Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
~ И аз те обичам - отвърна той с подрезгавял глас. Маги се усмихна.
- Казва, че и той те обича.
ЗАКЛЮЧЕНИ СТАИ
Човек не е такъв, какъвто се е представил в последния разговор с теб, а такъв, какъвто е бил през цялото време на взаимоотношенията ви.
РАЙНЕР МАРИЯ РИЛКЕ
Майка ви много ще се радва да ви види - каза с усмивка доброволката и поведе Маги и Кларънс по коридора към единичната стая.
В друг момент подобно изказване би подразнило Кларънс, но не и тази вечер. Стомахът му беше свит от очакването, а колкото повече наближаваше решаващият момент, толкова по-вероятно му се струваше като изход разочарованието. Не знаеше как би го понесъл. Господи, помоли се той, неведоми са Твоите пътища. Ето една идеална възможност да Го докажеш за пореден път. Благодаря Ти, че Си е мен, благодаря Ти за Маги и, особено тази вечер, за Тони.
- Кларънс, никога не си ми разказвал за баща си - каза Маги с приглушен глас.
- Беше добър човек. Почина преди около десет години. Беше съвършен баща, но майка беше движещата сила в нашето семейство. Неговата смърт не беше толкова мъчителна, колкото тази болест… каквото и да представлява тя. Той си отиде, а мама остана някъде между двата свята и ние не можем да установим контакт с нея.
Тони слушаше. Изразът „между двата свята“ го накара да се усмихне и той понечи да се включи в разговора, но се въздържа. Моментът не беше подходящ.
Мека светлина изпълваше стаята, в която влязоха. Вътре седеше елегантна възрастна чернокожа жена, облечена в червено и черно. Имаше красиви черти, високи скули и блестящи очи, които разкриваха нейното отсъствие.
След като доброволката излезе, Маги доближи Кларънс и го целуна по устните, дълго и нежно. Така и така разполагаше само с една целувка, поне тя да е каквато трябва. Тони се озова на място, което преди бе посетил само за кратко, подредено и просторно. Гледаше в очите на Маги отблизо, от интимно разстояние.
- Добре, достатъчно - извика той.
Двамата влюбени разделиха устни с усмивка.
Кларънс отиде до майка си и се наведе към нея.
- Здравей, мамо! Аз съм Кларънс, синът ти.
- Съжалявам. - Жената отмести поглед, по лицето й не личеше да го е разпознала. - Кой сте вие?
- Кларънс, твоят син. - Полицаят се наведе и целуна майка си по челото. Тя се усмихна, а Тони се плъзна за втори пъг.
Мястото, на което попадна, се различаваше от всички други места, които бе посещавал. Светлината беше някак приглушена, а видимостта - ограничена. Той виждаше лицето на Кларънс, по което се четеше изпълнено с надежда очакване.
- Госпожо Уолкър? - Гласът му се отрази в невидими стени и прозвуча като в метална тръба. - Госпожо Уолкър? - извика отново, но никой не му отвърна, единствено ехото от собствения му глас. През очите на възрастната жена Тони видя, че Кларънс седна до Маги и двамата зачакаха. Той старателно бе репетирал посланието, което Кларънс го бе помолил да предаде на майка му, но нея я нямаше наоколо.
Хрумна му един въпрос, който моментално предизвика у него паника: Как щеше да се върне обратно? Не беше помислил за това. Никой не беше помислил. Сигурно щеше да остане във възрастната жена. Но колко дълго? През останалата част от живота й? Или може би когато тялото му престанеше да се бори за живот в болницата, душата му щеше да се върне в него? Нито една от двете възможности не му се струваше особено приятна. Освен това у него се надигаше чувство на клаустрофобия. Може би ако Кларънс целунеше майка си отново, той щеше да се върне в него? Не беше сигурен в това и несигурността будеше безпокойство.
Но знаеше, че е постъпил правилно. В това беше убеден. Още когато Кларънс му беше казал молбата си, той знаеше, че това е правилното решение, и още не се беше разколебал. Тази мисъл го успокои. Кога за последно беше правил услуга на някого, без да очаква нещо в замяна, без користни помисли? Не можеше да си спомни. Може би бе попаднал в капан, от който нямаше измъкване, но той прие ситуацията с чувство на удовлетворение и дори задоволство.
Спомни си за малкия танц, който Баба му беше показала. И го опита. Озова се с лице срещу непрогледна тъмнина. Когато очи те му започнаха да се приспособяват, той различи поредица от врати по продължението на мъждиво осветен коридор. Той внимателно се насочи към първата врата. Когато натисна дръжката й, тя се отвори леко, без съпротивление. Внезапно заструилата ярка светлина го накара да обърне глава настрани, докато очите му отново се адаптират. Когато погледна напред, установи, че стои в края на поле с неузряла пшеница, което се простираше докъдето стигаше погледът. Зелените класове се поклащаха на лекия ветрец. От мястото, където стоеше, тръгваше пътека, която се губеше в малка гора от величествени дъбове. Гледката беше прекрасна и мамеща, но той затвори вратата и отново се озова в непрогледна тъмнина.
