Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
- Бъди любезен и кажи, че светът е гидно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.
- А аз дойдох при тебе - усмихна се Лоури, - за да потърся утешение.
- Утешенията са лъжи - каза Томи. - Предложих ти нещо по-добро.
- Дяволи и демони?
- Мъдрост.
Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.
ГЛАВА ВТОРА
Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно -беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черпо-сребристи кълба.
Къде се намираше?
Табелите на ъгъла гласяха - „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си - седем без петнадесет.
Седем без петнадесет!
Студът го прониза, зъбите му изтракаха, докато успее да отпусне мускулите на челюстите си. Посегна към шапката си, но я нямаше на главата му. От тази загуба го обхвана паника, той се заоглежда трескаво, за да види дали не лежи някъде наоколо.
Край него минаха неколцина студенти - момиче, поласкано от закачките на три момчета. Един от тях кимна уважително на Лоури.
Три без петнадесет.
Седем без петнадесет.
Четири часа!
Къде ли е бил?
При Томи. Точпо така. При Томи. Но оттам излезе в три без петнадесет. А сега беше седем без петнадесет.
Четири часа!
През целия си живот никога не се беше напивал истински, но знаеше, че пиенето без мярка бива последвано от тежка глава и свит стомах. И доколкото можеше да си спомни, при Томи изпи само една чаша. Но едно питие пе би могло да изтрие паметта му.
Беше ужасяващо, че е загубил четири часа. Но защо беше ужасяващо, не можеше да разбере.
Къде е бил?
Виждал ли се е с някого?
Дали на другата сутрин някой няма да дойде при пего и каже: „Страхотна реч дръпнахте в клуба, професор Лоури“?
Не беше маларията. Тежък пристъп на малария можеше да повали човек, но даже в смътпото полубез-съзнаиие би зпаел къде е , а той дори не усещаше признаците па отминал пристъп. Не, нито се е напил, нито е от маларията.
Той бързо се запъти към дома си. Отвътре го гризеше болка, която не можеше да определи, съпровождаше я потискащото чувство, че аха-аха и ще си спомни, сякаш думите отказваха да прекрачат в съзнанието. Ако само още малко се напрегне, ще разбере къде е бил.
Нощта му изглеждаше зловеща и разсъдъкът му успяваше само да го предпази от впускане в лудешки бяг. Всяко дърво и храст бяха дебнещи тела и всеки миг биха могли да се превърнат в…, в… За Бога, какво му става? Дали пък вече не се страхува от тъмното?
Той припряно свърна по пътеката към къщата.
Доколкото можеше да види, старата сграда спеше, обкръжена от дълбоки сенки сякаш от спомени за отминала младост.
Спря за миг пред стъпалата, чудеше се защо не вижда светлина в преддверието. Но може би Мери се е разтревожила от закъснението му и е отишла във факултета… не, би се обадила по телефона.
Изневиделица от мрака го прободе вик:
- Джим! О, Господи, Джим!
Той скочи нагоре по стъпалата и едва не разби вратата, когато нахълта вътре. Въртеше се объркано из преддверието, мяташе луди погледи и се напрягаше да чуе отново гласа на Мери.
Но в къщата нямаше нищо освен тишина и спомени.
Изтича по широката стълба на втория етаж, пръстите му жадно включваха осветлението, откъдето и да минеше. Надникна във всички стаи на втория етаж, но напразно, после се втурна към тавана по затрупаната с вехтории стълба. Нещо го гнетеше тук, вятърът стенеше край старата куличка, в тъмнината сандъците залягаха като черни зверове. Запали клечка кибрит и отдавна познатата гледка успокои погледа му. И тук я нямаше!
Трепереше, докато слезе обратно, за да провери пак в стаите на втория етаж. Стомахът му се свиваше болезнено, кръвта му биеше в слепоочията като два ковашки чука. Беше запалил всички светлини по пътя си и самата светлина го бодеше в очите, безмилостно му показваше празната къща.
Дали не е отскочила при някоя съседка?
Дали някъде има вечеря, на която се е принудила да отиде без него? Да, това трябва да е. Някъде, може би до креслото му, има бележка, с която му казва да побърза и да се преоблече и да не се излага така.
Пак слезе на първия етаж и алчно затьрси бележката - до креслото, на масата в трапезарията, в кухнята, на бюрото, в кабинета, над камината… Нямаше никаква бележка.
