Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
Цената, която заплати за своя триумф, бе омразата на дъщеря си. Тази омраза изпълзя подобно на призрак от сенките на неговото почти непрекъснато алкохолно опиянение и се превърна в натрапчива мисъл, която той побърза да потули под ангажиментите на натоварения работен делник, изцяло посветен на преследването на нови победи. Синът му също бе съществена причина за злоупотребата със скоч - легалния опиат, който притъпяваше режещите ръбове на спомените и болезнените пристъпи на мигрената, която от време на време го навестяваше.
Ако постигането на свободата е постепенен процес, такъв е и развитието на злото. Незначителните изопачавания на истината и дребните оправдания с времето се наслагват, образувайки огромна структура, чиято поява никой не би могъл да предвиди. Това се отнася както за прословути злодеи като Хитлер и Сталин, така и за обикновените хора. Домът, който обитава човешката душа, е величествен, но крехък и несигурен. Всяка лъжа или предателство, вградени в основата и стените му, могат да изкривят неговата конструкция по невъобразими начини.
Във всяка човешка душа е заложена дълбока мистерия. Изключение от това правило не правеше и Антъни Спенсър. Той бе роден в мощна експлозия на живот и представляваше разширяваща се вътрешна вселена, в която галактики и звездни системи се сливаха с невъобразима елегантност и симетрия. В нея дори хаосът изпълняваше своя роля, в резултат на което като страничен продукт възникваше порядък. Материята следваше сложния танц на съперничещи си гравитационни сили, звезди и планети се въртяха около своите оси и се прегрупираха в безкрайния космически валс на взаимодействието между пространство, време и музика. В един момент болката и загубата нарушиха хармонията и извънредно деликатното устройство на вселената у Тони и тя започна да се свива. Този вътрешен катаклизъм се прояви във външното му поведение под формата на порив за самосъхранение, егоистична амбиция, и потискането на всякаква, все още жива чувствителност. Някога жизнената негова същност и топлото му туптящо сърце се превърнаха в камък. Малък и корав камък сега се поместваше в черупката на тялото му. Външната форма, някога израз на вътрешното чудо и великолепие, беше изгубила своята опора - беше се превърнала във фасада на липсващ дом, в умираща звезда, ненаситно поглъщаща в собствената си празнота всичко наоколо.
Болката, загубата и самотата сами по-себе си са тежко изпитание, но съчетани, се превръщат в почти непоносимо злощастие. Те настървиха Тони и той се научи да крие остриета в думите и да издига стени, които предпазваха вътрешния му свят от всякакъв достъп и му позволяваха да пребивава в илюзорната сигурност на изолацията. Малко истинска музика можеше да се чуе вече в битието на Тони, защото то беше изцяло лишено от всякакъв порив към творчество. Така да се каже, музикалният съпровод на съществуването му беше дори по-лош от блудкавите мелодии, които често звучат по магазините и в хотелските асансьори. Самият курс на живота му беше предвидим като хода на асансьор.
Онези, които го разпознаваха на улицата, просто му кимаха за поздрав, а някои дори изплюваха презрението си на тротоара, след като се разминеха с него. Все пак имаше мнозина други, които гравитираха около Тони: сервилни угодници очакваха всяко негово нареждане с отчаяната надежда да получат малко одобрение или жест на внимание. Тези нещастници се опитваха да яхнат вълната на неговия така наречен успех поради потребността да утвърдят собствената си значимост и идентичност. Факт е, че възприятието се превръща в лична реалност, дори ако това възприятие е базирано на лъжа.
От скъпата къща, разположена на обширна собствена земя в горната част на Уест Хилс, Тони държеше отоплена само малка част, освен в случаите, когато предстоеше някое парти, което беше организирал с цел да постигне някаква изгода. Макар да прекарваше твърде малко време там, държеше къщата като мемориал в чест на разгрома на съпругата си. Лори я беше спечелила след първия развод, но впоследствие я бе продала, за да покрие огромните правни разходи по втория. Чрез посредник Тони я беше купил за нищожна сума, след което бе организирал изненадващо празненство в деня на изповядването на сделката, чийто гвоздей бе насилственото извеждане на бившата му съпруга от новопридобитата собственост с помощта на полицейски служители.
