Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
— Спомняш ли си нещо друго? — попитах аз и когато тя поклати глава, додадох: — А надписите?
— Всички бяха на някакъв чужд език — поклати глава Нина. — Нищо не можах да разбера.
— Мислиш ли, че можеш да нарисуваш някой от надписите, които си видяла?
Тя отново поклати глава.
— Видях ги само за миг — обясни момичето. — С Джими знаехме, че ако баща му ни хване, добре ще ни напердаши. — Внезапно от очите й бликнаха сълзи. — Ще дойдат ли и за мен демоните затова, че съм видяла делвата?
Кимнах успокоително, но въпреки това тя отново избухна в сълзи.
— Толкова ме е страх след онова, което се случи във фермата на Маутхен — изхлипа тя. — Всяка нощ ги сънувам. Знам, че ще дойдат да ме хванат.
Преместих се да седна до нея на леглото, прегърнах я и я зауспокоявах. Плачът й постепенно стихна.
— Нищо няма да дойде и да те хване.
Тя вдигна поглед към мен. Тя вече не плачеше, но можех да прочета истината в очите й. Дълбоко в себе си тя продължаваше да е ужасена. Никакви утешителни думи нямаше да са достатъчни, за да я успокоят.
Изправих се и отидох да взема плаща си.
— Позволи ми да ти подаря нещо — казах аз и бръкнах в един от джобовете. Извадих част от симпатичната лампа, върху която работех в Рибарника. Представляваше диск от блестящ метал, покрит от едната страна с плетеницата на сложна сигалдрия.
— Получих този амулет, когато бях във Велоран — подадох й диска, — място, далеч отвъд планините Стормуол. Това е превъзходен амулет срещу демони. — Взех ръката й и пъхнах в нея диска.
Нина сведе поглед към него и след това отново вдигна очи към мен.
— Вие нямате ли нужда от него?
— Имам други начини, по които да се предпазя — поклатих глава аз.
— О, благодаря ви. — Тя сграбчи здраво диска и по бузите й отново се застичаха сълзи. — Ще го нося винаги със себе си. — Кокалчетата й побеляха от стискане.
Щеше да го загуби. Може би не скоро, но след година, две или десет години. В човешката природа е да губим разни неща и когато това се случеше, щеше да се чувства дори по-зле и от сега.
— Няма нужда да го правиш — побързах да кажа аз. — Ето как действа. — Хванах ръката й, която стискаше парчето метал. — Затвори очи.
Нина затвори очи и аз бавно изрецитирах първите десет реда от „Ве валора сартане“. Всъщност не беше особено подходящо, но тогава това беше всичко, което ми дойде наум. Тема е език, който звучи впечатляващо, особено ако имаш добър драматичен баритон като моя.
Довърших рецитирането и тя отвори очи, пълни с учудване, но не и със сълзи.
— Сега е настроен към теб — обясних аз. — Независимо какво се случи, независимо къде се намира, амулетът ще те защитава и предпазва. Можеш дори да го счупиш или да го стопиш, но силата му ще си остане.
Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. След това внезапно се отдръпна и се изчерви. Вече не беше бледа и уплашена — очите й блестяха. Преди не го бях забелязал, но тя беше красива.
Скоро след това Нина си тръгна, а аз останах да седя замислено на леглото си известно време.
През последния месец бях извадил жена от пламтящия ад на пожар. Бях призовал огън и светкавица върху убийците и се бях измъкнал в безопасност. Дори бях убил нещо, което можеше да се нарече дракон или демон, в зависимост от гледната точка.
Но там, в онази стая, за пръв път се почувствах като герой. Ако търсите причината, поради която впоследствие се превърнах в мъжа, който съм, ако търсите началото, ще го намерите там.
> 83.
> Завръщане
Същата вечер събрах вещите си и слязох долу в общата стая. Местните хора ме наблюдаваха и развълнувано шепнеха помежду си. Докато вървях към бара, дочух някои от коментарите и осъзнах, че вчера повечето от тях ме бяха видели увит в превръзки и навярно бяха предположили, че под тях има тежки рани. Днес превръзките ги нямаше и всичко, което виждаха, бяха няколко дребни натъртвания. Поредното чудо. Едва сдържах усмивката си.
Навъсеният съдържател ми каза, че не би могъл да ми вземе пари, като вижда как целият град ми се чувства задължен и така нататък… Настоях. Не и не. В никакъв случай — той не искаше и да чуе за това. Искало му се да има и някакъв друг начин да покаже признателността си.
