Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
После, сякаш постъпката на Баст беше събудила всички, в стаята настана хаос. Стария Коб се избута от тезгяха и при отдръпването си преобърна стола си. Греъм започна да крещи нещо за пристава. Джейк се опита да се втурне към вратата, но се спъна в падналия стол на Коб и се просна на пода. Ковашкият чирак посегна да сграбчи железния си прът, изпусна го и желязото се завъртя на пода в широка дъга, преди да се мушне под масата.
Баст изскимтя уплашено и скочи през цялата стая, приземявайки се върху една от тежките дървени маси. Тя се строши под тежестта му и той се просна върху останките й, отпуснат като парцалена кукла. Наемникът се изправи на крака, по лявата част на лицето му се стичаше кръв. Той изглеждаше съвършено безучастен към ставащото. Обърна се отново към Летописеца, като продължаваше да стиска върха на меча в кървящата си ръка.
Зад него Шеп взе един нож, който лежеше до полуизядения резен сирене. Беше обикновен кухненски нож с острие, дълго колкото една човешка длан. Фермерът пристъпи зад гърба на наемника с неумолимо лице и го намушка с всичка сила, като вкара цялата дължина на късото острие дълбоко в тялото на мъжа, там където рамото се съединява с врата.
Вместо да се сгромоляса, наемникът се извъртя и удари Шеп през лицето с назъбеното острие на меча. Пръсна кръв и фермерът вдигна ръце към лицето си.
След това, движейки се с такава бързина, че изглеждаше просто като трептене във въздуха, наемникът заби острието в гърдите на Шеп. Фермерът се олюля назад, опирайки се в тезгяха, и след това се сгромоляса на пода, а счупеният край на меча продължаваше да стърчи между ребрата му.
Наемникът се протегна и докосна с любопитство дръжката на ножа, забит в собствения му врат. Той го дръпна с по-скоро озадачено, отколкото ядосано изражение на лицето. Когато ножът не помръдна, той отново се засмя с дивия си птичи смях.
Докато фермерът дишаше тежко, окървавен на пода, вниманието на наемника започна да блуждае, сякаш бе забравил какво правеше в момента. Очите му бавно и мързеливо обхождаха стаята, местейки се от счупените маси към камината от черен камък и огромните дъбови бъчви. Накрая погледът му се спря на червенокосия мъж зад тезгяха. Квоте не пребледня, нито пък се отдръпна, когато вниманието на мъжа се насочи към него. Очите им се срещнаха.
Очите на наемника отново се изостриха и се фокусираха върху Квоте. Широката му, невесела усмивка се появи отново, този път страховита от стичащата се по лицето му кръв.
— _Те аитхийн Сеатхалои?_ — попита той. — _Те Рхинтае?_
С почти небрежно движение Квоте сграбчи една тъмна бутилка от тезгяха и я хвърли. Тя удари наемника в устата и се разби на парчета. Въздухът се изпълни с острия мирис на бъз, а течността измокри все още ухилената физиономия и раменете на мъжа.
Квоте протегна ръка и я потопи в алкохола, който беше опръскал тезгяха. Той прошепна нещо едва доловимо и челото му се сбърчи съсредоточено. Той гледаше настойчиво към окървавения мъж от другата страна на бара.
Нищо не се случи.
Наемникът се пресегна през бара и хвана Квоте за ръкава. Съдържателят просто стоеше и в този миг на лицето му нямаше нито страх, нито гняв или пък изненада. Той изглеждаше само уморен, вцепенен и леко смутен.
Преди наемникът да успее да сграбчи ръката на Квоте, той залитна, когато Баст го нападна изотзад. Баст успя да обвие едната си ръка около шията на мъжа, докато с другата започна да драска лицето му. Наемникът пусна Квоте и хвана и с двете си ръце ръката, която се опитваше да извие врата му. Когато ръцете на мъжа го докоснаха, лицето на Баст се превърна в маска от болка. Той оголи зъби и започна диво да забива ноктите на свободната си ръка в очите на наемника.
В далечния край на бара чиракът най-накрая успя да вземе обратно железния си прът изпод масата и се изправи на крака. Той нападна, като прескачаше падналите столове и телата по пода. Момчето изрева и вдигна железния прът високо над главата си.
Както беше все още вкопчен в наемника, очите на Баст се разшириха от внезапна паника при вида на приближаващия се чирак. Той отпусна хватката си и отстъпи, но се спъна в останките от счупения стол. При падането си назад Баст трескаво се опитваше да се отдръпне колкото можеше повече от приближаващия се чирак.
Наемникът се обърна и видя нападението на високото момче. Той се усмихна и протегна напред окървавената си ръка. Движението му беше грациозно, почти мързеливо.
Ковашкият чирак замахна. Когато железният прът го удари, усмивката на наемника помръкна. Той се вкопчи в ръката на чирака, като съскаше и плюеше като разгневена котка.
