Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро
– Затова ме попита за писмото през първия ден на кея – отрони замаяна Кейт. – Мислел си, че знам.
– Не бях се сещал за него от години. Докато не те видях отново…
Тя протегна импулсивно ръце и го прегърна силно – да го спаси от случилото се, макар да е твърде късно.
– Никога не издавах тайните ти – прошепна му. – Никога не бих казала на никого. Нито тогава, нито сега.
Когато тя се отдръпна от него, Уес º се усмихна с абсолютно разбиране. Долавяше ясно чувствата º. Живееше с тях толкова отдавна; бяха се сраснали с кожата му като белезите по гърба му.
– Знам. Затова ти написах. И мислех, че съм ти изпратил писмото. Не знам как се е озовало в Алигаторската кутия. – Той застана отново пред вана и тя го последва. – Пуснах писмото в пощенската кутия край шосето. Помня го съвсем ясно.
Кейт се замисли.
– Щом кутията е била в езерото, защо Били се е върнал в къщата?
– Била е в къщата – отвърна Уес. – Видя я. Обгорена е. Когато излязох от болницата обаче, от къщата нямаше и помен.
– Мислиш, че някой е взел кутията и я в хвърлил в езерото?
– Да. Но кой? – сви безпомощно рамене той. – Никога няма да разбера.
Кейт се замисли за Девън и за алигатора и внезапно всичко си дойде на мястото. Кейт бе пораснала и навярно бе изгубила способността си да вижда, но не и да вярва. Благодарение на дъщеря си.
– Спомних си какво ми каза Девън, когато намери Алигаторската кутия. Искаш ли да ти разкажа история?
Уес я погледна точно както правеше като малко момче.
– История ли?
Тя се усмихна, макар сърцето º да тежеше като олово.
– Една последна история в памет на доброто старо време.
– Добре. Разбира се.
И тя заразказва:
– Имало някога едно малко момче на име Били. То обичало алигаторите. Дотолкова, че искало да стане алигатор. Всеки ден си представяло как се превръща в алигатор. Всяка нощ го сънувало. Не се съмнявало, че някога ще се случи. Били знаел нещо, което повечето хора не разбират – че колкото по-дълго и посилно таиш мечта, толкова по-близо си до сбъдването º. Повечето хора не постигат желанията си, защото ги заменят с по-практични и по-лесно постижими. Били никога не си представял как ще порасне. Виждал се с алигаторска кожа и алигаторски зъби да плува под водата и да се припича на слънце върху меката трева. Съжалявал другите, които се отказвали с лека ръка от мечтите си. Една сутрин се случило нещо ужасно. Лумнал пожар и погубил момченцето Били. Брат му бил съсипан. Били му липсвал. Не разбирал, че в оня ден той се надигнал от пепелището. Не като феникс, а като алигатор. Мечтата на Били се сбъднала. Известно време се навъртал край къщата. Чакал да види дали брат му ще се върне. Алигаторските му инстинкти обаче надделели и тръгнал да търси вода. Взел алигаторската си кутия и заживял в Изгубеното взеро. Годините минавали, той усещал как човешката му страна се смалява, докато от нея останали само двата най-силни, най-скъпи спомена от детството му – колко обичал брат си и колко сигурен се чувствал в Изгубеното езеро. Криел се и отбягвал хората, защото така правят алигаторите. Ала наблюдавал. Брат му идвал край езерото и той го виждал как пораства и става добър човек. Гордеел се с него. Виждал и как хората край езерото остаряват и стават все по-малко. Тогава пристигнало едно малко момиченце, което като по чудо го разбирало. Той º разказал всичко – как брат му живее сам и как кутията ще му помогне да разбере, че Били е невредим и щастлив. Съжалявал, че взел писмото. Просто не искал да си тръгва оттук.
Вдигнал лице към небето, Уес я слушаше със затворени очи. След малко наведе глава и разтърка очите си зад стъклата на слънчевите очила.
Понякога всичко, от което се нуждаеш, е да повярваш.
– Почти бях забравил как умееш да разказваш – засмя се през сълзи той. – Историите ти са саундтракът на лятото ми с теб.
Обърна се и седна върху тясната предница на вана. Протегна º ръка, тя я пое с усмивка и седна до него.
Мълчаха, а краката им се докосваха както някога. Накрая Уес промълви:
– Благодаря ти, че се върна.
Погледнаха как Девън, която тичаше по поляната, спря до самотния комин и надникна в него. Уплашена птица излетя отвътре като черно петно върху небето, осеяно с перести облаци. Птицата се издигаше все по-високо и по-високо. Накрая изчезна и остана само пълнотата на деня, ширнал се пред тях.
– Благодаря ти, че ме дочака – каза Кейт.
*
Кейт застана пред спалнята на Аби и почука на вратата.
– Влез! – извика Аби.