Той отново се наведе напред, изключи компютъра, взе чашата със скоч и се завъртя със стола, за да погледне колонката с имена, които бе записал на бялата дъска. Стана, изтри четири имена и добави на тяхно място едно, след което отново се отпусна на стола, а пръстите му несъзнателно забарабаниха по бюрото като копитата на галопиращ кон. Днес Тони беше в по-лошо настроение от обичайното. Бизнес делата му бяха наложили да присъства на една напълно безинтересна конференция в Бостън, а след това заради незначителен инцидент сред неговите служители бе принуден да се завърне с ден по-рано от плануваното. Макар подразнен от факта, че трябваше да се занимава с проблем, който с лекота биха разрешили подчинените му мениджъри, той все пак бе благодарен, че му се беше представил предлог да напусне почти нетърпимите семинари и да се върне към едва поносимата рутина, върху която все пак имаше контрол в много по-голяма степен.
Но по време на това отсъствие нещо се беше променило. Едно съвсем леко в началото безпокойство постепенно бе нараснало и се бе обособило в съзнателна мисъл. От няколко седмици Тони имаше натрапчивото чувство, че е следен. Първоначално той не бе му обърнал особено внимание, взимайки го за плод на претоварения си ум. Но веднъж попаднало в съзнанието му, то намери благодатна почва. В началото бе лесно изтласквано от другите грижи, но семето му постепенно пусна дълбоки корени и скоро намери израз в невротична свръхбдителност, която допълнително изчерпваше ресурсите на и без това изтощения му от постоянната напрегнатост мозък.
Той започна да забелязва разни подробности в незначителни събития, които сами по себе си едва ли биха предизвикали учудване, но съчетани в съзнанието му, се превръщаха в мощен сигнал за тревога. Черният джип, който от време на време забелязваше по път към офиса, служителят на бензиностанцията, който понякога забравяше да върне кредитната му карта, охранителната фирма, от която в рамките на три дни го бяха уведомили за три прекъсвания на електрозахранването в дома му, всяко от които точно по едно и също време и с продължение точно двайсет и две минути (друг факт, будещ подозрение, бе, че аварията не бе засегнала околните къщи). Тони започна да се взира в дори по-незначителни детайли. Например в начина, по който го гледаха другите хора: бариста в кафенето „Стъмптаун“, охранителят на първия етаж в офис сградата, че и служителите по бюрата в собствената му фирма. Правеше му впечатление как отместваха очи, когато погледнеше към тях, и припряно се опитваха да си придадат вид, че вниманието им е заето с друго или са затънали в работа.
Имаше плашещо подобие в реакциите на тези различни, непознати един на друг, хора. Сякаш помежду им имаше някакъв заговор, криеха някаква тайна, в която той не бе посветен. Колкото по-бдителен ставаше Тони, толкова повече подозрителни неща забелязваше, затова и бдителността му постоянно нарастваше. Винаги бе проявявал известна склонност към параноя, но сега умът му беше вече непрестанно зает с мисли за потенциалния заговор срещу него и той живееше в постоянна тревога и превъзбуда.
Тони разполагаше със свой личен офис със спалня, кухня и баня, чието местоположение не бе известно дори на неговия адвокат. Служеше му за убежище и се намираше край реката, от другата страна на Макадам Авеню. Тони отиваше там, когато искаше да се уедини за няколко часа или да прекара нощта, без никой да има връзка с него.
Сградата, където се помещаваше скривалището му, също беше негова собственост, но още преди години я беше прехвърлил на трудно проследима фирма фантом. После бе преустроил част от мазето и бе инсталирал навсякъде камери за наблюдение и охранителна система, последна дума на техниката. Освен строителите, които бе наел анонимно, без да се среща лично с тях, никой друг не беше виждал тези помещения. Не фигурираха дори в плана на сградата, благодарение на поредица подкупи и дарения, насочени към различни нива на местната управа. Когато на клавиатурата в една ръждясала кутия за телефонна свръзка в изоставената портиерска стаичка се въведеше правилният код, една от стените се отместваше встрани, разкривайки огнеупорна стоманена врата, модерна охранителна камера и клавиатура за контрол на достъпа.
Скривалището беше почти автономно, свързано с електрозахранване и интернет доставчик, различни от тези на целия комплекс. Освен това, ако охранителният софтуер засечеше опит за установяване на местонахождението на тайния офис по потреблението на електричество или интернета, той изключваше системата, докато не бъдеше въведен нов, автоматично генериран код за възобновяване на функционирането й. А това можеше да бъде направено само от две места: бюрото в кабинета на Тони в търговската част на града и самото скривалище. По навик, преди да влезе, той винаги изключваше мобилния си телефон и изваждаше от него СИМ картата и батерията. Вътре имаше нерегистрирана наземна телефонна линия, която можеше да бъде активирана при нужда.
