураж за конете и някои други припаси.
Рета и мъжът й си легнаха рано, като преди това казаха на всеки от нас, че са уредили вечеря и легла с ханджията.
Храната беше доста добра — пушена сланина и картофена супа с пресен хляб и масло. Спахме в конюшнята, но и това беше доста по-добро от онова, на което бях свикнал в Тарбеан.
Общата стая миришеше на пушек, пот и разсипана бира. Бях доволен, когато Дена ме попита искам ли да се разходим.
Навън беше топла, тиха и безветрена пролетна нощ. Разговаряхме, докато бавно вървяхме през дивата гора зад странноприемницата. Малко след това стигнахме до широка поляна, която заобикаляше малко езерце.
Точно до водата имаше два пътни камъка, чиято повърхност изглеждаше сребърна на фона на чернотата на небето и водата. Единият стоеше изправен като пръст, сочещ към небето. Другият лежеше настрани и навлизаше във водата подобно на къс каменен пристан.
Никакъв полъх на вятъра не нарушаваше водната повърхност. Затова когато се качихме върху падналия камък, звездите блестяха над нас в небето и се отразяваха във водата долу. Сякаш седяхме сред море от звезди.
Разговаряхме в продължение на часове. Никой от двамата не споменаваше своето минало. Усещах, че в нейното имаше неща, за които тя предпочиташе да не говори, и между впрочем тя също избягваше да ме разпитва — предполагам, беше отгатнала, че и моите чувства са същите. Вместо това говорехме за нас самите, за любими, въображаеми и невъзможни неща. Показвах й звездите и съзвездията на небето и й казвах техните имена.
Тя ми разказваше истории за тях, които никога преди това не бях чувал.
Очите ми винаги се връщаха към Дена. Тя седеше до мен, обхванала с ръце коленете си. Кожата й беше по-блестяща от луната, а очите й по-големи от небето, по-дълбоки от водата и по-тъмни от нощта.
Бавно осъзнах, че я гледам безмълвно от много дълго време. Изгубен в мислите си, изгубен при вида на нейната красота. Но лицето й не изглеждаше обидено или насмешливо. Почти ми се стори, че тя разучаваше линиите на лицето ми сякаш в очакване на нещо.
Исках да хвана ръката й. Исках да погаля бузата й с върховете на пръстите си. Исках да й кажа, че тя беше първото красиво нещо, което виждах от три години. Че гледката на това как се прозява и закрива уста с опакото на ръката си беше достатъчна, за да спре дъха ми. Как понякога изгубвах смисъла на думите, които казваше, унесен от нежните като флейта извивки на гласа й. Исках да й кажа, че щом тя е тук, с мен, значи по някакъв начин вече нищо лошо не може да ми се случи.
В този секващ дъха миг почти я попитах. Почувствах как неизреченият въпрос напира да излезе от гърдите ми. Спомних си, че трябва да си поема дъх и след това се поколебах — какво можех да й кажа? Ела с мен? Остани с мен? Ела в Университета? Не. Внезапната неизбежност на тази мисъл стегна като с леден юмрук сърцето в гърдите ми. Какво можех да я попитам? Какво можех да й предложа? Нищо. Каквото и да кажех, то щеше да прозвучи глупаво като детска фантазия.
Затворих уста и погледнах над водата. Само на сантиметри от мен Дена направи същото. Можех да почувствам топлината й. Тя миришеше на прах от пътя и на мед, и на онзи мирис, който се носеше във въздуха в миговете, преди да завали проливен летен дъжд.
Никой от нас не проговори. Затворих очи. Близостта й беше най-сладкото и най-живото нещо, което бях изпитвал в живота си.
> 34.
> Още за учене
На следващото утро едва се събудих след двата часа сън, качих се на една от каруците и продължих да дремя през цялата сутрин. Едва към обяд осъзнах, че сме взели още един пътник от хана миналата нощ.
Името му беше Джосн и беше платил на Роент да го закара до Анилин. Имаше искрена усмивка и се държеше непринудено. Изглеждаше сериозен човек, но не ми хареса.