Кейт отвори вратата. Лъчите на залязващото слънце шареха с медноцветни петна далечната стена. Аби седеше пред тоалетната масичка и навиваше дългата си сребърна коса на кок зад тила. Сенките придаваха на лицето º вид на пъстър мрамор.
– Преча ли ти? – попита младата жена и се огледа. Спалнята приличаше на капсула на времето от шейсетте: две легла с резбовани табли, застлани с розови покривки, ниски мебели от тъмно дърво, лампи от стъкло с кафяви абажури и къдрави столчета, бледорозови тапети с редици от миниатюрни лъскави Айфелови кули. Стаята разкриваше миналото на Аби по-ясно от всяка снимка.
– Не. – Тя потупа мястото до нея върху дългата пейка с мека подложка. – Седни до мен.
Кейт се настани до нея и се вгледа в картичките от Европа, които леля º бе пъхнала в рамката на огледалото.
– Ласло още не е идвал, нали?
– Не е. Но се обадих на един приятел адвокат, както предложи свекърва ти. Обеща да дойде, когато си свърши работата в града.
– Добре. Искам и аз да присъствам. Да ти помогна. Парите от продажбата на къщата ми са твои – да се пребориш с Ласло, да пътешестваш в Европа, както решиш.
– Това значи много за мен, Кейт. Благодаря ти. Но парите са твоята застраховка и няма да ти позволя да ги вложиш в това място, докато не разбера със сигурност какво ще се случи.
– От медения ти месец ли са? – Кейт посочи картичките.
– Да – кимна тя.
– Там ли ще се върнеш?
– Ще отида там, но няма да се върна. Изпращах си ги сама от Париж и Амстердам. Представях си как като остарея ще ги разглеждам и ще си спомням, че това е било най-хубавото време в живота ми. Не подозирах колко възможности крие бъдещето. Сега ги държа тук по-скоро за да виждам колко далеч съм стигнала. – Тя огледа стаята. – Трябва обаче да сменя тапетите.
Кейт пъхна длани под краката си.
– И аз изпитах нещо подобно днес, когато разговарях с Уес. Помниш ли, че искал да ми пише и те попитал за адреса? Е, намерил писмото и ми го прочете. Искал да дойде в Атланта, за да бъде с мен.
– Казал ти е, че е запалил пожара – отбеляза леля º. Просто така. Все едно е очевидно.
– Знаела си?
– Всички знаехме – отвърна тя. – Всички в града се измъчвахме, че сме го предали. Не бихме позволили да го накажат за нещо, което щяхме да предотвратим, ако се бяхме опитали да му помогнем. Не го съди прекалено строго. Той се наказва достатъчно.
Кейт кимна.
– Не че си пъхам носа в чужди работи, но на Уесли ще му хареса да останеш тук – усмихна се Аби.
Сърцето на младата жена се изпълни с онова странно вълнение, което винаги предвещаваше нещо добро. Тя го притисна с длан да възпре трепета. Не беше сигурна дали да му вярва.
– Не знам какво е той за мен сега. Миналото ми? Настоящето? Бъдещето?
Аби стисна успокоително ръката º.
– Уес ще бъде всичко, което поискаш да бъде.
Кейт се усмихна на леля си в огледалото. Приятно º беше да е край нея; харесваше тихото спокойствие, което излъчваше. „Каквото и да се случи – сякаш казваше тя, – всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно сме.“
Кейт отдавна, много отдавна, не беше се чувствала така.
Гледаха как слънцето премества светлината в стаята – две поколения жени от семейство Морис, на които им е дошло до гуша от проклятия.
Две жени, готови да заживеят щастливо.
*
Както всяка вечер Лизет се канеше да затвори кухнята с ежедневния си ритуал – преброи чиниите и приборите, омеси тестото за лучените бисквити за закуска и го прибра в хладилника и накрая си свали престилката. Снощи излезе навън и стоя до късно, прекалено късно. Проспа закуската и режимът º излезе от коловоза. Цял ден се стараеше да го върне обратно в пътя, ала не успяваше. Във въздуха се носеше омразно ухание на промяна. Сгъна престилката и я остави върху плота, и в същия момент Джак влезе, без да почука. Носеше дрехите си за път – поло, блейзер и мокасини за шофиране.
Влетя вътре като бик, ала се закова на място, сякаш не знаеше какво следва.
– Взех решение! – обяви той.
Тя кимна. Джак си тръгваше. Вчера изглеждаше толкова щастлив при мисълта, че няма да се разделят с „Изгубеното езеро“ и ще заживеят постарому. Не предполагаше, че ще я заболи толкова. Той щеше да продължи напред, а тя – да остане нищожна част от живота му. Досега º стигаше. Не разбираше какво се е променило.
Той се озърна несигурно. Пристъпи към стола и Лизет автоматично протегна ръка да го спре. Люк ги наблюдаваше с нескрит интерес.
