Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
След тези думи Квоте мина зад тезгяха и се отправи през кухнята към задната врата на странноприемницата.
Баст изтри очи, докато наблюдаваше как учителят му излиза.
— Когато има с какво да се занимава, се чувства добре — тихо каза той.
— Моля? — отвърна замислено Летописеца.
Той неловко се намести на стола, сякаш искаше да се изправи, но не можеше да си измисли извинение.
Баст се усмихна топло, а очите му отново бяха станали човешко сини.
— Бях толкова развълнуван, когато научих кой си и това, че той има намерение да разкаже историята си. Напоследък настроението му е толкова мрачно и нищо не му помага да се отърси от него — само седи и мълчи. Надявам се, че като си припомни добрите времена, това ще го… — Баст направи гримаса. — Не казвам каквото трябва. Всъщност съжалявам за преди малко. Не разсъждавах нормално.
— Н-не — бързо и със заекване каза Летописеца. — Аз съм този, който… Грешката беше моя, съжалявам.
— Ти просто беше изненадан — поклати глава Баст — и се опита да ме обвържеш. — На лицето му се изписа болка. — Не че беше приятно, разбира се. Все едно да те сритат между краката, само дето го усещаш с цялото си тяло. Чувстваш се зле и слаб, но си е обикновена болка. Не е като да ме беше наранил наистина. — Баст изглеждаше смутен. — Аз можеше да стигна доста по-далеч. Направо бих те убил, преди изобщо да се замисля.
Летописеца побърза да продължи разговора, преди да е настъпило неловко мълчание:
— Защо просто не приемем думите му, че и двамата сме постъпили идиотски глупаво, и да приключим с това? — Той успя да наподоби бледа усмивка, която изглеждаше искрена въпреки обстоятелствата. — Мир? — протегна ръка той.
— Мир.
Те си стиснаха ръцете с много повече искрена топлота, отколкото предишния път. Когато Баст се протягаше над масата, ръкавът му оголи охлузването, което се червенееше около китката му.
Баст неловко дръпна ръкава си обратно.
— От хващането на Квоте — бързо каза той. — По-силен е, отколкото изглежда. Не му споменавай. Само ще го накара да се почувства зле.
Квоте излезе от кухнята и затвори вратата зад себе си. Той се оглеждаше, сякаш изненадан, че навън е мек есенен следобед, а не пролетната гора от разказа му. Повдигна за дръжките количката с плоско дъно и я изтъркаля навън към гората зад странноприемницата, а нападалите листа шумоляха под краката му.
Недалеч между дърветата се намираше запасът от дърва за зимата.
Много кубици дъб и ясен бяха наредени ред върху ред, като образуваха между стволовете на дърветата високи разкривени стени. Квоте хвърли две цепеници в ръчната количка и те избумтяха върху дъното й като приглушени удари на барабан. Последваха ги други две.
Движенията му бяха прецизни, лицето празно, а очите гледаха, без да виждат.
Докато продължаваше да товари количката, той започна да се движи все по-бавно и по-бавно, като пружина, която се е разхлабила. Накрая спря съвсем и цяла минута стоя неподвижен като камък. Едва тогава спокойствието му го напусна. И макар че никой не можеше да го види, той скри с ръце лицето си и тихо заплака, а тялото му се разтърсваше от тежки и мълчаливи конвулсии.
> 18.
> Пътища към безопасни места
Вероятно най-доброто умение, което притежават нашите умове, е способността им да се справят с болката. Класическата философия ни учи за четирите врати на съзнанието, през които всеки преминава в зависимост от нуждите си.
Първата е вратата на съня. Сънят ни предлага да се оттеглим от света с всичката му болка. Сънят отмерва изминалото време, като ни позволява да се отдалечим от нещата, които са ни наранили. Когато човек е наранен, той често изпада в безсъзнание. По същия начин, когато някой чуе тежка вест, често се случва да припадне или да му прилошее. Така съзнанието само се предпазва от болката, като преминава през първата врата.
Втора е вратата на забравата. Някои рани са твърде дълбоки, за да бъдат излекувани, или поне твърде дълбоки, за да бъдат излекувани бързо. В допълнение много спомени просто са болезнени и не могат да бъдат излекувани. Твърдението, че „времето лекува“, не е вярно. Времето лекува повечето рани, а останалите остават скрити зад тази врата.
Третата врата е на лудостта. Понякога съдбата отрежда на съзнанието такива жестоки удари, че то дири скривалище от самото себе си в лудостта. Макар на пръв поглед да не изглежда благотворно, всъщност е. Има случаи, в които реалността не е нищо друго освен болка, и тогава, за да избяга от тази болка, съзнанието трябва да напусне действителността.
