Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
ДАРЪТ
Прошка е уханието, с което виолетката облъхВа петата, която я е стъпкала.
МАРК ТВЕН
Тони бе по-въодушевен от всякога, но знаеше, че е изтощен. Беше поспал, подремнал, или нещо между двете. Не си спомняше да е сънувал нещо, но у него бе останало чувството, че някой го е държал в обятията си през цялото време. На каквото и място да се намираше, сигурен беше, че то е безопасно и щеше да бъде такова винаги. Дори да имаше начин, не желаеше да научава къде се намира. Силите му все повече се изчерпваха. Умираше, но приемаше този факт с дълбоко спокойствие. Беше време за действие.
- Маги?
- Хей, здравей! Питах се кога ли ще се появиш. Нищо не е същото, когато те няма.
- Благодаря, че го казваш.
- Не говоря неща, които не мисля - отвърна тя нежно, след което добави с дяволита усмивка: - През повечето време.
- И така, какъв е планът? - попита той. - Кога можем да отидем в болницата?
- Радвам се, че попита. Докато те нямаше, прекарах доста време на телефона и днес следобед всички ще се отправим натам.
- Всички?
- Да, цялата компания. Дори Кларънс ще дойде. Не се притеснявай - побърза да добави Маги, - не съм им казала какви ще ги вършим там, просто споделих, че ще е добре да се съберем.
- И за кои „всички“ става въпрос? - Тони все още не се досещаше.
- Ами за цялата ни тайфа - отвърна и започна да изрежда, прегъвайки пръст след пръст на ръцете си: - Кларънс, аз, Моли, Каби, Джейк, Лори, Анджела… - Тя направи пауза за по-силно въздействие. - …И ти. Всичко осем души. Девет, ако включим и Линдзи, но тя вече е там. Достатъчно сме, за да основем своя собствена църква.
- Сигурна ли си, че е добра идея да ходим всичките в болницата?
- Човек никога не знае коя идея ще се окаже добра. Просто трябва да вземе решение, да се пусне по течението и да види какво ще произлезе. Остава ти един ден в това състояние, прекарай го по-екстравагантно.
- Добре тогава - съгласи се той. Защо пък да не прекараме този ден наистина интересно? Нали всичко друго беше просто фантазия.
Маги, в чиято глава както винаги се мътеше нещо, внезапно попита:
- Тони, ти не знаеш какъв ден е днес, нали?
- Не - призна той. - Честно казано, изгубих представа за времето. Не знам дори колко вече продължава тази кома. Защо питаш, по-особен ли е днешният ден?
- Днес е Великден! - обяви тържествено тя. - Преди два дни беше Разпети петък, нали се сещаш, денят, в който ние, хората, сме излели всичкия си гняв върху разпнатия на кръста Христос. Денят, в който Той така бил погълнат от хорската глупост, че единствено неговият Отец бил способен да го избави от нея… затова е толкова специален този ден. На него Бог Син е попаднал в ръцете на яростните грешници - обобщи тя.
- Наистина ли? - Тони бе изненадан. Той съзря иронията в съвпадението, също както и Маги впрочем, която продължи проповедта си.
- Тони, не разбираш ли? Това е денят на Възкресението!… Затова днес ще отидем в болницата и ще те възкресим от мъртвите. С помощта на Бог ще възкръснеш за нов живот. Днес е Великден! Просто не мога да повярвам какво съвпадение! - И тя изтанцува малък танц, в ръка с дървената лъжица, по която имаше някаква апетитна наглед смес. - Е, кажи нещо! Какво мислиш?
- Кога тръгваме? - попита той, опитвайки се да звучи въодушевен като нея, но гласът му прозвуча по-скоро омърлушено.
- Тони, как е възможно да си толкова равнодушен, когато ти предстои нещо толкова невероятно! Какво ти става?
- Аз съм бял - дори извън тялото си. - Тони се засмя. - Благодарен съм, че съм в главата ти, а не някъде другаде, където да ме карат да танцувам и кой знае какво още.
Маги избухна в смях. Смя се дълго и от все сърце, заразявайки и Тони. Когато се поуспокои, каза:
- Ще трябва да се занесем дотам възможно най-скоро. Просто нямам търпение да видя как беличкото ти тяло се надига от леглото. После ще продължим с плана си. Моли и Каби вече са там, а може би и останалите, но не знам със сигурност.
- Така звучи добре - отвърна той, но Маги вече се бе съсредоточила върху своята готварска задача и си тананикаше някаква мелодия, която Тони смътно си спомняше отнякъде.
*
Маги влезе в чакалнята пред интензивното отделение на неврологията, където топло я посрещнаха Моли, Лори и Анджела. Джейк и Каби бяха слезли до фоайето, за да вземат от „Старбъкс“ лате и горещ шоколад. Кларънс я прегърна благоприлично, но все пак малко по-продължително и тя леко се изчерви. Само ако знаеха останалите какво бяха свършили с него.