Момчето замахна отново с железния прът и удари наемника право в ребрата. Силата на удара изхвърли мъжа встрани от бара и той падна на ръце и колене, квичейки като агне, което колят.
Ковашкият чирак стисна здраво пръта с двете си ръце и го стовари върху гърба на наемника, като дървар, който цепи дърва. Чу се хрущенето на чупещи се кости. Железният пръст тихо иззвънтя като далечна, заглушена от мъглата камбана.
Макар и със счупен гръбнак, окървавеният мъж все пак се опитваше да пропълзи до вратата на странноприемницата. Сега лицето му беше безизразно, а устата му беше отворена и от нея излизаше нисък вой, подобен на звука на вятъра, промъкващ се през зимните дървета. Чиракът го удряше отново и отново, размахвайки тежкия железен прът с такава лекота, сякаш беше някоя върбова клонка. Единият удар остави дълбока следа в дървения под, вторият счупи крака на мъжа, третият — ръката, а следващият — още ребра. Въпреки това наемникът продължаваше да пълзи с нокти и зъби към вратата, като пищеше и стенеше и звучеше по-скоро като някое животно, отколкото като човек.
Накрая момчето стовари един удар върху главата му и тялото на наемника се отпусна неподвижно. Настъпи пълна тишина, след което наемникът се закашля с влажна кашлица и повърна някаква отвратителна течност, която беше гъста като катран и черна като мастило.
Мина известно време, преди момчето да спре да сипе удари върху безжизненото тяло и дори когато го направи, продължи да държи пръта вдигнат над рамото си, като дишаше тежко и неравномерно и се оглеждаше като обезумял наоколо. Когато накрая чиракът успя да си поеме дъх, от другия край на стаята, където Стария Коб беше коленичил срещу черния камък на камината, се дочу звукът на тихите молитви на стареца.
След няколко минути дори и молитвите спряха и тишината се върна в „Пътният камък“.
* * *
През следващите няколко часа цялото внимание на града беше насочено към „Пътният камък“. Общата стая беше претъпкана с хора и изпълнена с шепот, тихи въпроси и сподавени ридания. Хората, които не бяха толкова любопитни и повече спазваха благоприличието, стояха отвън, надничаха през широките прозорци и клюкарстваха за онова, което бяха чули.
Все още не се знаеше каква беше историята, имаше само множество неясни слухове. Мъртвецът бил бандит, дошъл да ограби странноприемницата. Бил дошъл да си отмъсти на Летописеца, който обезчестил сестра му в Абътс Форд. Бил обзет от бяс дървар. Бил стар познат на съдържателя, дошъл да си прибере стар дълг. Бил бивш войник, полудял по време на битките с бунтовниците в Ресавек.
Джейк и Картър обърнаха внимание на усмивката на наемника и макар пристрастеността към денера да беше обикновено проблем на големите градове, и тук хората бяха чували за сладкоядите. Трипръстия Том беше научил за тези неща, докато бил войник при стария крал преди близо трийсет години. Той обясняваше, че с четири грана денерова смола на човек може да му ампутират крака, без той дори да трепне от болка. А с осем грана би отрязал сам крака си. Ако ли пък вземел дванайсет грана, след това дори щял да тича, да се смее и да пее „Калайджията Танер“.
Тялото на Шеп беше покрито с одеяло и опято от свещеник. По-късно го погледна и приставът, но направи това по-скоро защото мислеше, че така е редно, а не защото беше наясно какво трябва да гледа. Случилото се очевидно не беше лъжица за неговата уста.
След час и нещо тълпата започна да намалява. Братята на Шеп дойдоха с каруца, за да приберат тялото. Мрачните им зачервени очи прогониха по-голямата част от зяпачите, които още се мотаеха наоколо.
Все пак имаше още много работа за вършене. Приставът се опитваше да разбере какво се бе случило от свидетелите. След часове обсъждане историята накрая започна да се оформя. Всички се съгласиха, че мъжът е дезертьор, пристрастен към денера, който по съвпадение бил полудял точно в момента, когато стигнал до техния градец.
За всички беше ясно, че ковашкият чирак беше постъпил правилно — по-точно постъпката му беше направо храбра. Въпреки това законът за желязото изискваше да има съдебен процес и бе решено той да се състои следващия месец, когато тримесечният съд минаваше на обиколката си по тия места.
Приставът се прибра у дома при жената и децата си. Свещеникът отнесе останките на наемника в църквата. Баст събра изпотрошените мебели и ги нареди до кухненската врата, за да бъдат използвани като дърва за горене. Съдържателят забърса дървеното дюшеме седем пъти, докато накрая водата във ведрото спря да розовее, когато изплакваше парцала. Накрая дори и най-големите заплеси си тръгнаха и оставиха в странноприемницата обичайната тълпа за нощта на Фелинг, но с един човек по-малко.