Отпусна се на кушетката в кабинета си и покри лицето си с длани, опитваше се да наложи волята си и да престапе да се тресе. Опитваше да се пребори с гадното усещане, знаеше, че е предизвикано от чист ужас. Защо си позволяваше да се разстройва така? Едва ли е отишла някъде по-далече - щом не е оставила бележка, значи е смятала ведпага да се върне.
Нищо не можеше да се случи никому в този ленив град с еднообразен живот.
Но отсъствието й го накара остро да почувства какво би представлявал животът му без нея. Той се държеше като звяр, щом я оставяше и забягваше в далечни земи, оставяше я на тази стара самотна къща и на съмнителните грижи на приятели. Животът без нея би бил една безкрайпа редица от безцелни дни, прекарани в тежка безнадеждност.
Доста време седя така, опитвайки седа се успокои, да си каже, че нищо лошо не се е случило. Поне успя да се наложи състояние, което макар и пе много приятно, поне не водеше до треперене.
Външпата врата тракна, в преддверието прозвучаха забързани стъпки. Лоури скочи и изтича натам.
Тя слагаше на закачалката своята нова кожена яка.
- Мери!
Погледна го изненадано, толкова много беше вложил в името й.
- А, ето те и тебе, Джим Лоури! Негодник такъв!
Къде беше през цялото това време?
Но той не я слушаше. Ръцете му почти я смачкаха, смееше се щастливои тя се разсмя заедно снего, макар че безнадеждно съсипваше прическата й и белоснеж-ната яка на роклята.
- Прекрасна си - каза Лоури. - Ти си чудесна и мила, ти си великолепна и ако те нямах, бих изтичал да скоча от близката скала.
- Подобре недей.
- Ти си единствената жена в света. Ти си сладка, вярна и добра!
Лицето на Мери сияеше, а в очите й, когато се дръпна леко да го погледне, имаше нежност.
- Джим, ти си един стар мечок. А сега давай отчет. Къде беше?
- Ами… - той се запъна, чувстваше се страшно неловко. - Мери, не зная.
- Я ми дъхни.
- Не съм се нацил.
- Но ти трепериш. Джим! Пак ли имаш малариен пристъп? И се разхождаш нагоре-надолу, когато трябва да си в леглото…
- Не. Добре съм. Наистина съм добре, Мери. А ти къде беше?
- Излязох да те търся.
- Съжалявам, че съм ти причинил тревоги.
Тя сви рамене.
- Понякога трябва да ме тревожиш по мъничко, за да зная наистина как те обожавам. Но стоим тук и си приказваме, а ти нищо не си хапнал. Веднага ще измисля нещо за ядене.
- Не! Аз ще го направя. Виж сега. Седни тук до камината, аз ще запаля огъня и…
- Глупости.
- Направи го, както те помолих. Седни, за да мога да те гледам, постарай се да бъдеш още по-хубава, а аз набързо ще приготвя нещо. И недей да спориш.
Тя се усмихна, когато той я накара да седне в креслото и прихна, щом той изтърва взетия от полицата пад камината кибрит.
- Непохватен стар мечок.
Той запали огъня и отново с протестиращ жест я помоли да не става, бързо мина през трапезарията към кухнята, където припряно си направи сандвич от вчерашното телешко печено и си наля чаша мляко. Толкова се страхуваше тя да не изчезне, докато го няма, че потисна желанието си да направи и кафе.
Върна се в хола и въздъхна облекчено, когато я видя да седи там. Седпа на дивана срещу нея и цяла минута държа сандвича пред лицето си, загледан в жена си.
- Хайде, яж-каза Мери. -За нищо не ме бива, щом те оставям на сандвичи.
- Не, не! Не искам да домакинстваш. Само си седи и бъди красива.
Той ядеше бавпо, отпускаше се малко по малко и накрая почти се изтегна на дивана. Но отведнъж една мисъл го накара да се изправи вдървено.
- Когато влизах, чух писъци.
- Писъци ли?
- Сигурен съм. Стори ми се, че ме викаш.
- Трябва да е било радиото на Алисънови. Тези хлапета избират най-ужасните програми и изобщо не им идва наум да намалят звука. Май цялото им семейство е глухо.