Направих замислено изражение. Казах му, че сега, след като той го споменава, бих се зарадвал на още една бутилка от онова очарователно ягодово вино…
Отидох на пристанището Ийвсдаун и си купих място на баржата, която слизаше надолу по течението на реката. След това, докато чаках, попитах дали някой от работниците по доковете е виждал красива млада жена с тъмна коса да минава оттук през последните два дни…
Оказа се, че я бяха виждали. Била пристигнала предния ден следобед и тръгнала с кораб надолу по реката. Почувствах известно облекчение, след като разбрах, че е сравнително добре и в безопасност. Но като изключим това, не знаех какво да мисля. Защо не беше дошла в Требон? Дали мислеше, че съм я изоставил? Дали си спомняше нещо от онова, за което говорихме в онази нощ, докато лежахме заедно върху сивия камък?
Няколко часа след зазоряване пристанахме на кея в Имре и аз отидох право при Деви. След разгорещен пазарлък й дадох лоденския камък и един талант, за да издължа твърде краткосрочния си заем от двайсет таланта. Продължавах да й дължа първоначалния си заем, но след всичко, през което бях преминал, четирите таланта вече не ми изглеждаха толкова заплашителни, макар кесията ми да бе отново почти празна.
Нужно ми беше известно време, за да се върна към нормалния си ритъм на живот. Бях отсъствал само четири дни, но се наложи да се извинявам и да давам обяснения на най-различни хора. Бях пропуснал една среща с граф Трепе и две с Манет, както и един обяд с Фела. Анкер беше останал без музикант в продължение на две нощи. Дори и Аури внимателно ме упрекна, че не съм ходил да я видя.
Бях пропуснал занимания с Килвин, Елкса Дал и Аруил. Всички те приеха извиненията ми със снизходително неодобрение. Знаех, че в крайна сметка, когато определяха таксата ми за обучение за следващия семестър, щях да си платя за това внезапно и до голяма степен неоправдано отсъствие.
С Уил и Сим беше по-трудно. Те бяха чули слухове за студент, нападнат в някаква уличка. И тъй като изражението на Амброуз напоследък било по-самодоволно от обикновено, очаквали, че съм избягал от града или, в най-лошия случай, че съм на дъното на Ометхи със завързани за краката ми камъни.
Те бяха единствените, които получиха истинско обяснение за онова, което се бе случило. Макар да не им казах цялата истина за причината, поради която се интересувах от чандрианите, все пак им разказах цялата история и им показах люспата. Те бяха доста смаяни, но въпреки това ми дадоха ясно да разбера, че следващия път трябва да им оставя бележка или здравата ще си изпатя.
Разбира се, потърсих и Дена, като се надявах да дам на нея най-важното от всичките си обяснения. Но както винаги не успях да я намеря.
> 84.
> Внезапна буря
Накрая, естествено, открих Дена съвсем случайно.
Бързах с мисли, съсредоточени върху какви ли не други неща, когато свих зад един ъгъл и за малко да се сблъскам лице в лице с нея.
За миг и двамата стояхме така — стреснати и онемели. Макар в продължение на дни да бях търсил лицето й във всяка сянка и в прозорците на всяка карета, видът й ме зашемети. Спомнях си формата на очите й, но не и тяхната тежест. Спомнях си колко тъмни бяха те, но не и колко дълбоки. Близостта й ме остави без дъх, сякаш внезапно бях завлечен дълбоко под водата.
Бях прекарал дълги часове в размисли как би могла да протече тази среща. В мислите си бях виждал тази сцена хиляди пъти. Страхувах се, че Дена ще бъде сдържана и хладна. Че ще ме отблъсне заради това, че я бях оставил сама в гората. Че ще бъде мълчалива, сърдита и наранена. Безпокоях се, че може да се разплаче или да ме наругае, или че просто ще се обърне и ще си тръгне.
Тя ми се усмихна с възхита.
— Квоте! — Улови ръката ми в своята. — Липсваше ми. Къде беше?
Почувствах как краката ми омекват от облекчение.
— О, нали знаеш. Тук и там — махнах безгрижно с ръка. — Наоколо.
— Онзи ден ме остави на сухо — каза тя с подигравателно-сериозен поглед. — Чаках ли, чаках, но приливът така и не дойде.
Готвех се да й обясня какво се бе случило, когато тя посочи мъжа, който стоеше до нея:
— Прости ми за моята неучтивост. Квоте, това е Лентарен.
Дори не го бях забелязал.
— Лентарен, запознай се с Квоте.
Лентарен беше висок и слаб. Имаше добри мускули, беше добре облечен и благовъзпитан. Имаше права челюст и равни бели зъби. Приличаше на галантния принц от приказките. Вонеше на пари.
Усмихна ми се. Държането му беше непринудено и приятелско.
— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — каза той с елегантно подобие на поклон.
Отвърнах на поклона механично и се усмихнах с най-очарователната си усмивка.