Изведнъж чу глас, който като че ли тихо си тананикаше. Ослуша се. Гласът идваше някъде откъм редицата врати и Тони тръгна опипом по стената нататък. Хвърли бърз поглед назад и в неясната далечина видя Маги и Кларънс, хванати за ръце, в очакване.
Когато стигна до третата от многобройните врати, установи, че гласът определено идваше иззад нея. Усмихна се, когато видя, че беше залостена със същото резе като вратата към собственото му сърце. Натисна дръжката, механизмът се задейства без усилие и той влезе в просторно помещение. По стените, покрити с ламперия от махагон и черешово дърво, имаше полици, повечето от които - претъпкани с книги. Множество фотографии и сувенири бяха подредени по останалите. Тананикането вече се чуваше от по-близко и Тони тръгна покрай една от стените. Стигна до ъгъла, сви след него и спря. Тогава я видя - същата жена, която седеше в стаята навън, но по-млада. Изглеждаше също така по-будна и активна.
- Антъни? - попита тя и озари с усмивка помещението.
- Госпожо Уолкър? - Тони беше поразен.
- Моля те, наричай ме Амелия - каза тя, все така усмихната. - Хайде, младежо, ела и поседни до мен. Очаквах те.
Той седна и с учудване забеляза, че може да вижда собствените си крайници. Жената му подаде голяма чаша с черно кафе, от което се издигаше пара. Той я пое с благодарност.
- Как…?
- Не съм сама тук, Антъни. Имам си многобройна компания. Всичко е временно и все пак доста трайно. Трудно е да се обясни как нещо може да е втъкано в друго и едновременно с това да е негово продължение. - Гласът й беше чист и благ, говорът й се лееше като мелодия. - Тялото желае да остане в оковите си колкото е възможно по-дълго. Моето, както изглежда, подобно на нрава ми, е доста упорито. Упорито, харесвам тази дума. Звучи подобре от опърничаво, не мислиш ли?
И двамата се засмяха. Разговорът им тръгна лек и откровен.
- Не съм сигурен дали така трябва да формулирам въпроса си, но можеш ли да напускаш тази стая?
- За момента, не. Вратата, през която влезе, не може да се отваря отвътре. Но тук ми е добре. Разполагам с всичко, от което имам нужда, докато чакам. Всичко, което виждаш, са моите спомени. - Тя направи широк жест с ръка. - Подреждам ги и ги съхранявам за изговарянето. Нищо не се е изгубило.
- Нищо?
- Е, има някои неща, които не мога да възстановя в паметта си, но нищо не е действително загубено. Нали се сещаш за онези моменти, когато виждаш някой прекрасен залез и си наясно, че никой фотоапарат не може да запечата целостта и дълбочината на този миг, затова се опитваш да го задържиш, да го вдълбаеш в паметта си? Разбираш ли какво имам предвид?
- Да, напълно - кимна Тони. - Моментната радост, а после чувството за загуба и празнота.
- Е, може да ти се струва чудо, но нишо от това не се губи. Във вечността всичко ще бъде отново изговорено и припомнено и припомнянето ще е реално преживяване. Думите - каза тя и отново се усмихна - са ограничение, когато човек се опитва да говори за подобни неща.
Известно време двамата останаха мълчаливи и Тони усети, че би могъл да остане на това място, напълно доволен, докато не дойдеше време за нещо друго, каквото и да е то. Амелия посегна и докосна ръката му.
- Благодаря ти, Антъни, че дойде да посетиш една възрастни жена. Къде се намирам, знаеш ли?
- В дом за специализирани грижи. Доста добър, доколкото видях. Семейството ти, изглежда, не жали средства. Не знам дали разбра, но дойдох при теб с Кларънс, твоя син.
- Наистина ли? - възкликна жената и се изправи. - Моят Кларънс е тук? Дали ше може да го видя?
- Не съм сигурен, Амелия. Дори не знам как аз самият ще изляза оттук. Не че бързам да си тръгвам. Кларънс ме помоли да ти предам…
- Нека проверим, какво ще кажеш? - предложи въодушевено тя, хвана ръката му и го задърпа към вратата, през която бе влязъл. Както беше отбелязала по-рано, вратата не можеше да бъде отворена отвътре. Нямаше дръжка. Имаше единствено малка ключалка на височината на очите. Самата врата беше стара и направена от дъбово дърво. Солидна и сигурна, тя като че ли охраняваше изхода. Тони забеляза, че по повърхността й бяха гравирани някакви големи фигури, но те бяха едва различими.