Последната врата е вратата на смъртта. Последното убежище. Нищо не може да ни нарани, след като умрем… или поне така ни се казва.
* * *
След като семейството ми беше избито, се скитах навътре в гората и спях. Тялото ми го искаше и съзнанието ми използва първата врата, за да притъпи болката. Раната беше покрита, докато не дойдеше подходящото време да бъде лекувана. Като реакция на самозащита голяма част от съзнанието ми просто спря да работи — или пък, ако щете, просто задряма.
Докато съзнанието ми спеше, много от болезнените моменти от предишния ден бяха избутани през втората врата. Не всички.
Не бях забравил какво се бе случило, но споменът за него беше размазан, сякаш го виждах през гъста мъгла. Ако исках, можех да върна спомена за лицата на мъртвите или спомена за мъжа с черните очи. Но аз не исках. Избутах тези мисли надалеч и ги оставих да събират прах в едно рядко използвано кътче на съзнанието ми.
Сънувах, но не кървави, безжизнени очи и миризма на изгорена плът, а по-спокойни неща. И полека-лека раната започна да губи чувствителност…
* * *
Сънувах, че вървя през гората заедно с ведроликия Лаклит. Той беше един горянин, който бе пътувал с нашата трупа, когато бях по-малък. Лаклит вървеше тихо през шубрака, а аз вдигах повече шум от ранен вол, който дърпа преобърната каруца.
След дълго мълчание, в което и двамата се чувствахме уютно, аз спрях, за да разгледам едно растение.
— Брадата на мъдреца — рече той. — Познава се по ръба на листата.
Той се пресегна покрай мен и внимателно бутна с пръст едно листо, за да ми покаже какво има предвид. Наистина приличаше на брада. Кимнах в знак на съгласие.
— Това е върба. Можеш да дъвчеш кората й за облекчаване на болка.
Беше горчива и леко зърнеста.
— Това е сърбящ корен — не му пипай листата.
Не ги пипах.
— Това е класовиден ресник, плодчетата му стават за ядене, когато са червени, но никога не ги яж, когато преливат от зелено към жълто или оранжево.
Учеше ме как да стъпвам, за да се движа безшумно. От това ме заболяваха прасците.
„Ей така се разтваря храст тихо, за да не остава и следа, че си минал оттук“; „На такива места могат да се открият сухи съчки“; „Така се пазиш от дъжда, когато нямаш платнище, под което да се скриеш“; „Това е бащин корен — става за ядене, но вкусът му е неприятен“; „Тези, правите вейки на оранжеви ивици — никога не яж от тях, а онова с малките пъпки по него е бурум. Можеш да го ядеш само ако случайно си хапнал от онези на оранжевите ивици. От него ще изкараш всичко, което ти е в стомаха.“
— Така се слага примка, която няма да убие заека. А тази ще го убие. — Той направи клуп първо по единия начин, а после и по другия.
Докато наблюдавах как ръцете му прехвърлят връвта, осъзнах, че това вече не е Лаклит, а Абенти. Возехме се във фургона и той ме учеше как да правя моряшки възли.
— Интересно нещо са възлите — каза Бен, докато работеше. — Възелът е или най-здравата, или най-слабата част от въжето. Това изцяло зависи от това как човек прави обвързването.
Той вдигна нагоре ръцете си, показвайки ми невероятно сложната форма, образувана от преплетените му пръсти.
— Някакви въпроси? — Очите му проблеснаха.
— Някакви въпроси? — попита баща ми.
Този ден бяхме спрели рано заради сивия камък. Той седеше, настройваше лютнята си и се готвеше най-накрая да изпее на мен и майка ми своята песен. Чакахме я толкова дълго.
— Имаш ли някакви въпроси? — повтори той и облегна гръб ни големия сив камък.
— Защо спираме при пътните камъни?
— Ами, най-вече такава е традицията. Но някои казват, че те маркират старите пътища… — гласът на баща ми се промени и премина в гласа на Бен — … безопасни пътища. Понякога пътища към безопасни места, понякога безопасни пътища, водещи към опасност. — Бен доближи ръка до камъка, сякаш от него се усещаше топлината на огън. — Но в тях има сила. Само глупак би го отрекъл.
След това Бен изведнъж изчезна, а стоящият камък не бе вече само един, бяха много. Повече, отколкото някога бях виждал на едно място. Те образуваха около мен двоен кръг. Един камък беше поставен напряко върху два други и образуваше огромна арка с дебела сянка под нея. Протегнах се, за да я докосна…
И се събудих. Съзнанието ми беше покрило прясната още болка с имената на стотици корени и горски плодове, четири начина как да запаля огън, девет капана, направени само с клони и канап, и познанието къде мога да намеря прясна вода.
