Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът
II поето единство.
[ Исус направи пауза.
г. Топи поклати глава, опитвайки се да проникне в смисъла
■ резаното от неговия събеседник. Подобен разговор не бе провеждал никога и това го безпокоеше. Беше заинтригуван, но не можеше да установи защо.
- Искаш ли да знаеш какво се случи после? Къде се объркаха нещата? - Тони кимна и Исус продължи: - Гърдите със своята привързаност към изолацията, повлияха на Августин Блажени и Тома Аквински, които, заедно с мнозина други, спомогнаха за раждането на християнство, ос новано на вярата в единния Бог. После дойдоха реформаторите, като Лутер и Калвин, които направиха всичко възможно, за да прогонят гърците от Светая светих, но те едва бяха погребани и гърците бяха поканени да преподават в основаните от тях религиозни школи. Устойчивостта на лошите идеи е забележителна, не мислиш ли?
- Започвам да осъзнавам това - призна Тони, - но не съм сигурен, че разбирам теб подобре, отколкото в началото. Всичко, което казваш, е интригуващо, но без връзка с мен.
-• Хм, всичко, което трябва да знаеш, е, че сърцевината на човешкото съществуване е танцът на себеотдаването, любовта към друг човек - единението. Няма нищо по-дълбоко, тю-просто и по-чисто.
- Това звучи красиво. Само да беше…
- Ето че стигнахме - прекъсна го Исус. Пътеката навлизаше в горичката и се стесняваше, позволявайки но нея да върви само един човек. Тони тръгна напред, благодарен, че пътеката не се разклоняваше. След известно време излезе на една поляна и тогава осъзна, че е сам. Напред поляната свършваше при огромна каменна стена, която и в двете посоки се простираше докъдето стигаше погледът. Множество стъпала, оформени в почвата, отвеждаха до вратата на неугледна кирпичена постройка, схлупена къщурка, която се състоеше може би само от две стаи, но от нея се разкри ваше гледка към цялата долина. Тони различи силуета на жена, седяща на дървена пейка, облегнала гръб на стената на колибата, която той предположи, че е неин дом. Исус
Вече беше там и разговаряше с кея, нежно положил длан на рамото й.
Докато изкачваше стотината стъпала, Тони видя, че е ■©закръглена възрастна жена с гарвановочерна коса, сплетена на две плитки, в които се виждаха разноцветни мъниста. Носеше семпла свободна рокля от хасе, пристегната в кръста с колан, богато украсен с още мъниста, и обсипано !■€ проблясващи на слънцето звездички одеяло около раменете си. Очите й бяха затворени, а лицето й - обърнато нагоре. Беше индианка, представител на коренното население на териториите на днешните САЩ или Канада.
- Антъни - обърна се към него Исус, когато ги наближи.
Това е Уайан Уанаги. Можеш да я наричаш Куси (куен-ншй) или Баба, ако предпочиташ. Има някои неща, които трябва да обсъдите с нея. Тя знае защо си тук, затова ще ви оставя двамата за известно време, макар аз никога да не отсъствам напълно.
Части от секундата след като изрече това, той може би Не изчезна, но стана невидим.
, - Благодаря ти, Анпо Уикапи - каза жената нежно. -Седни! - продължи тя с дълбок и плътен глас и без да отворя очи, направи знак на Тони да седне на пейката до нея. Ток се подчини. Двамата останаха да седят мълчаливи, тя все още със затворени очи, а той - вгледан в разстлалата се като мантия под тях долина. От това място погледът стигаше почти до най-далечната стена, която беше може би на няколко километра разстояние, а вляво ясно се виждаше къщата, в която се бе събудил. И така, това пусто и печално място беше неговото сърце. Е, не можеше да го нарече t очно свой дом, но не можеше и да каже, че е точно ад. В Момента обаче гледката наподобяваше повече второто.
’3а Тони мълчанието сякаш продължаваше часове, дока-Ц| всъщност бяха изминали само около дванайсет минути. Не беше свикнал нито да мълчи, нито да седи неподвижен. Чакаше, а в него се трупаше напрежение.
Накрая не се стърпя и прочисти гърлото си.
- Искаш ли…
- Шшш! Заета съм!
Тони отново замълча, но съвсем скоро нетърпението му отново надделя.
- Ъъъ, с какво си заета?
- Плевя. Има толкова много бурени.
- О! - Той реши да не признава, че не разбра смисъла на думите й. - А какво правя аз тук?
- Смущаваш ме - отвърна индианката. - Мирувай. Вдишвай, издишвай, бъди спокоен.
Тони продължи да седи, опитвайки се да си придаде спокоен вид, докато в него се рояха образи и въпроси, надигаха се емоции като бавно прииждаща река. По едно време повдигна едната си пета от земята и по навик започна да пружинира с крак. Дори не осъзна този свой опит да овладее вътрешното си напрежение.
Жената, без да отваря очи и с пестеливо движение, постави ръка върху подскачащото коляно и то спря.
- Защо тичаш толкова бързо? - Гласът й звучеше твърде млад и мек за масивното й тяло.