Малко по-късно Маги остави другите, за да влезе при Тони сама, под претекст, че иска да се помоли за него, но не желае да ги кара да се чувстват неудобно, в случай че се поразгорещи. С разбиращо намигване Кларънс й прошепна:
- И аз ще се моля.
Маги се записа на рецепцията и когато наближи стаята на Тони, видя оттам да излиза лекар с бяла манта.
- Маги - обади се Тони, - все още ли е у теб онова писмо, което взе от сейфа?
- Онова за Анджела ли? - прошепна тя, стараейки се да движи възможно най-малко устните си.
- Не, не това, а другото. У теб ли е?
-Да.
- Дай го на лекаря, който току-що излезе от стаята ми. Побързай, преди да се е отдалечил.
- Извинете - извика Маги след лекаря, който спря и се обърна. - Простете, че ви притеснявам, но трябва да ви дам… - Тя затършува из дамската си чанта, откъдето накрая извади писмото, върху което бе написано „Да послужи където трябва“. - …това писмо.
- За мен ли е? - изненада се лекарят, пое плика и го отвори. След като прегледа съдържанието на листа, който извади отвътре, кимна: - Добре! Очаквах това. Декларацията за отказ от реанимация на господин Спенсър.
- Какво? - възкликна Маги и грабна писмото от ръката му. Беше стандартната бланка, използвана от болничните заведения. Тони беше поставил отметки в повечето от кутийките, обозначаващи специфични процедури: ентерално хранене, интравенозна хидратация и механична вентилация. Така попълнена, декларацията не просто даваше позволение на лекарския екип, но директно ги инструктираше да изключат механичния вентилатор, който поддържаше дишането му.
- Простете - каза лекарят и бавно издърпа декларацията от пръстите на Маги, - но този документ ще ни позволи да постъпим според желанията на пациента и…
- Знам какво ви позволява този документ - рече рязко Маги, завъртя се и побърза да се отдалечи, преди да си е изпуснала нервите. Влезе в стаята на Тони, където за нейна радост нямаше никой от болничния персонал.
- Тони! Какви ги вършиш? - попита го тя с гневен шепот, тъй като се страхуваше да не я изгонят като предния път. - Това е лудост! Да не би да мислиш, че тази декларация няма никакво значение? Може би смяташ, че механичният вентилатор няма да ти е необходим, след като ще се изце-ляваш? Кажи ми какво си намислил? - Тони не отговори и Маги отиде до леглото и сложи ръце на тялото му. - Моли се, Тони! - Тя го разтърси, защото най-сетне се бе досетила за неговия замисъл. - По дяволите, Тони, умолявам те… моли се да бъдеш спасен.
Той плачеше.
- Не мога! Маги, цял живот живях заради самия себе си, а сега най-сетне съм готов да престана да го правя.
- Но, Тони - настояваше тя, - това е самоубийство. Спомни си за своя дар. Ти имаш възможността да се спасиш. След това ще можеш да помагаш на хора, които не знаят това, което ти знаеш. Вземи живота си в собствените си ръце.
- Не, Маги, няма да го направя! Точно това няма да направя! Няма да взема живота си в собствените си ръце. Ако Бог е решил, че трябва да продължа да живея поради някаква причина, тогава нека Той самият ме спаси. Аз не съм способен да го направя сам.
- Но, Тони - не спираше да го умолява Маги, в чиято душа нахлуваше на вълни мъката, - ако направиш това, ще умреш! Не разбираш ли? Аз не искам да умираш.
- Маги, мила Маги, отлично разбирам. Не можеш да си представиш какво ми струва това решение, но вече разбирам. Бил съм мъртъв. През по-голямата част от живота си съм бил мъртъв, без дори да го осъзнавам. Мислех, че живея, ала всявах ужас у всички, защото бях мъртвец. Но вече не е така. Сега съм жив. За първи път в живота си съм жив, свободен и способен да направя наистина свободен избор. Затова решението ми е окончателно. Избирам живота… за себе си… и за Линдзи.
Маги се свлече на пода и се разрида неудържимо. В този момент й се искаше да се втурне навън, да се махне от тази стая, да не участва в замисъла на Бог. Бремето беше смазващо и тя изпита гняв към себе си заради искрицата радост, която проблесна в нея, заради Линдзи. Мъката за Линдзи и мъката за Тони се сляха в едно и заедно я накараха да се изправи на крака. Дишайки на пресекулки, тя положи усилие да възвърне самообладанието си. Накрая попита:
- Тони, сигурен ли си?
Мина известно време, докато самият Тони успее да се съвземе от своите и нейните емоции.
- По-сигурен съм в това, отколкото във всяко друго решение, което съм взимал някога. Това е правилният избор, Маги. Знам, че е така.
Маги отиде до мивката и наплиска лицето си с вода. Не смееше да погледне в огледалото, за да не срещне погледа на Тони. Накрая се усмихна и кимна.