- Не тичам - отвърна той. - Седя тук, както ми каза.
Тя не отмести силната си мазолеста ръка от коляното
му и Тони усети топлината от допира й да се разлива из цялото му тяло.
— Антъни, защо винаги мислиш, че поканите са очаквания?
Той се усмихна широко. Знаеше, че няма нужда да отговаря, че тя веднага узнава мислите му. Поканите бяха очак вания. Винаги имаше някакви очаквания, понякога очевидни, често скрити, но те винаги бяха налице. Та имаше ли друт начин да се живее на този свят? Ала въпросът й все пак го накара да се замисли.
- В такъв случай ние просто седим тук - каза той замислено, без да очаква отговор.
I - He, Ангьни, не просто седим… молим се.
I - Молим се? На кого се молиш ти?
I - Не се моля на някого - отвърна тя, без да отваря очи. р Моля се с някого.
[ Тони се опита да я изчака да продължи, но това беше ресвойствено за него.
I - И с кого се молиш? - попита накрая.
I р С теб! - Лицето на жената се разтегли в усмивка. Ут-ршшата светлина смекчаваше бръчките й. - Моля се с теб. I - Но аз не се моля - възрази той и поклати глава, сякаш ?* можеше да го види.
Тя отново се усмихна, но не каза нищо.
I Останаха да седят така още почти час. През това време вй мислено поставяше тревогите и страховете си във въоб-Вйжаеми лодчици, които пускаше да плават надолу по повечето, което течеше недалеч от мястото, на което се намираха. Беше научил тази техника в курса по управление на иева, на който съдът му беше наложил да се запише. Една |Ь една лодчиците се губеха от погледа му, всяка отнасяйки |о малко от бремето му, докато от него не остана нищо и fuii продължи да седи с индианката напълно спокоен, вдиш-Ципки от бистрия въздух. Не можеше да си го обясни, но 11ИЮВ0 се чувстваше… в безопасност.
I Отново първи той наруши мълчанието:
В— Съжалявам, не си спомням как се произнася името ти.
Тя се усмихна широко, някакво сияние озари и смекчи Вертите на лицето й и като че ли разреди падащия мрак Коло тях.
Р-Да, знам, че не си спомняш. Наричай ме просто Баба… Вроизнася се Ба-ба.
I-Добре тогава, Бабче - засмя се той и я потупа по ръ-
МП1.
Тогава очите на жената се отвориха за първи път и той рпледна в познатите два кафяви източника на светлина.
Той гледаше в очите на Исус, който бе приел друга вънхп ност.
- Не Бабче - поправи го тя. - Баба. Разбираш ли?
Каза му го с кимване, на което той за своя изненада от
върна също с кимване.
- Ъъъ, да, Бабо - заекна с извинителен тон. - Всъщнос i не съм сигурен, че схващам разликата.
- Вижда се! Но аз ти прощавам.
- Моля? - Тони беше изненадан. - Прощаваш ми за нещо, което не разбирам?
- Слушай, скъпи… - Тя направи пауза и Тони почувства прилив на някакво болезнено и сладостно чувство, предиз викано от нежното обръщение. Той го остави да се разлес в него, а жената, която очевидно знаеше какво става в него, не продължи, докато чувството не се уталожи. - Много често онова, за което трябва да простиш на другите, а осо бено на самия себе си, е невежеството, което всъщност нанася истинските вреди, Хората не нараняват винаги на рочно. Много често го правят просто защото не знаят как да бъдат други, подобри.
На Тони му се искаше да смени темата. Тази жена събуди у него чувства, които бе подобре да не бъдат раздухва ни. И без това в този ден вече беше преживял много интензивни емоции.
- И така, къде живееш? - Зададе този въпрос нарочно, защото не допускаше, че някой можеше да обитава построй ката зад тях. Тя приличаше по-скоро на зле скалъпена барака за инструменти, отколкото на дом.
- Живея навсякъде, където се намирам - беше краткияа отговор.
- Не, не това имах предвид… - опита се да поясни той, но тя го прекъсна.
- Знам какво имаше предвид, Антъни, но ти не знаеш как да питаш.
Гони не знаеше как да отвърне. За него напоследък не ieiue необичайно да не намира думи.
За щастие Баба го освободи от затруднението. Тя стана, шютегна се и го попита:
■ Имаш ли какво да ядеш?
Макар да знаеше, че са празни, Тони бързо провери джо-§01(ете си и отговори:
К-Не, съжалявам. Нямам нищо за ядене.
I - Това не е проблем - успокои го тя. - Аз имам предос-ртъчно храна.
Казвайки това, Баба се засмя и се отправи полека към ириичената колиба, от чиито пролуки и цепнатини навън Ьруеше топла светлина. Той също стана и за последен път ■Р огледа, докато вечерта постепенно заличаваше цветове-К наоколо. Видя няколко светлини, малки бели точки, Ирьснати безразборно най-вече вътре или близо до поруте-рвга къщурка. С изненада забеляза в далечния край на рюра струпани на едно място още светлини, по-ярки. Не и спомняше там да беше видял някакви постройки, но не (Vine се и вглеждал.
